Определение № 50051 от 01.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2478/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Н. Т. К. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 260979/17.03.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 11412/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 159833/24.07.2020 г. по гр. дело № 47740/2019 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат е постановено следното: ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 86 от ЗЗД, да заплати на ищеца К. сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от повдигнато и поддържано обвинение за извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК по досъдебно производство № ЗМ-513-ЗМК-94/2015 г. на СДВР, прок. преп. № 17516/2014 г. на СРП, за което ищецът е оправдан с влязла в сила на 10.07.2019 г. присъда по в.н.о.х.д. № 3569/2018 г. на СГС, потвърдена с решение № 123/10.07.2019 г. по нак. дело № 525/2019 г. на ВКС; както и сумата 800 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на същото обвинение; присъдена е и законната лихва върху посочените суми, считано от 10.07.2019 г. до окончателното им плащане; искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния претендиран размер от 15 000 лв.; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски за първоинстанционното и въззивното производство по делото. Ищецът Н. К. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителните части. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ответната ПРБ е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която е уважен изцяло искът за обезщетението за имуществените вреди – за сумата 800 лв., ведно с присъдената законна лихва върху нея. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на този иск е до 5 000 лв. По тези съображения касационната жалба на ответника следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. Жалбата на ответната ПРБ – в останалата част, както и жалбата на ищеца К. – изцяло, са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част на въззивното решение. И в двете касационни жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца. В подадения от последния отговор, се излагат становище и съображения, че няма основание за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника, евентуално – за неоснователност на същата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца К., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: относно определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство в продължение на повече от 4 години. Ищецът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с решение № 129/11.02.2009 г. по гр. дело № 6548/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 23/03.02.2009 г. по гр. дело № 816/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 37/11.02.2009 г. по гр. дело № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 39/30.01.2009 г. по гр. дело № 5518/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл. 2 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди; и 2) при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., а също така – първия въпрос – в противоречие и с решение № 302/04.10.2011 г. по гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 321/26.11.2014 г. по гр. дело № 2516/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а втория въпрос – в противоречие и с решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице така наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване. Правният въпрос в изложението на ищеца – така, както е формулиран от негова страна, изисква обсъждане и преценка на конкретно обстоятелство по делото (продължителността на процесното незаконно наказателно производство) и на неговото значение за определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, което не може да бъде осъществено от касационната инстанция в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Такава преценка за значението на конкретно установените факти по делото относно размера на обезщетението би могла да се осъществи от ВКС едва с решението по чл. 290 от ГПК, но само ако касационното обжалване на въззивното решение бъде допуснато при наличие на основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, каквото общо основание по смисъла на тази разпоредба не съставлява, така формулираният от касатора-ищец въпрос (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Двата правни въпроса в изложението на ответника се припокриват помежду си по смисъл и съдържание, като първият от тях е и неточно и непрецизно формулиран. Съдът намира, че обобщени, уточнени и конкретизирани, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези два въпроса се свеждат до често поставяния по подобни дела правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди от съда, след преценка на всички обстоятелства, които са от значение като критерии за точното прилагане на принципа на справедливостта. Съдът намира, че това уточнение на въпроса ползва и ищеца, тъй като същият е смисълът и на некоректно формулирания от негова страна въпрос, обсъден по-горе. Не е налице обаче наведеното и от двете страни допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по така уточнения правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. По същия е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, намерила израз и в сочените от страните актове на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено – по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден; в случаите на частично оправдаване (прекратяване) се вземат предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда (е прекратено наказателното производство); тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан; причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен, и причинените неимуществени вреди. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на наказателното производство, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, която е отменена от горна инстанция. От такова значение е и дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения; ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези които са пряка и непосредствена последица от конкретното процесно наказателно преследване. Поради това съдът следва да вземе предвид и да обсъди и всички други установени по делото обстоятелства, които са се отразили на психо-емоционалния, здравния и социалния статус на ищеца през процесния период, включително наличието на други наказателни производства срещу него, съвпадащи по време с процесното такова. В този смисъл, неимуществените вреди, причинени от процесното наказателно преследване, са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. По настоящото дело въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, не в противоречие както неоснователно поддържат и двете страни, а в съответствие с тази константна практика на ВС и ВКС. В тази връзка градският съд е взел предвид младата възраст на ищеца – 20-годишен към момента на повдигането на обвинението срещу него; тежестта на престъплението, в което е бил обвинен – такова по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК – закана с убийство, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до 6 години; взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение, която е била най-леката такава – „подписка“; продължителността на воденото срещу него наказателното производство – 4 години, както и неговото развитие, включително броя, вида и характера на проведените по отношение на и с участие на ищеца процесуални действия, за които съдът е приел, че са обичайни такива (4 разпита, проведени по време на досъдебното производство; 10 проведени съдебни заседания пред първоинстанционния съд, като само на 6 от тях са извършвани процесуални действия по събиране на доказателства; 3 проведени съдебни заседания пред въззивния съд и 1 съдебно заседание пред ВКС, на което ищецът не е присъствал). В мотивите си въззивният съд е отчел и че с присъда от 12.02.2018 г. на СРС ищецът е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е бил осъден на пробация за 6 месеца (изразяваща се в задължителна регистрация по настоящ адрес и явяване и подписване, задължителни периодични срещи с пробационен служител), както и че тази първоинстанционна присъда на СРС е отменена с присъда от 08.02.2019 г. на СГС, с която ищецът е оправдан по обвинението, като оправдателната въззивна присъда е потвърдена с решение от 10.07.2019 г. на ВКС. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е обсъдил и установените с гласните доказателства по делото, конкретни изживявания на ищеца през процесния период, а именно – той е бил притеснен от възможността да бъде осъден по така повдигнато обвинение, затворил се в себе си, пропускал състезания и тренировки, споделял със свидетелите, че страда от безсъние и че вдига кръвно налягане. От друга страна съдът е съобразил, че повдигнатото обвинение не е свързано със занятието на ищеца и не е ограничило възможностите му за реализация и развитие като спортист. В тази връзка съдът е приел, че сочените в свидетелските показания, пропуснати тренировки и състезания са били вследствие на емоционалното и физическо състояние на ищеца, а не самото обвинение и мярката за неотклонение да са довели до недопускане на ищеца до тренировки и състезания или до невъзможност на ищеца да присъства на същите. СГС е приел за недоказани по делото и твърденията на ищеца за влошено здравословно състояние, че търсил, но не намирал работа, както и това да е било в причинно-следствена връзка с процесното обвинение, като съдът не е кредитирал свидетелските показания в тази насока поради липса на лични впечатления у свидетелите за тези обстоятелства. При определяне размера на обезщетението съдът е посочил също, че по делото не е установено и мярката за неотклонение „подписка” и полицейската регистрация на ищеца да са му създали конкретни неудобства или невъзможност да осъществи пътувания. От друга страна въззивният съд е съобразил, че независимо от лекия характер на мярката за неотклонение, същата сама по себе си създава неудобства и ограничение при движението, но същите в случая са обичайните за такъв тип мярка. В обобщение съдът е приел, че установените по делото неимуществени вреди, претърпени от ищеца, са обичайните при така повдигнато му обвинение, като те не се отличават с интензитет, обосноваващ извод за специфично отражение на обвинението върху ищеца. Също при определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид и подробно е обсъдил и установените по делото обстоятелства, че за 2 години и 4 месеца от процесния период (от 13.03.2017 г. до 10.07.2019 г.) срещу ищеца е имало две други наказателни производства. Едното от тях е образувано на 13.03.2017 г. за три отделни престъпления: по чл. 206 от НК (присвояване на лек автомобил), по чл. 309 от НК (съставяне и използване на неистински частен документ – договор за продажба на същия автомобил) и по чл. 316 от НК (използване на неистински официален документ – нотариална заверка на същия договор) и е приключило на 30.11.2018 г. с влязла в сила осъдителна присъда, с която на ищеца е наложено наказание 3 години лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от 5 години. Другото наказателно производство е образувано срещу ищеца на 17.08.2017 г. за престъпление по чл. 206, във вр. с чл. 218б от НК, с изготвен обвинителен акт от 19.03.2018 г., като не е установено да е приключило към постановяване на оправдателната присъда по процесното обвинение. Въззивният съд е приел, че така повдигнатите други обвинения срещу ищеца са за престъпления, които по тежест, с оглед на предвиденото наказание, са съпоставими с престъплението по процесното обвинение, но същевременно броят на престъпленията, за които е повдигнато обвинение по тези други наказателни дела, е значително по-голям от това за процесното обвинение и предпоставя налагане на по-тежко наказание. Съдът е приел, че и тези други обвинения за престъпления по чл. 316, чл. 309 и чл. 206 от НК са създали за ищеца и той е изпитвал обичайния за същите дискомфорт, както и че влязлата в сила осъдителна присъда и водените наказателни дела за престъпления, предвиждащи наказания, съпоставими с това за процесното обвинение, са нарушили спокойствието на ищеца по начина, по който това е сторило и процесното обвинение. С оглед това съдът е приел, че тежестта на наказанията за престъпленията, предмет на отделните наказателни дела срещу ищеца, обосновава извод, че за периода от 2 години и 4 месеца, с по-голям интензитет са били притесненията на ищеца от повдигнатите срещу него обвинения за престъпленията по чл. 206, 309 и чл. 316 от НК, както и че този извод следва от опитните правила и от житейската логика, че обвинение за престъпление, за което е предвидено по-тежко наказание, причинява повече притеснения и дискомфорт от обвинение за престъпление, за което е предвидено по-леко наказание. По тези съображения въззивният съд е приел, че процесното обвинение е било единствен източник на притеснения за ищеца само за периода от 21.08.2015 г. до 13.03.2017 г. (1 г. и 6 м.), а след това причина за притеснения на ищеца са били и другите наказателни производства срещу ищеца, и то с по-голям принос, защото те са били за престъпления, за които се предвиждат по-тежки наказания от процесното, като по едното от тези наказателни дела обвиненията са били за три престъпление и по тях е постановена влязла в сила осъдителна присъда срещу ищеца. При определяне на обезщетението съдът е съобразил и социално-икономическите условия в държавата през периода на процесното наказателно производство. В заключение, по така възприетите съображения, въззивният съд е намерил, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца процесни неимуществени вреди е до размера от 3 000 лв. Наред с горното, в мотивите си въззивният съд и изрично е изложил и споделил, възприетите в цитираната по-горе практика на ВКС, принципни съображения при разрешаването на поставения правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Видно от гореизложеното, приетото в мотиви към обжалваното въззивно решение при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, е в съответствие с установената, константна (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, а не е в противоречие с нея, както неоснователно поддържат и двамата касатори по делото. Следва да се отбележи, че несъгласието на страните (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка отново следва да се посочи, че в решенията на ВКС, на които се позовават двамата касатори, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. В заключение, касационното обжалване – по отношение на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените и от двамата жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Разноски за настоящото производство пред ВКС се претендират единствено с касационната жалба на ищеца, като предвид недопускането на касационното обжалване и по нея, такива не следва да се присъждат. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение