Определение № 223 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3594/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. А. Д., представлявана от адв. И. Ц., срещу въззивно решение № 542 от 03.06.2020 г., постановено по възз.гр.д. № 291/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която като е потвърдено решение № 4571/29.11.2019 г. по гр.д. № 14577/2019 г. на Районен съд – Пловдив, е отхвърлен иска на жалбоподателката срещу „Стефан Джиджев“ ЕООД за заплащане на трудово възнаграждение за разликата над сумата 2 464.99 лв. до предявения размер от 15280 лв. и иска за мораторна лихва в размер на сумата 205.82 лв. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК страната сочи, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за разпределението на доказателствената тежест за установяване неизпълнението на трудовите задължения; във всички случаи ли на неполагане на труд по трудов договор не се дължи трудово възнаграждение; има ли право съдът да излиза извън рамките на спора и да обсъжда доказателства, които нямат връзка с твърденията на страните. Твърди се, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на решение № 192/28.11.2019 г. по гр.д. № 110/2019 г., ІІІ г.о., решение № 171/10.07.2013 г. по гр.д.№ 843/2012 г., ІV г.о., решение №1043/05.06.2006 г. по гр.д. №2483/2003 г., ІІІ г.о., решение № 42/12.02.2013 г. по гр.д. № 701/2012 г., І г.о. и решение № 83/03.11.2017 г. по гр.д. № 2383/2016 г., ІІ г.о. на ВКС. Ответникът по жалбата – „Стефан Джиджев“ ЕООД, представляван от адв.И. В., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Касационната жалба е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на трудово възнаграждение за разликата над сумата 2 464.99 лв. до предявения размер от 15 280 лв. и иска за мораторна лихва, въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от обясненията на самата ищца, не се установява за изследвания период м.11.2016 г. – м.05.2019 г. ( с изключение на времето от 01.08.2018 г. до 27.12.2018 г.) тя да е престирала работната си сила, за което да й се дължи заплащане на трудово възнаграждение. След анализ на писмените доказателства и позовавайки се на свидетелските показания, въззивният съд е констатирал, че ищцата е била назначена на 02.11.2016 г. на работа в дружеството, на което бившият й съпруг е управител и собственик, за да получава майчинство, като през 2016 г. и до 01.08.2018 г. съпрузите са пребивавали в Германия. Там, според представените от нея писмени доказателства, Д. е работила при други работодатели, но не се установява едновременно с това да е полагала труд и в ответното дружество. Същият извод е направен и за периода след 27.12.2018 г. (и до м.05.2019 г.), когато тя напуснала семейното жилище (ползвано и като офис на фирмата) и не е установено да е продължила да изпълнява някаква работа, свързана с дейността на дружеството. При тези данни е направен извод, че при непрестиране на работна сила, правото на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника, а именно: при неизпълнение на трудовите норми – чл.266, ал.1 КТ, при престой и производствена необходимост – чл.267, ал.1 и ал.3 КТ, при производство на некачествена продукция – чл.268, ал.3 КТ. Тези хипотези в случая не са налице, а събраните по делото доказателства установяват полагането на труд по трудовия договор от страна на ищцата само за времето след завръщането на бившите съпрузи в България и до раздялата им – м.08.2018 г. – м.12.2018 г., поради което претенцията за заплащане на трудово възнаграждение е уважена частично за сумата 2 464.99 лв. и е отхвърлена за разликата до размера на сумата 15 280 лв. Решаващите изводи на въззивният съд не противоречат на цитираната от жалбоподателката практика на ВКС по първите два въпроса в изложението, тъй като тази практика се отнася за различна от установената по настоящото дело фактическа обстановка. В решение №192/28.11.2019 г. по гр.д. №110/2019 г., ІІІ г.о. на ВКС е прието, че в тежест на работника или служителя е да докаже, че е предоставил работната си сила, а в тежест на работодателя е да докаже неизпълнението на трудовия договор. В конкретно разглеждания спор съдът е посочил, че работникът е постъпил на работа, имал е работно място и е престирал работната си сила, а невъзлагането на работни задачи от страна на работодателя не може да го освободи от задължението за заплащане на трудово възнаграждение. По настоящото дело съдът е приел, че до завръщането на бившите съпрузи в България, ищцата нито е имала работно място в ответното дружество, нито се установява тя да е изпълнявала конкретна трудова дейност, а отделно – както свидетелските показания, така и представените от самата нея писмени доказателства сочат за трудова заетост в изследвания период към други работодатели (в Германия). Въззивното решение не противоречи, а съответства и на решение №171/10.07.2013 г. по гр.д.№843/2012 г., ІV г.о. на ВКС, с което е прието, че правото за заплащане на трудовото възнаграждение без полагане на труд съществува в три хипотези - при неизпълнение на трудовите норми (чл. 266, ал. 1 КТ), при престой и производствена необходимост (чл. 267 КТ) и при производство на некачествена продукция (чл. 268, ал. 3 от КТ). Същото е и разрешението в цитираното решение №1043/05.06.2006 г. по гр.д. №2483/2003г., ІІІ г.о. на ВКС. Настоящият случай не попада в нито една от посочените хипотези, какъвто извод е направил и въззивният съд. Третият въпрос също не обуславя селектирането на жалбата, тъй като предпоставя допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които поначало са предмет на проверка в производството по чл.290 ГПК, освен когато във връзка с тях страната е формулирала правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК. В случая, жалбоподателката твърди, че съдът е отхвърлил иска й на базата на невъведени от ответната страна възражения, което се опровергава от съдържанието на писмения отговор на дружеството. В същия изрично ответникът е оспорил претенцията, като е посочил, че ищцата „не е полагала труд в изпълнение на сключения трудов договор, поради което не й се дължи трудово възнаграждение“. Обсъдените от съда доказателства във връзка с това възражение са в предметната рамка на спора, поради което соченото противоречие с цитираните от жалбоподателката две решения на състави на ВКС не се установява. При този изход на спора, искането на ответната страна за присъждане на направените разноски е основателно и доказано за сумата 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение