Определение № 5900 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3233/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Н.“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. Н. срещу решение № 117/16.05.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 627/2024 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановена отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение № 400/10.10.2024 г. по гр. дело № 248/2024 г. на Русенския окръжен съд, е обявен за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, сключеният между дружеството-касатор и ищцата по делото С. Н. М., предварителен договор от 19.08.2022 г., по силата на който ответното дружество продава на ищцата следния свой собствен недвижим имот: апартамент №, нa ет. 2, заедно с 5.7096 % идеални части от общите части на сградата, заедно с 51.215 кв. м. идеални части от земята на сградата, намиращ ce в новострояща се сграда в поземлен имот с идентификатор ........ в [населено място],[жк], [улица], представляващ самостоятелен обект с идентификатор ......... (имотът е подробно описан), зa сумата 70 000 евро с включен ДДС, равняваща се на 136 908.10 лв., при условие, че в двуседмичен срок от влизане на решението в сила ищцата-купувач заплати на дружеството-продавач сумата 30 000 евро по посочена от търговеца банкова сметка в „У. Б.“ АД; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото, а в тежест на ищцата – нотариална такса и местен данък, като до заплащане на последните е наредено вписване на възбрана върху процесния имот. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се навеждат касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Поддържат се оплакване и доводи за недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск, на непредявено основание, свръхпетитум и дотолкова вътрешно противоречиви и неясни мотиви, равняващи се на липса на такива. При условията на евентуалност се излагат оплакване и съображения за неправилност на решението, поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също чрез адв. Н., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) има ли правомощия въззивният съд, при въведените ограничения с нормата на чл. 269 от ГПК, да се произнася по правилността на решението, като обсъжда доводи, невъведени с въззивната жалба, които не касаят приложението на установена в публичен интерес материалноправна норма; и по-конкретно – обвързан ли е въззивният съд от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея оплаквания; последните той може ли да изменя или променя, и може ли да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на спора по свой служебен почин; 2) съставлява ли исковата молба (когато се отнася до ищеца) или отговорът на исковата молба (когато се отнася до ответника) волеизявление за разваляне на един договор на основание чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, ако в тях се съдържа текст, че съответната страна разваля договора поради неизпълнение на задължение на насрещната страна, и следва ли съдът, разглеждащ делото, да съобрази факта на неизпълнение на задължението, ако то остане неизпълнено до датата на приключване на устните състезания в тази съдебна инстанция; 3) има ли право или задължение въззивният съд да се произнася в решението си по ненаправено възражение, или неговото задължение се състои в даване на отговор само на направените възражения от страните и на техните направени по делото твърдения и доводи; и 4) приложим ли е чл. 362 от ГПК в случаите, когато предварителен договор предвижда, че правото да се иска обявяването на предварителния договор за окончателен ще възникне след изплащане на цената и това условие не е изпълнено; може ли в този случай купувачът да иска прехвърлянето да се осъществи. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тeзи правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – в противоречие с решение № 25/02.04.2021 г. по гр. д. № 1849/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. и цитираното в него тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК; вторият въпрос – в противоречие с решение № 228/18.12.2023 г. по гр. д. № 587/2023 г. на ІІІ-то гр. отд.; третият въпрос – в противоречие с решение № 50067/01.06.2023 г. по гр. д. № 3469/2022 г. на І-во гр. отд., решение № 50096/22.12.2023 г. по гр. д. № 3401/2022 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 50126/19.04.2023 г. по гр. д. № 883/2022 г. на ІІ-ро гр. отд. и решение № 84/12.05.2022 г. по гр. д. № 3141/2021 г. на ІІІ-то гр. отд.; и четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. и цитираните в него: решение № 117/28.08.2013 г. по гр. д. № 215/2012 г. на ІV-то гр. отд., решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 79/25.07.2013 г. по гр. д. № 538/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. Предвид оплакването и доводите си за недопустимост на въззивното решение, жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. В тази връзка на първо място се сочи, че в мотивите към обжалваното решение е прието, че ищцата не е заплатила на ответника сумата 30 000 евро, тъй като е упражнила право на задържане по чл. 90, ал. 2 от ЗЗД, но довод/възражение за упражняването на това право не е наведен нито с исковата молба, нито с въззивната жалба на ищцата. С оглед това касаторът счита, че решаващото съображение на въззивния съд за уважаването на иска, – че ищцата е упражнила право на задържане, съставлява произнасяне свръхпетитум, по непредявен иск и на непредявено основание. Жалбоподателят поддържа също така, че в мотивите си въззивният съд е приел, че той (ответникът-касатор) не е имал право да развали процесния предварителен договор, защото ищцата не е в неизпълнение на договора, но в противоречие с това „допускане“, че ищцата е изправна страна и е заплатила цената, с диспозитива на обжалваното решение, на основание чл. 362, ал. 1 от ГПК, искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е уважен при условие, че ищцата заплати на ответника сумата 30 000 лв. в двуседмичен срок от влизане на решението в сила. С оглед това касаторът счита, че въззивното решение съдържа вътрешно противоречие и неяснота, какво въззивният съд е намерил за доказано по делото и какво – не, до степен, че следва да се приравни на пълна липса на мотиви. Жалбоподателят сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като в тази връзка преповтаря съображенията си за вътрешно противоречие в решението и мотивите към него. Насрещната страна – ищцата С. М., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник адв. Г. Ч., излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че с процесния предварителен договор от 19.08.2022 г. дружеството-ответник се е задължило да прехвърли на ищцата правото си на собственост върху процесния недвижим имот за сумата 70 000 евро с ДДС, равняваща се на 136 908.10 лв., платима по следния начин и срокове: 1) 30 000 евро или 58 674.90 лв. – в деня на подписване на договора; 2) 10 000 евро, равняващи се на 19 558.30 лв. – при достигане от дружеството-продавач на етап на строителство на сградата кота + 3.50, по сметка на продавача в „П. и. Б.“ („...“) АД; 3) 20 000 евро, равняващи се на 39 116.60 лв. – при достигане от продавача на етап акт-образец 14 на сградата, по сметка в „...“ АД; и 4) 10 000 евро, равняващи се на 19 558.30 лв. – в деня на сключване на окончателния договор за продажба на имота и преди вписването му в службата по вписванията, чрез банков превод в „...“ АД. Страните са договорили окончателното прехвърляне на собствеността на имота да стане не по-късно от 20.02.2024 г., в 10.30 ч., като са се задължили да се явяват без покана пред посочения в договора нотариус за сключване на окончателен договор. Уговорено е също, писмената кореспонденция между тях да се осъществява на посочените в договора адреси за кореспонденция или на вписаните в него телефонни номера. Апелативният съд е посочил, че по делото е представена фактура № .../..... г., издадена от ответника на ищцата, и подписана от тях, на стойност 58 674.90 лв., с посочено основание: плащане по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.08.2022 г., както и разходен касов ордер (РКО) от 15.12.2022 г., със същото основание – за сумата 19 500 лв. Съдът е установил и следната кореспонденция между страните: Покана за изпълнение от ответника до ищцата, съдържаща уведомление до последната, че е в забава досежно изпълнение на задължението си за плащане на сумата 20 000 евро, дължима при достигане на етап на сградата акт-образец 14, и покана за извършване на плащането, към която е приложен акт-образец 14 от 23.08.2023 г., ведно с извлечение от приложение „уатсап“ от 05.09.2023 г. Покана за изпълнение от 10.10.2023 г., с която ответникът отправя покана до ищцата в едноседмичен срок да сключи анекс с дружеството, както и че в противен случай ще счита договора за развален, ведно с извлечение от приложение „уатсап“ от 10.10.2023 г. Отговор на поканата за изпълнение от 10.10.2023 г., от ищцата чрез адв. С. Ц., до ответното дружество, с вписана в отговора дата 16.10.2023 г. и съдържащ изявление, че ищцата желае да бъде сключен окончателен договор за покупко-продажба на процесния апартамент, в процедура е по получаване на кредит, след получаването на който незабавно ще направи дължимото след достигане на акт-образец 14 плащане заедно със съответната неустойка по чл. 9, ал. 2 от договора, както и че е наясно с предложението за сключване на допълнително споразумение относно продажната цена, като могат да се водят преговори, които да доведат до промяна на същата. Становище на ответното дружество относно този отговор, в което то е посочило, че поради изразеното от ищцата желание за запазване действието на предварителния договор я уведомява, че това е възможно при следните условия: тя да подпише анекс в 3-дневен срок от получаването на това становище, с който се променя първоначално определената цена на имота, и в срок до 31.10.2023 г. да заплати просроченото задължение, ведно с дължимата неустойка и допълнително включената сума по чл. 2.3 от договора в размер 15 000 евро. Към становището е приложен анекс към процесния предварителен договор с дата 18.10.2023 г. и подпис на представител на дружеството-продавач, в чл. 1 от който е посочено, че цената на имота се променя от 70 000 евро на 85 000 евро, а размерът на дължимата вноска съгласно чл. 2.3 от договора, се променя от 20 000 евро на 35 000 евро. Приложено е извлечение от приложение „уатсап“ от 18.10.2023 г., с което са връчени посочените документи. Уведомление от ответното дружество до ищцата, съдържащо изявление, че продавачът счита предварителния договор за развален от 20.11.2023 г., поради неизпълнение на задължението на купувача да заплати дължимата вноска от 20 000 евро, ведно с извлечение от приложение „уатсап“ от същата дата. Нотариална покана от ищцата до ответника, представена от първата от тях на нотариус Л. Ш. с рег. № 624 на 21.11023 г. и връчена на същата дата на адресата (ответника) при условията на чл. 44, ал. 1, изр. 5 и 6 от ГПК, т.е. – при отказ за получаването й. С поканата ищцата уведомява ответника, че е депозирала сумата 20 000 евро по специална банкова сметка на нотариуса, тъй като до този момент не й е предоставена банкова сметка на дружеството в „ПИБ“ АД. Представено е и платежно нареждане от 20.11.2023 г. за сумата 39 116.60 лв. по сметка на нотариус Л. Ш., с основание: плащане по предварителен договор от 19.08.2022 г. Молба от ответника до ищцата, съдържаща изявление на първия, че считано от 30.10.2023 г. предварителният договор между тях е развален поради виновно неизпълнение от страна на втората да заплати дължима по него сума, че за продавача не съществува интерес от продължаване на договора и искане за посочване на банкова сметка на купувача за връщане на платените суми по него, ведно с извлечение от приложение „уатсап“ от 01.12.2023 г. Молба от 10.01.2024 г. с идентично съдържание, изпратена на вписаните в приложените известия – обратни разписки, адреси на ищцата, съответно – върната, като непотърсена. Нотариална покана от ищцата до ответника, представена от първата от тях на нотариус Л. Ш. на 20.02.2024 г. и връчена на 26.02.2024 г. на адресата (ответника), чрез негов пълномощник. С тази покана ищцата е уведомила ответника, че е депозирала сумата 10 000 евро, представляваща окончателно плащане по договора, по специална банкова сметка на нотариуса и го кани в 7-дневен срок от връчването на поканата да се яви за сключване на окончателен договор. С констативен протокол от 20.02.2024 г. нотариус Л. Ш. е удостоверил, че в посочения в процесния предварителен договор краен срок за изповядване на сделката, не се е явил представител на продавача (ответника). Представено е нареждане от същата дата за превод на сумата 10 000 евро по сметка на нотариуса и нотификация за извършения превод. Писмено становище от дружеството-продавач до ищцата, връчено й на 28.02.2024 г. чрез адв. Ч., в което отново се посочва, че продавачът счита договора за развален поради виновно неизпълнение от страна на купувача и моли да му бъде предоставена банкова сметка за връщане на платените суми. Въззивният съд е обсъдил и обясненията на ищцата по реда на чл. 176 от ГПК, в които същата заявява, че е присъствала на среща, проведена в кантората на адв. Р. К. в [населено място], във връзка със сключения с ответното дружество предварителен договор, на която присъствал Б. И., като представител на търговеца. Ищцата отрича на тази среща да е била уведомявана, че сключеният договор е развален, но били поискани от нея още 15 000 евро., като тя заявила, че тази сума не е по силите й, но за да запазят добрите отношения, може да заплати допълнително 5 000 евро. Той настоявал да плати предложената от него сума с довода, че й е продал апартамента на много ниска цена и цените вече са се повишили. След това се съгласил тя да плати 10 000 евро вместо предложените 15 000 евро, но заявил, че няма да й продаде апартамента, ако не му плати тази сума. От показанията на свидетелката Н. Т. – юрисконсулт в счетоводната кантора, обслужваща ответното дружество, съдът е установил, че същата е изготвила процесния предварителен договор. Когато имало забава в плащанията по него, Б. И. се опитал да се свърже по телефона със сина на ищцата, тъй като нямал неин телефонен номер, но той не вдигал. Тогава синът на ищцата дал телефонния й номер и свидетелката се свързала с нея в края на август 2023 г. В хода на разговора ищцата заявила, че знае, че има забава по договора и че до седмица или две ще постъпи плащане. Въззивният съд е посочил, че след анализ на така събраните доказателства, е достигнал до следните правни изводи: За уважаване на предявения иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД следва да са осъществени кумулативно следните предпоставки: обвързващ страните предварителен договор, който да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор – индивидуализация на продавания недвижим имот и на продажната цена, ищецът да е изправна страна по предварителния договор, задължението на ответника за прехвърляне на правото на собственост да е с настъпил падеж, продавачът да е собственик на продаваната вещ и да са налице други изисквания на закона за прехвърляне на правото на собственост. Съдът е намерил за безспорен по делото факта на възникване на облигационно правоотношение между страните въз основа на процесния предварителен договор от 19.08.2022 г., като е приел, че същият обективира постигнато между тях съгласие относно поетото с него задължение за сключване на окончателен договор в предписаната от закона форма за действителност и неговите съществени елементи: предмет – индивидуално определен недвижим имот, посочен в чл. 1, и насрещната престация – уговорената в чл. 2 продажна цена, както и начина на плащането й. Предвид клаузата на чл. 12, ал. 1 от предварителния договор, в която е уговорен срокът за сключването на окончателния договор – не по-късно от 20.02.2024 г. в 10.30 ч. пред нотариус Л. Ш., съдът е приел, че падежът на задължението е определен. Приел е за установено също, че продавачът е собственик на процесния недвижим имот, предмет на договора, като е посочил, че този факт не е спорен по делото. Също като безспорен, е посочил и факта на изпълнение от страна на ищцата-купувач на задължението й да заплати първите две от договорените дължими суми – в размер 30 000 евро в деня на сключване на договора и в размер 10 000 евро при достигане от продавача на етап на строителство на сградата кота + 3.50. Също за безспорни и за установени с писмените доказателства, съдът е приел обстоятелствата, че на 20.11.2023г. ищцата е депозирала сумата 20 000 евро, дължима съгласно чл. 2.3 от договора при достигане от продавача на етап акт-образец 14 на сградата, както и на 20.02.2024 г. – сумата 10 000 евро, представляваща окончателно плащане по чл. 2.4 от договора. Въззивният съд е изтъкнал, че се спори, валидно ли е изявлението на ответника за разваляне на процесния предварителен договор и прекратена ли е договорната връзка между страните по него. В тази връзка съдът е изложил съображения, че преобразуващото право да се развали договора в хипотезите на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД се упражнява с едностранно волеизявление на изправната към неизправната страна. В първата хипотеза, на която се позовава ответникът, възможността за разваляне на договора е обвързана с предоставяне на допълнителен (подходящ) срок за изпълнение, с изрично предупреждение, че след изтичането на срока ще се счита, че договорът е развален, като това изявление следва да е достигнало до адресата. Съдът отново е посочил, че съгласно предварителния договор, задължението на ищцата-купувач за заплащане на сумата 20 000 евро, представляваща част от уговорената продажна цена, възниква при достигане от ответника-продавач на етап акт-образец 14 на сградата и е следвало да бъде извършено по сметка на продавача в „ПИБ“ АД. Посочил е и че в договора няма уговорено задължение за продавача да уведоми купувача за съставянето на акта, но е изтъкнал, че в съдебно заседание ищцата признава факта, че е получила от ответника покана за изпълнение на задължението си по чл. 2.3 от договора поради издаването на акт-образец 14 за сградата, ведно с искане за заплащане на неустойка, което е установено и от показанията на св. Т., както и от приложеното извлечение от приложение „уатсап“ на посочения в чл. 17, б. “б“ от договора телефонен номер, което също не само не е оспорено от ищцовата страна, но и изрично се признава. Като безспорно съдът е посочил и обстоятелството, че не е последвало плащане от страна на ищцата-купувач. Съдът е посочил и че нито една от поканите за изпълнение от 30.08.2023 г. и от 10.10.2023 г. не съдържа изявление на ответника за предоставяне на подходящ срок за изпълнение на задължението за заплащане на вноската от 20 000 евро с предупреждение, че след изтичането му договорът ще се счита за развален. За категорично доказателство, че изготвената от ответника покана от 10.10.2023 г. е достигнала до ищцата, съдът е приел отговора на същата от 16.10.2023 г., намиращ се в държане на ответника и представен по делото от него. Приел е и че с последвалото становище на ответното дружество е предоставен кратък 3-дневен срок на ищцата да подпише приложения към него анекс, с който се прави изменение в сключения предварителен договор, касаещо увеличение на продажната цена на имота със сумата от 15 000 евро, както и срок до 31.10.2023 г. за извършване на дължимото плащане от 20 000 евро по чл. 2.3 от договора, ведно с дължимата неустойка за забава и сумата 15 000 евро, представляваща предложеното от продавача увеличение на цената. Съдът е обсъдил и обстоятелствата, че в становището са изложени аргументи за промяна на цената, а именно – забавата в изпълнение на задълженията по договора от страна на купувача, довело според продавача до непредвидени за него затруднения във връзка с финансирането на строежа, съответно – извършването на допълнителни разходи, което оскъпило имота, като изрично е посочено, че запазването на договорната връзка е възможна само при тези посочени условия. За безспорни съдът е приел и обстоятелствата, че допълнителното споразумение за изменение на договора не е подписано от ищцата-купувач и че тя не е извършила посочените в становището плащания, както и че между страните е последвала среща, на която съгласие за увеличение на първоначално договорената продажна цена с предложената от ответника сума не е било постигнато. Съдът е изтъкнал, че последвалото уведомление до ищцата съдържа единствено изявление на ответника, че счита договора за развален, считано от 20.11.2023 г., като на същата дата е депозирана сумата 20 000 евро от страна на ищцата по специална сметка на нотариус Л. Ш. и с нотариалната покана от следващия ден ответникът е бил уведомен за този факт, както и поканен да посочи своя банкова сметка, по която да бъде преведена сумата. Съдът е приел за установено, че всички изявления на ответника, включително и тези следващи датата 20.11.2023 г., за посочване на банкова сметка от ищцата-купувач, са достигнали до последната на посочения в чл. 17 от договора телефонен номер чрез приложението „уатсап“, поради неоспорването от нейна страна на представените по делото писмени доказателства, установяващи тези обстоятелства, а и с оглед разменената между страните кореспонденция и нейната съдържателна последователност, включително и във времево отношение. При така установените факти по делото, въззивният съд е намерил, че не може да бъде обоснован извод за възникнало в полза на ответника-продавач потестативно право да развали договора. В тази връзка съдът е изложил съображения, че поведението на ответника след първата изпратена и получена от ищцата покана и отправените от него предложения за изменение на предварителния договор досежно продажната цена на имота, са били индиция, че той няма желание да изпълни задължението си за прехвърляне на собствеността; нещо повече – в становището си от 18.10.2023 г. ответникът изрично е заявил, че запазването на договорната връзка е възможно единствено при кумулативно изпълнение на поставените от него условия – подписване на анекс за увеличение на цената със сумата от 15 000 евро и заплащане в посочения срок на същата и на дължимата вноска по чл. 2.3 от договора, ведно с неустойка за забава. С оглед това въззивният съд е приел, че поведението на ищцата-купувач е продиктувано от очевидната опасност ответникът-продавач да не изпълни задължението си за прехвърляне собствеността върху имота, и не може да се приеме за неизпълнение, като то е в съответствие с разпоредбата на чл. 90, ал. 2 от ЗЗД. С оглед това, съдът отново е заключил, че за продавача не е възникнало право да развали предварителния договор, като е приел, че отправените до купувача волеизявления за разваляне (освен и че не съдържат подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането му договорът ще се счита за развален) не са породили целеното действие. По така изложените съображения, въззивният съд е счел, че по делото е доказано наличието на сключен между страните предварителен договор, съставен в надлежната писмена форма, съдържащ уговорки относно съществените условия, които следва да съдържа един окончателен договор. Намерил е за доказано и заплащането на сумите от страна на ищцата-купувач и настъпилия падеж – датата за сключване на окончателен договор по чл. 12 ал. 1 – 20.02.2024 г., на която ответната страна не се е явила при нотариуса за сключване на окончателен договор. Ето защо е намерил, че са налице предпоставките за обявяване на процесния предварителен договор за окончателен, поради което е намерил и предявения иск за основателен. Приел е също, че доколкото уговорените по чл. 2.3 и чл. 2.4 от договора суми са депозирани по сметка на нотариуса, то ищцата следва да заплати същите на ответното дружество в срока по чл. 362, ал. 1 от ГПК. При така мотивираното въззивно решение, по наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: Соченото от страна на касатора вътрешно противоречие в решението и мотивите към него, респ. – твърдяната необоснованост на въззивното решение не може да обуслови вероятна недопустимост на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, тъй като съгласно имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 18 от ТР 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно. Освен това, в мотивите си въззивният съд достатъчно ясно е приел за установено, че спорните по делото две дължими вноски по процесния предварителен в общ размер 30 000 евро, ищцата не е платила на ответника, а ги е депозирала по сметка на нотариус Ш., предвид което със самото решение (диспозитива му) съдът е уважил иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД при условие, че ищцата заплати на ответника сумата 30 000 лв. в двуседмичен срок от влизане на решението в сила. Също достатъчно ясно в мотивите си въззивният съд е изложил и правните си изводи, че за ответника-продавач не е възникнало право да развали предварителния договор и че отправените от него до ищцата-купувач волеизявления за развалянето му не са породили целеното действие, освен поради това, че не съдържат подходящ срок за изпълнение с предупреждание, че след изтичането му договорът ще се счита развален, а и поради това, че горното поведение на ищцата-купувач (депозирането на двете спорни вноски в общ размер 30 000 евро по сметка на нотариуса) е продиктувано от очевидна опасност ответникът-продавач да не изпълни задължението си за прехвърляне собствеността върху процесния имот, и не може да се приеме за неизпълнение от страна на ищцата, тъй като поведението й е в съответствие с разпоредбата на чл. 90, ал. 2 от ЗЗД, т.е. – при упражнено право на задържане. Следователно, доводите на касатора за неяснота и вътрешно противоречие във въззивното решение и мотивите към него не обуславят и наличието на хипотезата на очевидна неправилност на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Като е приел за установено въз основа на доказателствата по делото, че ищцата е депозирала по сметката на нотариус Ш. сумата в общ размер 30 000 евро, както и че с това си поведение тя е упражнила право на задържане по смисъла на чл. 90, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд не е обсъдил правно-релевантен факт, който да не е твърдян от страните по делото (в исковата си молба ищцата е изложила изрични твърдения, че е платила последните две вноски по специалната сметка на нотариус Ш., като е считала това плащане за надлежно изпълнение на договора, а с отговора си ответникът изрично е оспорил същото с твърденията, че тези две вноски не са му платени), нито се е произнесъл по ненаправен/невъведено довод/възражение на ищцата с исковата й молба или с въззивната й жалба, каквато е постановката на първия и третия процесуалноправен въпрос, поставени в изложението на касатора. Това е така, защото в мотивите към т. 1 и т. 2 от соченото от самия него ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС изрично е разяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; както и че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма (в същия смисъл е и сочената от касатора във връзка с тези два въпроса практика на ВКС по чл. 290 от ГПК). В случая, именно в изпълнение на тези свои правомощия на въззивна инстанция, апелативният съд е установил от доказателствата по делото факта на спорното между страните плащане, наред с другите правно-релевантни обстоятелства и ги е подвел (квалифицирал, субсумирал) под приложимата според него материалноправна норма на чл. 90, ал. 2 от ЗЗД, с което нито се е произнесъл извън предмета на спора по делото, респ. – свръхпетитум, по непредявен иск или на непредявено основание, което да обуслови вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, нито пък е разрешил първия и третия процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, т.е. – по отношение на тези два въпроса не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Във връзка с последното следва да се посочи, че приетото от въззивния съд е в съотвествие и с разясненията, дадени в мотивите към ТР № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че в производството по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва бъде разрешен спорът между страните относно наличието на предпоставките за сключване на окончателния договор, включително и спорните въпроси относно съдържанието на поетите с предварителния договор права и задължения. Във всички случаи съдът, разглеждащ дело с такъв предмет, трябва да прецени правното значение и последици на всички факти и обстоятелства, които са установени по делото, и които могат да се приемат за относими към постигнатите между страните уговорки за съществените условия на договора, както и за изпълнението на задълженията на всяка една от страните. В обхвата на тази преценка трябва да се включат и онези факти, съставляващи причина или явяващи се пречка купувачът да не престира дължимия резултат според уговореното (т. е. цялата продажна цена) преди сключването на окончателния договор. Това поведение може да е резултат от спор относно точния размер на цената, а е възможно той да е готов да изпълни, но да съществуват непреодолими за това пречки, включително и свързани с поведението на продавача. Допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по отношение на четвъртия правен въпрос, поставен от касатора. Действително, макар да е установил, че съгласно процесния предварителен договор последната вноска от него в размер 10 000 евро е платима (с падеж) в деня на сключване на окончателния договор за продажба и преди вписването му в службата по вписванията, въззивният съд е уважил иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД при условието, визирано в чл. 362, ал. 1 от ГПК, а именно, – че в двуседмичен срок от влизане на въззивното решение в сила ищцата-купувач заплати на дружеството-продавач оставащите две дължими вноски в общ размер 30 000 евро по посочена от търговеца (ответника) банкова сметка в „У. Б.“ АД. Така възприетото от апелативния съд разрешение на четвъртия правен въпрос е в пълно съответствие с посоченото по-горе ТР № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 от ГПК предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена. Сочената от касатора практика на ВКС – решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 79/25.07.2013 г. по гр. д. № 538/2012 г. на ІІІ-то гр. отд., в която се възприема противоположното разрешение на този въпрос, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното тълкувателно решение, даденото с което тълкуване на чл. 362, ал. 1 от ГПК има задължителен характер. Касационното обжалване обаче следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по втория поставен от жалбоподателя правен въпрос, чиято формулировка – уточнена и конкретизирана от настоящия състав на ВКС (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свежда до следния правен въпрос: когато исковата молба или отговорът на исковата молба съдържа текст, че съответната страна разваля процесния по делото договор, поради неизпълнение на задължение на насрещната страна, налице ли е волеизявление за разваляне по смисъла на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД и следва ли съдът да обсъди и прецени дали е налице такова виновно неизпълнение до датата на приключването на съдебното дирене пред съответната инстанция. Същият е разрешен от въззивния съд в противоревие с посоченото от касатора решение № 228/18.12.2023 г. по гр. д. № 587/2023 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е разяснено следното: В трайно установената съдебна практика се приема, че исковата молба, с която се претендират последици от разваляне на договор, съдържа имплицитно предупреждение и волеизявление за разваляне на договора. Ако към момента на постановяване на решението правоотношенията между страните сочат на неизпълнение от страна на длъжника по сключения договор, то исковата молба има значението на покана. И щом реално няма изпълнение, самото предявяване на иска поставя длъжника в забава от момента на връчване на исковата молба. С оглед изложеното, дори да се приеме, че с получаването на уведомлението от ответника договорът не е бил развален, то със сигурност в хода на исковото производство ищецът е упражнил правото си съгласно чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. В същия смисъл са и служебно известните на настоящия състав на ВКС: решение № 254/06.04.2020 г. по гр. д. № 1403/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 178/12.11.2010 г. по търг. д. № 60/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 37/22.03.2011 г. по гр. д. № 920/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 81/03.06.2015 г. по търг. д. № 1591/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 186/15.07.2014 г. по гр. д. № 6836/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и др. В същия смисъл са и разясненията в мотивите към ТР № 4/2020 от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ответникът-продавач може да упражни правото си да развали предварителния договор поради виновно неизпълнение от страна на ищеца-купувач, както преди предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, така и в хода на производството по него. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса за разглеждането на касационната му жалба, в размер 182.50 лв., както и за представяне по делото на вносния документ в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение