Определение № 50720 от 10.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 775/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, чрез процесуалния му представител адв. И. С. от САК, срещу решение № 572 от 03.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 7100/2021г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 200444639 от 16.02.2021 г., постановено по гр. д. № 12327/2019 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението на М. Т. С.-Б., извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ със заповед № 502 от 04.01.2019 г. Със същото решение на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ М. Т. С.-Б. е възстановена на заеманата до уволнението длъжност „старши юрисконсулт“, отдел „Подготовка и провеждане на обществени поръчки“. Управление „Обществени поръчки“ в „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД. На основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225 КТ „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД е осъдено да заплати на М. Т. С.-Б. сумата от 11 366,94лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа за периода от 07.01.2019г. до 07.07.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2019 г., до окончателното изплащане. Подадена е касационна жалба и срещу решение № 820 от 15.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № № 7100/2021 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решение № 572 от 03.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 7100/2021 по описа на Софийски градски съд, като е постановено в диспозитива на решението вместо „решение № 20257705/21.11.2022 г., постановено по гр. д. № 36962/2019 г. по описа на Софийски районен съд, гражданско отделение, 36 състав“ да се чете правилният номер на решението, дата и номер на гр.дело, а именно „решение № 20044639, постановено на 16.02.2021 г. от СРС, 63 състав, по гр. д. № 12327 по описа за 2019 г.“. Касаторът счита, че решение № 572 от 03.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 7100/2021г. по описа на Софийски градски съд, е нищожно, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради неговата необоснованост. За допускане на касационно обжалване на решението касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1/.Длъжен ли е въззивният състав да разпредели доказателствената тежест, като укаже на страните доказване на волята на участниците в колективния трудов договор/КТД/ и по смисъла на чл. 20 от ЗЗД?; 2/. На какво правно основание съдът е приел, че нормата на чл. 5 от КТД се била разпространила и върху чл. 14 от КТД, без да има изрично препращане или връзка за това?; 3/. Адвокатства ли с разширителното си тълкуване въззивният съд на ищцата, която в края на съдебния процес в районния съд е разбрала разликата между синдикален член, който се ползва със закрила при съкращаване на щата и за присъединил се служител, който ползва други неблагоприятни договорености, но не и тази защита при уволнение/прекратяване?; 4/. Длъжен ли е въззивният съд да посочи коя от действащите седем синдикални организации, подписали КТД, следвало да уведоми работодателят и да им иска съгласуването за съкращаване на ищцата?; 5/. Достатъчно ли е работодателят да се обърне към една от синдикалните организации, за да разшири текста на чл. 14 от КТД и по този начин да предположи извода на съда, че присъединилата се ищца е имала закрила и поради това колективния синдикален орган да обсъжда ищцата?; 6/. Ако две синдикални организации допуснат ищцата да е имала закрила при уволнение (съкращаване на щата), но дадат противоположни съгласия/несъгласия, кое от тях да предпочете работодателя? Касаторът сочи, че тези въпроси са разрешени в противоречие с т. 8 от Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 130 от 10.02.2000 г. на ВКС, III г. о., решение № 678 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1307/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 130 от 10.02.2000 г. на ВКС, III г. о., решение № 722 от 02.05.2006 г. по гр. д. № 2525/2003 г. на ВКС, III г. о., решение № 348 от 29.10.2014 г. по гр. д. № 3387/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 181 от 17.01.2019 г. по гр. д. № 843/2018 г. на ВКС, III г. о. Касаторът сочи също, че посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Смята, че решението е вероятно нищожно поради първоначалната грешка на съда при изписване на номера на потвърдения съдебен акт в диспозитива на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Излага също, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът не е изследвал всестранно волята на страните и е показал уклон да се уважават неоснователно искове на работниците и служителите по трудови спорове в ущърб на работодателя – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът излага също, че решение № 820 от 15.12.2021г., постановено по в. гр. д. № № 7100/2021 г. на Софийски градски съд, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка е нищожно, тъй като представлява опит да се санира нищожен съдебен акт. Според касатора не е налице очевидна фактическа грешка, а произнасяне по друг спор. С тези мотиви касаторът счита, че обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК – поради вероятна нищожност на съдебното решение. Ответникът по касация – М. Т. С.-Б., чрез адв. Я. А. от САК, моли да не се допуска касационно обжалване на обжалваните решения, тъй като липсва общият критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е налице правен въпрос. По същество счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от 03.02.2017г., по силата на който М. Т. С.-Б. е заемала длъжността „специалист обществени поръчки“ в отдел „Подготовка и провеждане на обществени поръчки“, „Управление на обществени поръчки“, която впоследствие е изменена на „юрисконсулт“ в отдел „Подготовка и провеждане на обществени поръчки“ въз основа на допълнително споразумение от 01.06.2017г., и на „старши юрисконсулт“ в „Подготовка и провеждане на обществени поръчки“ въз основа на допълнително споразумение от 29.09.2017 г. Въззивният съд е приел, че „Енергоенергиен системен оператор“ ЕАД, в качеството му на работодател, и „Национална федерация на енергетиците – КНСБ, Синдикат „Електропренос“, Фирмена синдикална организация на федерация „Енергетика“ Подкрепа, Независима синдикална федерация на енергетиците в България – КНСБ, Съюз на енергетиците в България и СО, НПС „Промяна“, Национална професионална федерация на енергетиците, всичките в качеството им на синдикални организации, е сключен колективен трудов договор от 02.03.2018 г. Прието е също, че въз основа на заявление М. Т. С.-Б. се е присъединила към този КТД, който на основание чл. 5, ал. 1 разпростира действието си и по отношение на присъединилите се работници и служители. Поради изложеното въззивният съд е направил извод, че и клаузата на чл. 14, ал. 3, т. 4 от КТД, респективно предвидената там закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 КТ, е била приложима за М. Т. С.-Б.. Въззивният съд е посочил, че КТД изисква съгласие на синдикалната организация за уволнение на работника или служителя поради съкращаване на щата, а по делото няма никакви твърдения, нито доказателства работодателят да е поискал или получил съгласие от синдикална организация. С тези аргументи съдът е признал за незаконно и е отменил уволнението. Уважен е и искът на М. Т. С.-Б. за възстановяването й на длъжността преди уволнението. По отношение на обезщетението за оставане без работа СГС е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който е приел, че ищцата е останала без работа от 07.01.2019 г. до 07.07.2019 г. и че въз основа на последното й брутно възнаграждение от 1849,49 лв. размерът на общото обезщетение за периода възлиза на 11 366,94лв., със законната лихва върху тази сума от деня на исковата молба до окончателното изплащане. С решение № 820 от 15.12.2021г., постановено по в. гр. д. № 7100/2021 г. на СГС, на основание чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 572 от 03.11.2021г., постановено по в. гр. д. № 7100/2021г. по описа на СГС, тъй като независимо, че в мотивите на решението е коментиран правилния номер на делото и постановеното първоинстанционно решение, в диспозитива на вззивното решение съдът е изписал друг съдебен акт в диспозитива, различен от обжалвания. Няма основание да се допусне касационно обжалване на решение № 572 от 03.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 7100/2021г. по описа на СГС, и решение № 820 от 15.12.2021г., постановено по в. гр. д. № 7100/2021 г. на СГС, с което е поправено първото решение, въз основа на твърдението на касатора за вероятната им нищожност. Според съдебната практика нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на тълкуването. В този смисъл решение № 117 от 01.07.2019 г. по гр. д. № 3692 / 2018 г. на ВКС, III г.о. В случая касаторът счита, че решението е нищожно, тъй като съдът е потвърдил друго решение, а не обжалваното. Настоящият състав намира, че се касае за очевидна фактическа грешка, която е била поправена по реда на чл. 247 ГПК. От текста на мотивите на решението на въззивния съд е очевидно, че волята на съда е била да потвърди обжалваното решение, а в диспозитива е допусната грешка при изписване на номера на съдебния акт. Тоест, не следва да се допуска обжалване и на двете горецитирани решения, тъй като те не са вероятно нищожни. Според настоящия съдебен състав не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решение № 572 от 03.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 7100/2021г. по описа на СГС. Първите четири въпроса на касатора касаят правилността на решението. За да е налице общият селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, въпросите следва да имат характер на правни – да касаят приложението на материалноправни или процесуалноправни норми, извън конкретиката на индивидуалния спор, обстоятелствата и доказателствата по него, в противен случай те могат да имат значение единствено за правилността на постановеното решение, която се преценява след допускане на решението до касация. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 / 2009 г. на ВКС, ОСГТК. Когато не е формулиран правен въпрос, съдът не може да извърши селектиране на касационната жалба съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По настоящото дело касаторът е поставил въпроси, които очевидно касаят правилността на конкретното решение, а не принципни правни положения, обусловили волята на решаващия съд. Останалите два въпроса на касатора не са обусловили волята на съда, доколкото по настоящото дело не е имало твърдение, че работодателят е поискал съгласието на синдикална организация, каквото изискване е предвидено в чл.14, ал.3, т.4 от КТД. Ако беше поискал съгласието поне на една, тогава поставените въпроси евентуално биха имало значение за формирането на волята на съда. При липса на общия критерий за допускане до касация е излишно да се обсъжда наличието на допълнителния, но за пълнота настоящият съдебен състав намира за нужно да посочи, че липсва противоречие с практиката на ВКС. По-конкретно, спазени са указанията, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, като съдът е тълкувал действителната воля на страните по КТД. В разясненията, дадени в мотивите на към т.1 от тълкувателното решение, изрично е прието, че законодателно е уредена възможност на страните по колективното трудово договаряне да предвидят закрила при уволнение по чл.333, ал.4 КТ, не само по отношение на работниците и служителите-членове на синдикална организация, която е страна по КТД, а също и по отношение на работниците и служителите, присъединили се към КТД по реда на чл.57, ал.2 КТ. Според настоящия състав решението не е и очевидно неправилно, както твърди касаторът. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда непосредствено – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В конкретния случай единствено от съдържанието на въззивното решение не би могъл да се направи извод, че същото е неправилно. Поради гореизложено настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Предвид изхода на спора право на разноски има само ответницата по касационната жалба, която е направила искане за присъждането на адвокатско възнаграждение за касационна инстанция в размер на 900 лв. Представен е договор за правна помощ, в който е отразено, че сумата е заплатена и съответно получена от адвоката, поради което искането за присъждане на разноски, които са направени следва да бъде уважено. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.