Определение № 289 от 24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4519/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Л. П. И. - Е. и А. Н. Б. чрез процесуалния представител адв. Е.М. са обжалвали въззивното решение на Софийския градски съд, ІІІ-Б въззивен състав № 265082 от 27.07.2021г. по въззивно гражданско дело № 329/2021г. в частта, в която е потвърдено отхвърлителното решение на Софийския районен съд, 150-ти състав, постановено по гр.д.№ 152/2016г. по установителния иск за собственост срещу П. П. К. за имот ХХІ- ..... кв.15а по плана на [населено място], м.“Вилна зона Б. път“ с идентификатор ..... по КККР на [населено място]. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо поради разглеждане на ненаправено от ответника възражение за изтекла кратка придобивна давност. Поддържа се, че решението е постановено и в нарушение на процесуалните правила поради необсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и поради превратно и избирателно тълкуване на установените по делото факти. Въведени са доводи, че съдът не е обсъдил противоречията в свидетелските показания и е основал изводите си само на показанията на свидетелите на ответника. Направен е и довод, че доказателствената тежест е разпределена неправилно от въззивния съд, както и че липсват конкретни мотиви по обсъждане на доказателствата и посочване на конкретните действия по осъществяване на фактическа власт от ответника върху имота. Във връзка с тези доводи са поставени правни въпроси в изложението за допускане на касационното обжалване. Ответникът П. П. К. чрез процесуалния представител адв.О.Д. от САК е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основанията на чл.280 ал.2 предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, защото въззивният съд не е разгледал незаявено възражение - с отговора на исковата молба е направено изрично възражение за изтекла придобивна давност. По останалите правни въпроси се поддържа, че касаторите смесват основанията за допустимост и основанията за неправилност на въззивното решение като поставените правни въпроси не покриват нито общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, нито специалните основания на посочената разпоредба. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.3 ГПК, тъй като искът е за защита на собствеността, а по тези искове няма ограничение за касационно обжалване според цената на иска. С въззивното решение в обжалваната му пред ВКС част, Софийският градски съд е потвърдил решението от 14.09.2020 год., постановено по гр.д. №56152/2016 год. на СРС, ГО, 150 с-в, с което са отхвърлени предявените от Л. П. И. - Е. и А. Н. Балкански срещу П. П. К. установителни искове за собственост за поземлен имот № X.-.... в кв.15а по плана на [населено място], местността „Вилна зона Б. път“, с площ 960 кв.м. с идентификатор ..... по КККР на [населено място], район В., одобрени през 2011г. Въззивният съд е приел, че ищците по делото се легитимират като собственици на процесния имот по наследствено правоприемство след смъртта на Д. С. И. и Д. С. Балканска. С първоинстанционното решение, в необжалваната му част, е прогласено за нищожно дарението, сключено с нот.акт № ...., т.IX, дело №1612/1965 год. на нотариус Х. О. в полза на Г. В. М., който е продал имота на П. П. К. с нот.акт №79, т.II, дело №265 от 14.09.2006 год. и поради това П. П. К. не се легитимира като собственик на деривативно основание – договорът за продажба, но е придобил собствеността по давност. Правните изводи на въззивния съд, за да зачете възражението на П. П. К. за придобивна давност са, че той е добросъвестен владелец, защото сключеният от него договор за покупко-продажба е действителна сделка и макар да не е прехвърлил правата по него, представлява правно основание за добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е приел, че през периода от 10.10.2006 год. до датата на подаване на исковата молба – 11.08.2016 год., ответникът е упражнявал явна, спокойна, несъмнена и непрекъсната фактическа власт върху имота в продължение на повече от 5 години. Владението върху спорния имот е било предадено на П. П. К. най-късно на 10.10.2006 год. – когато е била извършена проверка в имота в негово присъствие от служители на РИОСВ-С. на основание чл. 50, т. 7 и § 7 от Закона за защитените територии по повод на молбата му за издаване на разрешение за прочистване на имота, за което на посочената дата е изготвен протокол. По конкретните оплаквания във въззивната жалба за допуснато нарушение на процесуалните правила при обсъждането на доказателствата и необоснованост, съдът е изложил мотиви, че извършените от ответника действия по разчистването и ограждането на имота, подготовката му за строителство, посещения в него, изграждането на подход към него, оспорване на Решение №19 от 31.01.2013 год. на Министъра на околната среда и водите, с което е било отхвърлено предложението за намаляване на площта на Природен парк „В.“ /което решение е било публикувано в ДВ/ и поставянето на преместваеми обекти сочат, че същият е упражнявал фактическа власт непрекъснато в периода от 10.10.2006 год. до момента на подаване на настоящата искова молба, а отделно от това обективират намерението му да свои имота за себе си, съответно да отрича правата на собствениците. Не е установено друго лице, освен ответника да е осъществявало фактически действия в имота, като липсват и доказателства за прекъсване на владението му, а именно че ищците са предприели недвусмислени, явни действия за установяване на собствено владение, а доказателствената тежест в тази насока е тяхна. Въззивният съд е посочил практика на ВКС, въз основа на която е приел, че фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота /без да е необходимо той да бъде обработван и облагородяван/, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Необходимо е владелецът да си служи с имота, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му, но не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя; достатъчно е владелецът във всеки момент, когато пожелае, да може да реализира владелческата си власт, както е и в частност. Упражняваното от ответника владение за периода от 10.10.2006 год. до подаване на исковата молба – 11.08.2016 год., т.е. повече от 5 години, е достатъчно за придобиване на собствеността на оригинерно придобивно основание – чл. 79, ал. 2 ЗС. Същият се легитимира като титуляр на субективното материално право на собственост по отношение на спорния имот, поради което и предявените срещу него искове по чл. 124, ал. 1 ГПК подлежат на отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Няма съмнение за недопустимост на обжалваното решение поради произнасянето на въззивния съд по ненаправено възражение за придобиване на собствеността по давност от ответника П. П. К.. Недопустимо е едно решение, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск. Разглеждането на ненаправен довод от ответника представлява процесуално нарушение, но не води до недопустимост на цялото решение. В случая обаче твърденията на касатора, че ответникът не се е позовал на кратката придобивна давност не отговаря на данните по делото, защото в отговора на исковата молба на стр. 63 от първоинстанционното производство изрично е посочено, че на основание чл.79 ЗС ответникът П. П. К. се позовава на добросъвестно/евентуално недборсъвестно владение от 14.09.2006г. При тези данни не са обуславящи за делото правните въпроси, свързани със служебно прилагане на придобивната давност. Не са обуславящи за делото и правните въпроси за присъединяване на разнородно владение, по които въззивният съд не се е произнесъл. С оглед мотивите на въззивния съд, е обуславящ за делото правният въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства, обоснован с конкретно посочване на необсъдените доказателства и доводи. Налице е противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС решение № 136 от 11.01.2021г. по гр.д.№ 1865/2019г. на ВКС, І г.о. и посочените в него други решения на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение