Определение № 50668 от 05.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 591/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. Д., чрез процесуален представител, против Решение № 126 от 27.10.2021г. по в.т.д. № 361/21г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено Решение № 260038/23.03.2021г., постановено по т.д. № 244/2019г. на Добрички окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от С. И. Д. срещу „Денчев“ООД иск за заплащане на сумата от 146 194.00 лв., представляваща задължение по договор за заместване в дълг от 28.08.2019г., на основание чл.79, ал.1, във вр. с чл.103 ЗЗД, поради извършено прихващане със сумата от 146 194.00лв., представляваща част от вземане на „Денчев“ООД срещу С. И. Д. в общ размер на 149 007.96 лв., формирано от главница в размер на 141 500.00 лв., представляваща дължимо обезщетение за нанесени на ответното дружество вреди от неправомерни действия на ищцата като негов управител, представляваща разликата между пазарната цена на активи на ответното дружество: - колесен трактор, марка: Claax Axion 850, година на производство - 2009г.; тракторно ремарке, марка: Rembi DT 22, година на производство - 2011г.; зърнокомбайн, марка: Claas Mega 360, година на производство - 2008г. и хедер, марка: Клаас С - 600, година на производство - 2008г., и цената на която те са били продадени с договори за покупко-продажба от 18.06.2019г., на основание чл.145 ТЗ и сумата от 7 507.96лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 141 500 лв. за периода от 19.06.2019г. до 26.12.2019г., на основание чл.86 ЗЗД.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на извода за основателност на възражението за прихващане, въз основа на които се претендира отмяната му. Обективирано е несъгласие с изводите на съда за доказаност на противоправно поведение и причинно-следствена връзка с настъпили за дружеството вреди единствено поради разминаване между постигнатата продажна цена на активите по договорите от 18.06. 2019г. и пазарните офертни аналози по заключение на допусната СТОЕ, без обсъждане на мотивите за сключване на процесните сделки, както и на липсата на противопоставяне на същите от другите съдружници. За несъобразени от въззивния съд са посочени следните обстоятелства: - че с извършените разпоредителни сделки на четирите актива ищцата е реализирала печалба за дружеството в общ размер на 62 500 лв., без ДДС; - значението на изготвения от независимия оценител ЕТ “Консулт – С. Х.“ доклад за реалната пазарна стойност на процесните машини, възложен й от ищцата, доказващ положена грижа на добрия търговец за установяване реалната стойност на активите; - че ищцата се е снабдила с удостоверения за застрахователната стойност на същите; - подлежащите на плащане текущи задължения, обосноваващи необходимостта от освобождаване и осребряване на активи. Изложени са подробни възражения срещу извода на съда за кредитиране на експертното заключение, въз основа на което е установена разликата между пазарната стойност и цената, на която са продадени машините с процесните договори. Изразява се несъгласие с приетото от съда, че с четирите сделки е застрашена дейността на дружеството преди жътвената компания поради несъобразяване с установеното, че дружеството е разполагало с достатъчно техника за осъществяване на стопанската си дейност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се позовава на основанията на чл.280, ал.1 т.1 и т.3 и ал. 2 ГПК, като формулира следните въпроси:

1.Необходимо ли е изрично решение на общото събрание на дружеството ищец по чл.137, ал.1,т.8 ТЗ, в което конкретно и изрично да е посочено във връзка с кое неизпълнение на договорно и органно задължение на неговия бивш управител ще се предяви иск. За да се вземе решение за предявяване на иск срещу управителя, следва ли ОС да бъде информирано с факти за неизпълненото задължение и откъде произтича то /прим. закон, договор да управление, предходно решение на Общо събрание и др./. Тезата, че решението на ОС се ограничава само до вземане на решение за предявяване на иск за управителски деликт и определяне на лице, което да представлява дружеството, съответства ли на закона и изпълняват ли се формалните и съдържателните му изисквания?

Допълнителният селективен критерий е обоснован с противоречие на обжалваното решение с Решение № 213 от 27.11.2017г. на ВКС по т.д. № 975/2017г., І т.о., ТК и Решение № 129 от 27.12.2016г. на ВКС по т.д. № 1002/2015г., І.т.о.

2. Следва ли съдът да следи служебно за надлежно взето изрично решение на Общото събрание на дружеството по чл.137, ал.1,т.8 ТЗ при незаявено своевременно оспорване на заинтересованата страна – бивш управител в тази връзка? Позовава се на противоречие на атакуваното решение с Решение № 188 от 20.12.2016г. на ВКС по т.д. № 1525/2015г. ,ТК, ІІ т.о.

3. Редовно взето ли е решение, обективирано в протокол от 30.11.2019г. от Общото събрание на дружеството, на което е гласувано решение за търсене на отговорност на управителя на дружеството по реда на чл.145 ТЗ, приложен като доказателство по настоящото дело, ако за това събрание не е уведомен и не е присъствала все още вписания в търговския регистър като съдружник С. И. Д., както и ако въпросът за отговорността на управителя не е бил разискван на общо събрание на дружеството от 25.6.2019г. /протоколът, от което е представен със заявление 20190626143922 по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ/ непосредствено проведено след сделките, които са били известни на всички съдружници, но е бил разискван на проведеното на 30.8.2019г. Общо събрание /протоколът, от което е представен със заявление 20190909095629 по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ/, на което сe изключат гласовете на съдружника, който е и управител, спрямо който се иска търсене на отговорност. Може ли да се преразглежда въпроса за отговорността на управителя след преструктурирането на състава на общото събрание след напускане на съдружника, спрямо който в качеството му на управител се търси и отговорност и на съдружника, притежаващ 50 % от капитала на дружеството?

Допълнителният селективен критерий по този въпрос е обосноваван с Решение № 776 от 5.05.1997г. на ВКС по гр.д. № 1463/96г., V г.о.;; Определение от 15.04.2019г., постановено по т.д. № 2797/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.

4. Допустимо ли е в производството по предявена претенция по чл.145 ТЗ за имуществена отговорност на управителя сключените от него сделки да се приемат за неизгодни само заради разлика между пазарните цени на всеки от отчуждените активи, получени посредством прието заключение по делото по допусната СОТЕ и цената, на която те са били продадени на 18.06.2019г., без да е извършена и да е налична и обсъдена инвентаризация или друг вид оценка, вследствие на проведена цялостна проверка на елементите на активите и пасивите на дружеството, за да се установи съответното им състояние към определен момент и практически налице ли и е необосновано и неоправдано намаляване имуществото на дружеството. Необходимо ли е в случая допускането, с оглед заявеното от нас във въззивната жалба, че делото е останало неизяснено от фактическа страна и за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, вкл. и служебно от съда на експертиза, която да извърши цялостна проверка на движението на активите и пасивите на предприятието и то въз основа на счетоводни документи, които са били съставени преди и към момента на откриване и настъпване на твърдяната вреда, от които пряко може да бъде установено несъответствие между документалното и фактическото състояние на имуществото на управляваното дружество към релевантния момент. Съдът може ли по своя преценка да формулира задачата на експертиза и да назначи такава без да има искане от заинтересованата страна?

Сочи, че решението противоречи на Решение № 2807 от 28.07.2017г. на ВКС по т.д. № 1945/2016г., І т.о.; Решение № 118 от 15.05.2012г. на ВКС, по гр.д. № 588/2011г., ІІІ г.о.; т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК.

5. Отговорността на управителя се простира до преките и непосредствени вреди, които са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението или до всички преки и непосредствени вреди. При липса на умисъл, управителят отговаря за вредите които е причинил на търговското дружество на договорно основание, т.е. само за предвидимите, но не за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Без значение ли е дали преди, или след възникването на правоотношението между страните е сключен договор за управление на търговското предприятие, или такъв договор не е сключен. Коя е релевантната форма на вина в случая, непредпазлива форма или умишлената, която в гражданското право се определя от недобросъвестността на субекта, от знанието му, че той не полага дължимата грижа, че поведението му е противоправно и че може или ще нанесе вреди. Доколкото предмет на доказване е и вината, то става въпрос за вина, обхваната или необхваната от презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД. Наличието на разлика между експертната пазарна цена и продажната такава разлика изчерпва ли фактическия състав на отговорността по чл.135 от ТЗ?

Допълнителният селективен критерий е обоснован с Решение № 150/29.5.2015г. по гр.д. № 5272/2014г., ІV г.о. на ВКС.

6. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 от ГПК? Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва ли да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени?

Допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК обосновава с твърдението за противоречие на атакуваното решение с многобройна практика на ВКС, вкл. ППВС № 1/1953г.; ТР № 1 от 04.01.2001г. по т.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС; т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и Решение № 125 от 15.01.2020г. на ВКС по т.д. № 1204/2018г., ІІ т.о.; Решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/12 г. на ВКС, І т.о.; Решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС ІІ т.о. и много други, съответно цитирани.

По въпроси №№ 1,3 и 4 се позовава и на хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, като сочи, че законът е непълен, неясен и противоречив, поради което счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба - „Денчев“ ООД, чрез процесуален представител, депозира отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба, без становище по приложното поле на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди обжалваното решение, съставът на въззивния съд е установил, че първостепенният окръжен съд е бил сезиран с осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 във вр. чл.103 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от С. И. Д. срещу „Денчев“ООД за присъждане на сумата 146 194 лв., представляваща задължение по договор за заместване в дълг, обективиран в споразумение от 28.08.2019г., по силата на което ответното дружество замества длъжника „Ел-Си-М“ООД и поема да изпълни остатъка от изискуемото задължение по чл.125, ал.3 от ТЗ към ищцата за равностойност на дружествен дял на напуснал съдружник, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 27.11.2019г. до окончателното й изплащане. Констатирано е също така, че в отговора на исковата молба ответникът „Денчев“ООД не оспорва заявените от ищцата фактически обстоятелства относно възникването и съществуването на претендираното от нея вземане, както и пасивната материалноправна легитимация на ответното дружество относно погасяването му съгласно споразумение от 28.08.2019г., по силата на което „Денчев“ООД замества длъжника „Ел-Си-М“ в дълг и приема да плати, на основание чл.102 ЗЗД.

По спорния въпрос за допустимостта и основателността на предявеното в срок, с отговора на исковата молба, защитно възражение за прихващане на признатото задължение за равностойност на дружествен дял в размер на 146 194 лв., със спорни парични вземания на „Денчев“ООД към ищцата С. Д. в размер на 271 500 лв. и 14 761 лв., въззивният съд е приел следното: Главното задължение, с което се цели съдебна компенсация, се основава на разпоредбата на чл.145 ТЗ, за ангажиране отговорността на ищцата за обезщетяване на вреди, причинени виновно в качеството й на бивш управител на ответното дружество, произтичащи от сключване на четири неизгодни договора от 18.06.2019г. за продажба на земеделска техника, без знанието на дружеството и с противопоставяне на сделките от съдружниците веднага след узнаването.

По съображения, че възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо, като в тази хипотеза погасителният ефект настъпва, след като решението влезе в сила, тъй като от този момент вземането става ликвидно и безспорно, както и че от представените доказателства се установява, че направеното по друго дело между същите страни възражение за прихващане е за друг вид вреди, без идентичност с предявените по настоящия спор, за неоснователно решаващият съд е намерил възражението на ищцата за недопустимост на заявеното от ответното дружество възражение за прихващане.

По останалите заявени с въззивната жалба на ищцата оплаквания срещу първоинстанционния акт, съставът на Апелативния съд е изложил следните съображения: За неоснователно е намерено възражението на ищцата за липса на произнасяне по наличието на положителна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск по чл.145 ТЗ, а именно – решение за предявяване на иск срещу бившия управител. Въззивният съд е споделил извода, че има проведено редовно общо събрание на съдружниците на „Денчев“ООД на 30.11.2019г. с взето решение, съгласно изискванията на чл.137,ал.1,т.8 ТЗ, за предявяване на иск срещу бившия управител С. И. Д. за търсене на имуществена отговорност за причинените от нея вреди в качеството й на управител на „Денчев“ООД, при сключване на договорите от 18.06.2019г. за покупко-продажба на земеделска техника. Констатирано е, че в допълнителната искова молба, с която е изразено становище по възражението за прихващане, не е обективирано оспорване “годността“ на горепосоченото решение на ОСС на „Денчев“ООД от 30.11.2019г.

По основателността на възражението за прихващане въззивният съд първо е приел за безспорно от фактическа страна, че в периода от 29.11. 2017г. до 05.08.2019г. ищцата е била управител на ответното дружество и в това си качество на 18.06.2019г. е сключила четири договора с ЕТ“Оникс – Д. Д.“ за покупко-продажба на земеделска техника, собственост на „Денчев“ООД, с нотариална заверка на подписите на страните по сделките. Земеделската техника е предадена на купувача на следващия ден, с приемо-предавателни протоколи от 19.06.2019г., а цените на отчуждените активи е следвало да бъдат заплатени по банкова сметка на продавача в 30-дневен срок от предаването им. За установено е прието, че съдружниците в „Денчев“ООД са се противопоставили незабавно на отчуждаването на активите, както и на други действия на управителя, с които „се източва дружеството“, в изпратени имейли до ищцата, като е подадена и жалба до Окръжна прокуратура – Добрич. Въз основа заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел за установено, че отчуждените с процесните договори активи през месец юни, 2019г. имат само количествен израз в счетоводството на ответника, като бройки, с нулева стойност, респ. не съвпадат с посочените стойности на активите в доклада на инж. С. Х. от 12.07.2019г., възложен й от ищцата, както и че цялата стойност на активите е отчетена в счетоводна сметка 709 – „Постъпления от други продажби“ и отнесена в печалба. В тази връзка, за невярно е намерено соченото от въззивницата твърдение, че след продажбите отчуждените МПС и ДМА били „заприходени“ именно по цените, определени от доклад и оценка на МПС и ДМА от м.07.2019г., изготвен от инж. С. Х., тъй като не са осчетоводени ДМА, а постъпление на парични суми, съставляващи продажни цени. Изложени са съображения, че соченото твърдение не е годно успешно да обоснове довод за „одобряване“ на продажните цени от съдружниците в ООД поради отразяването им в счетоводния баланс на „Денчев“ООД към 30.06.2019г. по причина, че за включването на други суми в междинния счетоводен баланс на ООД, различни от продажните цени на активите, няма основание, тъй като основно изискване за текущо счетоводство на предприятието е за документална обоснованост, въз основа на първични счетоводни документи. Акцентирано е на факта, че докладът за оценка на МПС и ДМА от м.07. 2019г., е изготвен от инж. С. Х. по възлагане на ищцата след сделките, не по-рано от 12.07.2019г., както и че същият няма доказателствена стойност по делото за размера на пазарни цени, тъй като съставлява частна експертиза, възложена от лице, което иска да черпи аргументи в своя полза от нея. В тази връзка, решаващият съд е отказал обсъждането на оплакванията в жалбата, основани на частната експертиза, наименувана Доклад за оценка на МПС и ДМА, собственост на „Денчев“ООД, с които страна иска да убеди съда, че не следва да се възприемат дадените пазарни цени на продадените активи към датата на сделките по заключенията на назначените експертизи от първоинстанционния съд. В допълнение е посочено, че фактът на изготвяне на доклада почти един месец след сключването на процесните сделки, като оценките са дадени към минал момент – м.02,2019г., както и към 12.07.2019г., представянето му по делото не подкрепя тезата, че възлагането от страна на ищцата на независим оценител на машини и съоръжения да извърши оценки е израз на полагане на изискуемите усилия от добросъвестния управител за определяне на реалните цени на процесната земеделска техника преди сключването на договорите от 18.06.2019г.

За неоснователни са намерени и оплакванията във въззивната жалба, свързани с нарушения на чл.202 ГПК относно преценката на приетите общо четири заключения на съдебно-оценителна експертиза за установяване пазарната цена на земеделската техника, предмет на процесните сделки към датата на тяхното сключване. За изчерпателни в тази връзка са намерени изложените от първоинстанционния съд мотиви, посочил защо и в коя част не възприема някоя от оценките, респ. приема друга оценка в съответствие с нормата на чл.202 ГПК, както и подробни мотиви, обосноваващи преценката за годността на заключенията в съответната възприета част. След споделяне изцяло мотивите на окръжния съд относно преценката по чл.202 ГПК, към които е препратил по силата на чл.272 ГПК, съставът на апелативния съд е изложил допълнителни съображения за това, че вещото лице, изготвило СОЕ, е използвало сравнителния подход, с прилагане на метода на посредственото сравнение, които са допустими съгласно Българските стандарти за оценяване, задължителни за прилагане в страната от 01.06.2018г. Тъй като БСО определя като достоверни данните от оферти или предварителни договори за сделки, идентични или сходни на оценявания актив, подходящи при прилагане на сравнителния метод, а при установена по делото липса на достатъчна и достоверна информация за цени по осъществени сделки с аналогични активи, видно от издадените от Областните дирекции „Земеделие“ в [населено място] и в [населено място], за правилно съдът е приел ползването от вещото лице на офертни цени на сравними активи, при прилагане на съответните корекции, като единствен възможен източник на съпоставка. Съдебният състав се е аргументирал, че няма основания да направи други, различни изводи от тези на експерта, тъй като същият разполага с необходимите специалност и квалификация за изпълнение на задачите, компетентността му не е оспорена, пазарните цени са определени след оглед на процесните активи и съобразяване на реалното им състояние, включително моточасове и извършените ремонти след продажбата, въз основа на правилни методи и подход за оценка, подробно и обективно обосновани.

След обсъждане на оплакванията в жалбата, въззивният съд е приел за установени всички изискуеми предпоставки за ангажиране отговорността на бившия управител по реда на чл.145 ТЗ в следствие сключването на четири неизгодни сделки за продажба на ДМА на изключително занижени цени. При продажна цена от общо 62 500 лв. на отчуждените активи, които са такива, с които се е осъществявал предметът на дейност на търговеца, вредата за представляваното от бившия органен представител дружество – продавач е в размер на 141 500 лв., съставляваща разликата между продажбената цена и общия размер на средните пазарни цени на активите. За недоказани са приети обстоятелства, които обективно да са налагали осребряване на активите, или такива, които да изключват недобросъвестността на управителя. Дори и да се приеме тезата на ищцата, че мотивите за една от продажбите е дружеството да се освободи от стар зърнокомбайн и да се снабди с нов, въззивният съд е приел, че тези вътрешни мотиви на лицето, които нямат външен израз в обективната действителност, не оправдава отчуждаването на конкретния актив на силно занижена цена. Действията на бившия управител са квалифицирани като такива, при които не е положена дължимата грижа на добрия търговец, пряк резултат от които е нанасянето на имуществена вреда поради продажба на активи на съществено по-ниски цени. След установяване, че във въззивната жалба няма самостоятелни оплаквания срещу правилността на изводите на първоинстанционния съд за възникване и съществуване на акцесорно вземане за законна лихва в размер на 7 507.96лв. върху 141 500 лв. за периода от 19.06.2019г. до 26.12.2019г., на основание чл.86 ЗЗД, за правилно е прието извършването на съдебно прихващане със същото.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по следните съображения:

Формулираните от касатора първи, втори и трети въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, изяснен с указанията на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Първият от тях предполага произнасяне от въззивния съд по възражение за липса на обосноваване в посочения от касаторката смисъл на решението на ОС по чл.137, ал.1,т.8 ТЗ. Това възражение се поставя за пръв път в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, не е било предмет на въззивното производство, поради което е без значение за селективната фаза на касационното производство. При това положение, не следва да се обсъжда наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1 ,т.1 и т.3 ГПК. Вторият въпрос цели преодоляване пропуска на ищцата своевременно да оспори законосъобразността на взетото на 30.11.2019г. решение на ОС на ответното дружество по чл. 137, ал.1,т.8 ТЗ за завеждане на иск срещу нея в качеството й на бивш управител на дружеството, чрез предявяване на иск по чл.74 ТЗ, с оглед твърдението, че към този момент е имала качеството на съдружник, или да оспори автентичността и/или верността на съдържанието на протокола на ОС, обективиращ процесното решение, за които съдът не следи служебно. Соченото решение на ВКС е относимо към задължението на съда да следи служебно за наличието на взето решение по чл.137, ал.1т.8 ТЗ, тъй като представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл.145 ТЗ, а не за евентуалните му пороци, поради което не се доказва и допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване. Третият формулиран въпрос също е предпоставен от несъгласието на касаторката с решаващия извод на въззивния съд за наличие на взето решение на ОС по чл. 137, ал.1,т.8 ТЗ, но отново с аргументи за незаконосъобразност на същото, което е извън предмета на настоящото дело, поради което не е обуславящ.

Четвъртият въпрос предполага съобразяване с общото състояние на активите и пасивите на дружеството към момента на процесните сделки, което не е намерено за релевантно към предмета на спора. По конкретните в тази връзка своевременно заявени твърдения за нулевата балансова стойност на процесните активи, за очакванията дружеството да се сдобие с по-нов и по-хубав зърнокомбайн и за възникнало задължение на дружеството за връщане на заем от 300 000 лв., въззивният съд е изложил съображения, възраженията, срещу които могат да се ценят единствено като оплакване за незаконосъобразност и/или необоснованост на изводите на въззивния съд по смисъла на чл. 281,т.3 ГПК. Извършването на подобна преценка е извън правомощията на съда в настоящата фаза на касационното производство. Втората част от въпроса е обоснована с твърдение за евентуално допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради пропуск служебно да допусне експертиза за изясняване на обстоятелства, на каквито обаче касаторката не се е позовала своевременно в отговора на възражението за прихващане, и които не са били предмет на обсъждане в първоинстанционното решение. Следователно, четвъртият въпрос също не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно указанията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, следва да се отбележи, че заявеното допълнително селективно основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК не се доказва. С първото от посочените решения на ВКС е дадено разрешение на въпроса за невъзможност в производството по предявен иск по чл.145 ТЗ да се ангажира имуществената отговорност на управител на ООД за недостиг на парични средства в дружеството без да е извършена ревизия или инвентаризация на елементите на активите и пасивите на дружеството, за да се установи съответното им състояние/наличност към определен момент, т.е. предмет на установяване е различен фактически състав на увреждането. С второто от посочените решения на ВКС е прието допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в пропуск да се назначи служебно допълнителна графологическа експертиза, но по оспорени подпис, печат и щемпел на нотариус, поради което също не представлява релевантна практика. Позоваването на хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК по този въпрос е изцяло бланкетно и не е обосновано по начина, указан в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на което и да е от условията на чл.280 ал.1 ГПК препятства допускането на исканата касационна проверка по този въпрос.

Петият въпрос съдържа общи и генерални правни съображения досежно формата на вината и вида на вредите, за които управителят следва да отговоря, като в основната част на въпроса са възпроизведени мотиви, съдържащи се в посоченото за обосноваване на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 решение на ВКС досежно правното естество и обема на отговорност на управителя при сключен договор за възлагане на управление по чл. 141, ал.7 ТЗ, поради което същият няма характеристиката на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Последната част от въпроса за това дали наличието на разлика между експертната пазарна цена и продажната такава на процесните активи изчерпва фактическия състав на отговорността по чл.145 ТЗ не съответства на мотивите на атакуваното решение. След обсъждане на релевантните за спора доказателства и своевременно наведени от страните възражения въззивният състав е изложил подробни съображения по всички елементи от фактическия състав на управленския деликт. Несъгласието на касаторката с извода на решаващия съд за проявената от нея недобросъвестност при отчуждаване на активите, обосновавайки виновното й поведение с конкретни действия и бездействия, е по правилността на решението, която е извън преценката в селективната фаза на касационното производство.

Шестият въпрос е процесуално правен и е относим към задължението на съда да обсъди в тяхната съвкупност всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК, поради което принципно е значим при разрешаването на всеки спор. За неустановено се преценява допълнителното селективно основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – въпросът да е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. В т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК, включително и в част от посочените от касаторката, е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада или по събиране на доказателства, а само когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада или на процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. В първоинстанционното производство не са давани указания и не е разпределяна доказателствена тежест за установяване общото икономическо състояние на ответното дружество и наличната техника към процесните продажби, нито за характеристиките на отчуждените комбайн и хедър, които да се съпоставят с придобитата от дружеството друга техника. Неустановяването на тези обстоятелства от въззивния съд не представлява процесуално нарушение, тъй като нито във въззивната жалба, нито в отговора на нея някоя от страните се е позовала на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада или недопускане на надлежно поискано доказателство. Несподелянето на аргументите и доводите на жалбоподателката за недобросъвестното й поведение на управител, некредитирането на доклада и резюмето към същия на експерта Х., както и възраженията за необоснованост и неправилност на заключението на допуснатата СОЕ, неправилно се приравнява с липса на обсъждане от въззивния съд. Видно е, че въззивният съд не се е ограничил само до това, да препрати към мотивите на първата инстанция, а е изложил и своите съображения, отговаряйки на оплакванията във въззивната жалба, защо счита, че изводите в обжалваното решение са правилни. Съдът е анализирал тези доводи и възражения, които е намерил за относими към предмета на спора, като е дал мотивиран отговор, защо останалите /претендирани да са останали неоснователно необсъдени/ не са включени в него и съответно по тях не се дължи произнасяне. Предпоставилото въпроса несъгласие с решаващите изводи на съда е по правилността на съдебния акт, която е извън преценката в производството по чл.288 ГПК.

Не е налице и самостоятелният селективен критерий на чл.280, ал.2 ГПК, който е посочен бланкетно, включително и без конкретизиране на коя от хипотезите на текста касаторът се позовава.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Искането на ответника по касация за присъждане на разноски за касационното производство е неоснователно, поради непредставяне на доказателства за такива.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК