Определение № 474 от 10.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 505/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по подадената по реда на чл. 62, ал. 2 ГПК касационната жалба с вх. № 6451/9.ХІІ.2013 г. на софийското [фирма] против решение № 294 на Варненския апелативен съд, ТК, от 9.ІІ.2009 г., постановено по т. д. № 534/2013 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 33/17.V.2013 г. на Разградския ОС по т. д. № 143/2012 г. С последното, след успешно проведен в отделно пр-во установителен иск по чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ срещу праводател на касатора [фирма]-София, д-вото с ограничена отговорност „Екорентимпекс” е било осъдено – на основание чл. 108 ЗС - да отстъпи собствеността и да предаде владението на ищцовото разградско [фирма] (в несъстоятелност) върху апортиран в неговия капитал поземлен имот в [населено място] с идентификатор 40422.505.1893, целият с пространство от 7 099 кв. м. и ведно с построените в него пет сгради, а също и да заплати по сметката на този съд държавна такса в размер на сумата от 715.63 лв. Оплакванията на касатора [фирма]-София са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което се претендира касирането му и присъждане на всички направени по делото разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се добавя и оплакване за постановяването на обжалваното въззивно решение при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, софийското [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с това решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в постановките на ТР № 1/6.VІІІV2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2012 г.) по три материалноправни въпроса, решавани противоречиво от съдилищата (Р. № 2419/13.Х.1960 г. на І-во г.о. на ВС на НРБ по гр. д. № 3461/1960 г.) и всеки от тях имащ значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, а именно: 1./ Дали неразделна част от правото на собственост представлява фактическото владение върху недвижим имот? 2./ Счита ли се „по презумпция” носителят на правото на собственост за фактически владелец на имота? 3./ Апортирането на недвижим имот в капитала на търговско д-во, обуславя ли осъществяване на фактическа власт върху същия от страна на последното? По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация разградско [фирма] (в несъстоятелност) писмено е възразило чрез своя синдик както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на изложените в жалбата оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: С атакуваното решение Варненският апелативен съд е приел по отношение на търговеца, в чиито капитал процесният недвижим имот е бил апортиран, че самото извършване на непаричната вноска легитимира външно настоящия касатор като собственик на същия имот, както и че доколкото едно от триадата правомощия на всеки собственик е владението върху конкретна вещ, (наред с ползването и разпореждането – бел. на ВКС ) той се счита едновременно и за неин владелец, дори и ако държи имота чрез другиго. На това основание той е бил евинциран от имота, след като придобиването му от страна на праводателя му преди извършване на непаричната вноска с него, е било признато - с влязло в сила решение – за нищожно по отношение кредиторите на несъстоятелността на ищцовото разградско д-во в хипотезата по чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ. Следователно първият от релевираните в изложението въпроси не е бил такъв, който да е включен в предмета на спора по делото, защото владението - като едно фактическо състояние по смисъла на чл. 68 ЗС е различно от правомощието на всеки собственик не само да полза и да се разпорежда, но още и да владее своя имот. В този смисъл атакуваното въззивно решение не би могло да противоречи на постановките на ТР № 1/6.VІІІ.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2012 г., приемащо, че „презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание и в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването”. Касае се за съвършено различен правен въпрос, относим към взаимоотношенията между съсобственици, който не е бил предмет на спора, разрешен по същество с обжалваното въззивно решение. С изцяло хипотетичен характер е и втория въпрос в изложението към жалбата на [фирма], тъй като с атакуваното решение Варненският апелативен съд не се е произнасял по релевантните за уважаване на ревандикационния иск факти на плоскостта на оборимата законова презумпция по чл. 69 ЗС, отнасяща се до владението като едно фактическо състояние, а не и като част от съдържанието на абсолютното вещно право на собственост. Не се касае до решаван противоречиво от съдилищата правен въпрос, щом и с решение № 2419/13.Х.1960 г. на І-во г.о. на ВС на НРБ по гр. д. № 3461/1960 г. се приема, че при предявен иск по чл. 108 ЗС е необходимо да се докаже, че вещта се намира „във владение или държане на ответника”, а в процесния случай това е било манифестирано по несъмнен начин с вписването в търговския регистър на апорт на ревандикирания имот в капитала на ответното д-во настоящ касатор. В заключение, с оглед изложеното по първите два формулирани от касатора въпроси, се налага извод, че третият няма естеството на такъв, който да е бил от значение за изхода по конкретното дело, щом не това кой упражнява фактическата власт върху имота в К., а вписването на същата вещ в търговския регистър като част от капитала на касатора по силата на извършения с нея апорт, е било достатъчно, за да се приеме по несъмнен начин, че [фирма] следва да бъде евинцирано. Предвид задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., нито един от трите въпроса в изложението на касатора към жалбата му не може се преценява като релевантен за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение