Определение № 3609 от 10.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1961/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Н. Д. - Р., чрез адвокат Г., против решение № 144 от 09.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 11640/2022 г., с което е отменено решение № 339236/14.02.2018 г., постановено по гр. д. № 42894/2015 г. по описа на Софийски районен съд, и вместо това е отхвърлен предявеният от Л. П. Д. /починала в хода на производството по делото и заместена в процеса от наследника си С. Н. Д. – Р./ и С. Н. Д. - Р. срещу Столична община иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *, намиращ се в [населено място], обл. София, по КККР, одобрени със заповед № РД-18-55/15.12.2011г. на изпълнителния директор на АГКК, и адрес на поземления имот [населено място], район П., м.“Ч.“, с площ 1860 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори *; *; *; *; *; *; *; *; *.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. При преценка за действителността на правната сделка към действащите към кой момент нормативни актове съдът следва да я отнесе?

2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да разгледа и обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да основе решението си на фактите, установени от събраните по делото доказателства?

3. Следва ли съдът да се произнесе с диспозитива на решението по надлежно открито производство по оспорване на официален документ, ако не се е произнесъл с отделно определение по този въпрос?

По първия въпрос се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 593/17.06.2009 г. по гр. д. № 1391/2008. на ВКС, IV г.о. и определение № 16/09.01.2020 г. по гр. д. № 1794/2019 г. на ВКС, II г.о. По втория въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 66/20.07.2021 г. по гр. д. № 3338/2020 г. на ВКС, I г.о.; решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о. и решение № 161/06.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. По третия въпрос се сочи противоречие с решение № 66/25.04.2013 г. по гр. д. № 807/2012 г. на ВКС, I г.о. Излагат се доводи за очевидна неправилност на решението.

От ответника по касационната жалба Столична община, чрез главен юрисконсулт Л. Д., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че производството е образувано по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК на Л. П. Д. и С. Н. Д. – Р. за установяване по отношение на Столична община, че ищците са собственици на имот с площ от 1 860 кв.м., представляващ понастоящем имот с идентификатор № ***, с твърдението, че са наследници на Н. Й. Д., от когото имотът е отнет не по установения в закона ред с протокол на ТПС комисия от 1962 г., която е имала право да отчуждава земеделски земи, но е и имоти в регулация, а и комисията е заседавала в незаконен състав. Столична община е оспорила иска с твърдения, че е предявен след изтичане срока по §2, ал 1 и ал. 2 ПЗР ЗОСОИ, че не е установено правото на собственост на наследодателя на ищците, както и че имотът е отнет на основание някой от законите, изброени в чл. 2 ЗВСОНИ и не съществува регулационен план на населеното място към 1931 г.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с продавателен запис от 22.03.1900 г. на неколцина купувачи, измежду които и М. Д. е бил продаден чифлик в м. "П." "заедно с всички принадлежащи нему сградета, земи, ниви, ливаде, пасбища и гори". Наследник на М. Д. е Й. М. Д., починал на 31.03.1951 г. С нотариален акт за собственост по давностно владение №127, том VI, дело №655/1979г. Н. Й. Д., син на Й. М. Д. и наследодател на ищците по делото, е признат за собственик на дворно място с едноетажна жилищна сграда, цялото от 2500 кв.м., съставляващо имот пл. №*, от който за 600 кв. м. е отреден парцел * от кв. * по плана на София-Плана, а останалата част се отчуждава за селсъвет, културен дом и ресторант на ТКЗС. Съдът е посочил, че е представен договор за доброволна делба от 14.09.1950 г., съгласно който наследниците на Й. М. Д., са си поделили притежаваните от наследодателя дворни места, като всеки е получил по 1 680 декара. Към договора няма приложена скица и описание на имотите, но въз основа на извършена от вещо лице проверка е установено, че за Н. Д. е разпределен част от имот стар пл. № *.

Въззивният съд е посочил, че са представени два преписа- извлечение от протокол, съставени на 16.08.1962 г., според първият - на ТПС комисия, а според втория препис - на партийното бюро, съвета и стопанския съвет, по т. 2 на който е взето решение за отнемане на част от двора на Н. Д. за оформлението на площада на селото. Според първия протокол е отнет имот от 1900 кв.м., а според втория от 600 кв.м., като в него е посочено, че имотът се заменя с нива от 1 дка, в м. "Р.". Мероприятията, за които е бил отчужден имотът, не са реализирани. В удостоверение № 98 от IX.1977 г., издадено от Пълномощничеството на [населено място] е посочено, че протоколът за замяна е влязъл в сила, като дадените парцели са с обща площ от 1000 кв.м. и не влизат в блоковете на ТКЗС. В удостоверение от 22.11.1977 г. е посочено, че процесният имот е бил собственост на Н. Й. Д. по наследство от неговите родители.

Съдът е посочил, че според основното и допълнителното заключение на вещото лице Г. по допуснатата съдебно-техническа експертиза, процесният имот /сега с идентификатор * и площ от 1860 кв.м./, според изготвения Помощен план за махалите в [населено място], е бил включен поначало като част от имот * /с неидентифициран собственик/. Според кадастралния план от 1962 г. имотът е съставлявал имот с пл. № * - на Н. Д. и Т. Д. от 3216.828 кв.м.; според регулационния план от 1966 г. в имот с пл. № * попадат: парцел *-* от 600 кв.м. на Н. Д. с идентификатор *; част от площада на селото с идентификатор *, а останалата част /с идентификатор */, заедно с част от имот пл. № * формира парцел *. - за Културен дом на ТКЗС, селсъвет ресторант - нереализирани. С акт за държавна собственост № 10593/1984 г. парцел * от кв. * с площ от 1770 кв.м. е актуван за държавен, като е посочено, че имотът е актуван като стар държавен имот, който е отреден за културен дом и ресторант. През 1998 г. за същия парцел *, отреден за културен дом и ресторант, е съставен акт за частна общинска собственост. На 20.11.2012 г. е съставен акт за частна общинска собственост № 3978, по който имотът е описан като реална част от УПИ * с площ на частта от 1860 кв.м., която част е и предмет на спора.

В изпълнение указанията, дадени от ВКС при първото разглеждане на делото, въззивният съд, поради съмнение, че договорът за доброволна делба от 14.09.1950 г. е сключен приживе на наследодателя Й. Д., е дал възможност на страните да изразят становище и да ангажират доказателства относно неговата действителност. В тази връзка е представено извлечение от семеен регистър, в който е цитиран представеният акт за смърт № 7/1951 г. и са разпитани свидетели. Свидетелката С. Я. Б., работила на административна длъжност в селото, сочи че често се случвали грешки в записите, включително в актовете за гражданско състояние. Помни, че Й. Д. е починал през 1950 г.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел предявения установителен иск за неоснователен. Посочено, че предпоставките са уважаване на иска са: имотът да е отнет незаконосъобразно, да е принадлежал на наследодателя на ищците към момента на отнемането, към датата на влизане в сила на реституционния закон имотът да е бил собственост на държавата, общината или техни организации, както и да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. В случая представеният препис от протокол от 16.08.1962 г. от заседание на партийното бюро, съвета и стопанския съвет на ТКЗС, не съдържа каквито и да било данни за осъществяването, респ. предвиждането на основание за отчуждаване на недвижим имот, доколкото част от посочените в този протокол органи (партийно бюро и стопански съвет на ТКЗС) не разполагат с подобни правомощия и не е уточнено какво представлява третия от посочените органи (съвет), за да могат правомощията му да бъдат преценени. Посоченото в т. 2 на този протокол решение може да бъде определено само като имащо декларативен характер. Протоколът от 16.08.1962 г. от заседание на ТПС комисия не съдържа категорични данни за отнемане именно на процесния имот, доколкото според него е взето решение, че се отнемат 1900 кв.м. от дворното място на Н. Д., представляващо парцел 6 в кв. 8 по плана на селото. Според констатациите на вещото лице в копията от разписната книга няма отразен парцел * в кв. * с такава площ и отреждане – в копията от РП в кв. * има парцел *, който е част от имот пл. № * и е с площ от 600 кв.м., записан на Н. Д. - има несъответствия в номерата на парцелите между разписните листове и регулационния план. В парцел *, отреден за част от имот *, е построена масивната жилищна сграда, като този парцел е от 600 кв.м., поради което не може да се приеме, че е идентичен с описания имот в протокола от 16.08.1962г. на ТПС комисията. Имотът, отреден за културен дом на ТКЗС, селсъвет и ресторант, е идентичен с парцел *.. Прието е, че въз основа на взетото решение на ТПК комисия от 1962 г. имот от наследодателя на ищците не е бил отнеман. Съдът е посочил, че за част от имот пл. № *, заедно с част от имот пл. № * е отреден парцел ***. - за културен дом на ТКЗС, селсъвет и ресторант, които мероприятия не са реализирани и не са представени доказателства за собственика на имота да е било определено и платено обезщетение. От удостоверението от Пълномощничеството на [населено място], не може да се направи еднозначен извод в обратната посока, като ответникът не е ангажирал други доказателства, от които да е видно, че действително Н. Д. е получил нива в м. “Р.”. Направен е извод, че имотът е отнет не по предвидения в закона ред и би подлежал на реституция.

Въззивният съд е приел, че не е налице една от предпоставките за възстановяване на правото на собственост на поддържаното от ищците основание по чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, а именно доказването на правото на собственост на наследодателя на ищците към момента на отнемането на имота. За да стигне до този извод, съдът е посочил, че констативният нотариален акт от 1979 г., удостоверяващ, че ищецът е собственик на поземлен имот с площ от 2500 кв. м., в който попада и процесният, макар да легитимира ищеца като собственик на основание давностно владение, не касае релевантен за спора момент, поради което и не следва да бъде съобразен. От договора за покупко-продажба от 1900 г. не може да се направи заключение кои точно имоти са станали собственост на праводателя на ищците - М. Д.. Въз основа договора за доброволна делба от 1950г. е установено, че Н. Д., като един от наследниците на Й. Д., е получил в дял имот, идентичен на процесния - с пл. № ***, но в представения акт за смърт № 7/1951 г. е отразено, че наследодателят, чието наследство се дели с договора от 1950 г., е починал на 31.03.1951 г., тоест половин година след извършване на делбата, поради което и е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и не е породил целените от него правни последици.

За неоснователен е счетен доводът, че договорът за делба не е сключен приживе, тъй като Й. Д. не е починал на удостоверената в акта за смърт дата. Изложени са мотиви, че при спор относно записаните в акта за смърт факти с правно значение, спорът се решава по съдебен ред по арг. от чл. 38, ал. 4 ЗГР. При твърдение за грешка при вписването на определен факт в акта за гражданско състояние, тя подлежи на отстраняване по реда на чл. 547 ГПК, като молбата се разглежда в охранително производство и при уважаването й административният орган извършва съответната промяна в регистъра на населението, в електронния личен регистрационен картон - чл. 27 т. 4 ЗГР, както и промяна в акта за раждане. Съдът е посочил, че доколкото актовете за гражданско състояние са важими спрямо всички до доказване в нарочно производство на наличието на невярно отразено в тях обстоятелство, инцидентното им оборване е недопустимо, поради което и неправилно е разкрито производство по чл. 193 ГПК и съответно не се дължи нарочен диспозитив по направеното оспорване.

С оглед мотивите на съда в обжалваното решение е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставения втори процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по предмета на спора. Този правен въпрос е от значение за конкретното дело, като е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение