Определение № 1498 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2199/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационната жалба на Е. В. Е. от [населено място], приподписана от адвокат В. М. от АК – В. Т., против въззивното решение № 697 от 21.12.2023 год. на Окръжен съд – гр. В. Търново по в. гр. д. № 842/2023 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение от 13.07.2023 год. по гр. д. № 2540/2022 год. на районния съд – гр. В. Търново. С него е допусната делба на описаните недвижими имоти в гр. В. Търново между касатора и И. Н. В. при посочените квоти. Касаторът обжалва въззивното решение с доводи за недопустимост, нищожност и неправилност при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск по чл. 47, ал. 1 СК, в незаконен състав на първоинстанционния съд, при допуснати съществени процесуални нарушения относно направените от касатора доказателствени искания, довели до неизясняване на фактите по делото и нарушаване правата на касатора, както и на тези на Р. С. В.. Поддържа се от касатора, че изложените от него в отговора на исковата молба обстоятелства разкриват „престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, което предполага спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и сезиране на прокуратурата, което не е направено…“. Касаторът иска отмяна на въззивното решение, спиране на производството по делото и сезиране на прокуратурата и НСС за изясняване съдбата на майка му Р. С. В., да се уважат доказателствените му искания с оглед неформалното участие на прокуратурата и следствието за окончателното изясняване на случая и след възобновяване на производството ВКС да се произнесе с окончателно решение. Ответницата по касация И. Н. В., чрез пълномощника й адвокат Цв. Д., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на обжалването, респ. неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски, съгласно представения списък. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. По поддържаните в изложението на касатора основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение по допускане на делбата между страните по делото, при посочените квоти относно всеки от имотите, въззивният съд приел, че същите са наследници на общия им наследодател В. В., починал на 19.03.2017 год. – ищцата е негова преживяла съпруга, а ответникът, сега касатор – негов син. Изводът е обоснован с приетите по делото доказателства – удостоверение за сключен граждански брак, удостоверение за наследници на съпругата на В. В. от първия брак – Р. В. въз основа на съставен акт за смърт, като съдът е посочил, че материалната им доказателствена сила на официални свидетелстващи документи не е оборена от твърденията на ответника за липсата на удостоверените с тях факти, без да е ангажирал годни доказателства. Съдът приел доказателствените искания на ответника, сега касатор, за неясни и непълни, и изначално негодни да доведат до оборване материалната доказателствена сила на официалния удостоверителен документ относно факта на смъртта на неговата майка. Относно факта на сключения втори брак на наследодателя В. с ищцата, съдът обосновал извода си за действителността му отново въз основа на представените писмени доказателства относно същия, липсата на данни този брак да е унищожен по съдебен ред, нито е имало основания за това и понастоящем никой не може да се позовава на унищожаемост на същия. Същият е породил предвидените в закона правни последици, поради което и ищцата е придобила качеството на наследник по закон към момента на смъртта на съпруга си, общ наследодател на страните. Съдът изложил съображения относно встъпването във втори брак, преди да е прекратен съществуващия такъв, като този факт представлява основание за унищожаемост на брака, както по отменения СК/1986 год., така и съгласно сега действащия СК - чл. 47, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 7 ал. 1, т. 1. Посочил е, че унищожаването на брака може да се постигне само по съдебен ред чрез предявяване на конститутивния иск, предвиден в СК, като легитимирани да го предявят са всеки от съпрузите, прокурорът и съпругът от първия брак. Въз основа на това въззивният съд е приел, че обстоятелствата, водещи до унищожаемост на брака, не могат да се установяват инцидентно по възражения, релевирани в хода на друг процес, необходимо е същите да се установени по надлежния съдебен ред, за да е налице унищожаване на брака. Такива твърдения не се поддържат от ответника, който не е и легитимиран да предяви такъв иск. Затова и въззивният съд приел, че е безпредметно да се изследва в настоящето производство наличието на предпоставки за унищожаемост на брака, сключен между ищцата и наследодателя на страните. Видно е от изложените съображения, че съдът не се е произнасял по иск по чл. 47, ал. 1 СК, както необосновано поддържа касаторът в жалбата. Напротив, в мотивите си съдът е посочил, че такъв иск е недопустимо да се предявява и разглежда в настоящето делбено производство и доколкото оспорването на верността на удостоверенията за наследници и за сключен брак е обусловено от твърдяната от ответника унищожаемост на брака, невъзможността да се постанови същата изключва опровергаването на съдържанието им за истинност. Въз основа на представените писмени доказателства относно придобиването на процесните недвижими имоти, съдът е определил и притежаваните от наследниците дялове в съсобствеността им, съгласно чл. 5 и чл. 9 ЗН, като е потвърдил първоинстанционното решение по допускане на съдебната делба. Искането за допускане на обжалването се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК по посочените в изложението, приподписано от адв. В. М., съображения. В него лисват формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а доколкото от изложените съображения в т. 4 от изложението може да се приеме за поставен въпросът за приложението на чл. 47, ал. 3 СК, следва да се посочи, че този въпрос не е обусловил решаващата воля на съда за допускане на съдебната делба между наследниците на наследодателя В. В.. Съдът изрично е посочил в решението си, че в делбеното производство е недопустимо да се поставя и обсъжда въпроса за наличие на основания за унищожаемост на втория брак на наследодателя, защото законът предвижда предявяване на иск за това, и то от легитимирани лица, сред които не е касаторът. Изразеното от последния становище за целта на този иск да изключи ищцата от наследниците по закон, с представената обосновка, представлява оплакване срещу изводите на съда, но не и правен въпрос, който да обуслови допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото съображение важи и относно посоченото като задължение на съда да сезира прокуратурата в такива случаи на констатирано двубрачие, каквото в случая липсва – съдът не е констатирал двубрачие, нито някакви престъпни обстоятелства, за които се сочи в т. 2 от изложението. Развитите от касатора съображения относно спазването от съда на законите не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е обусловил решаващата воля на съда по делбата, за да може да обоснове наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Това важи и за развитите съображения в т. т. 2 и 3 от изложението на касатора, като следва да се посочи, че изявленията за спазване на закона /с цитиране на различни разпоредби/, противоречия с практиката на Конституционния съд на Република България, СЕС и ВКС, без да се сочи такава практика, също не може да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Така изложени най-общо съображенията касаят разбирането на касатора относно неправилността на решението, а както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт или противоречието му със законите и съдебната практика. В заключение - при преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая такива не са налице. Съображенията в изложението не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълкувателно дело № 1/2009 год. на ВКС, ОСГТК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Макар и да са заявени от касатора изрични доводи в тази насока, при проверката настоящият състав не констатира вероятност за наличие на такива пороци, доколкото решението е постановено по предявения иск за делба, /а не по непредявен такъв по чл. 47, ал. 3 СК/, от законен състав, съгласно разпоредбата на чл. 20 ГПК, и е съобразено със закона и практиката по приложението му по въпросите на съдебната делба. Прочитът му не разкрива такива съществени пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които да обосноват извод за служебно допускане на касационното обжалване С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените разноски в размер на 1 200 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие и представен списък на разноските. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.