Определение № 980 от 01.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 63/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 363/11.08.2025 г. по в.гр.д. № 346/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, I граждански състав, потвърждаващо решение № 59/20.01.2025 г. по гр.д. № 3639/2022 г. на Районен съд – Пазарджик в частта, с която на основание чл. 55, aл. 1, предл. 1 ЗЗД настоящият касатор е осъден да заплати на ищците Л. Г. К., П. В. А. и А. Б. А. сумата от 8 513,01 евро, представляваща разликата между договорената и реално заплатена лихва за 60 месеца по месечни анюитетни вноски за периода от 01.04.2017 г. до 01.03.2022 г. по договор за банков потребителски ипотечен кредит на физическо лице № 326/08.09.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба - 11.03.2022 г., до окончателното плащане, както и в частта, с която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците не дължат на банката сумата от 8 290,16 евро, представляваща вземане за главница по горецитирания договор за кредит, поради извършено прихващане на ищците с насрещното им вземане към ответното дружество със сума в същия размер, представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периодите 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. и 01.12.2015 г. - 01.03.2017 г. С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се тезата, че предявените искове са недопустими поради липса на активна легитимация на ищците, тъй като не е налице активна солидарност между тях по отношение на банката. В този контекст се сочи, че всеки от ищците е следвало да посочи по осъдителния иск с каква сума се е обеднил, съответно по отрицателния установителен иск каква част от задължението е недължима поради релевираната компенсация, като съдилищата е следвало да разгледат претенциите при условията на разделност, но това не е сторено. Въззивното решение се атакува и като неправилно. Оспорва се изводът на въззивния състав, че: “всеки един от солидарните длъжници, независимо дали е платил или не, след като се ползва от направеното плащане в изпълнение на договора, по който е страна, и ако това плащане е ненадлежно - недължимо платено, има право да предяви иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за неоснователно обогатяване на банката за връщане на недължимо платените суми. Въпрос на вътрешни отношения между солидарните длъжници е възстановената сума на кого ще бъде предоставена, което не зависи от волята и желанието на банката – кредитор и длъжник”. Развиват се съображения, че така направеният извод е в разрез с нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – ако някой не се е обеднил, не може да иска връщане на каквото и да било; ако друг се е обеднил с претендираните от необеднелия ищец суми, то само първият има право да получи това, с което е намаляло имуществото му; претендирането на чужди права в гражданския процес е допустимо в лимитативно изброени случаи, сред които настоящият не попада. Акцентира се, че по делото нито един от ищците не е доказал да е извършил каквото и да е реално плащане по процесния договор за кредит, поради което и не може да иска връщане на каквато и да било сума. Добавя се, че дори да се приеме, че процесните суми са платени въз основа на нищожна клауза, то за ищците – солидарни длъжници, би било налице обедняване само, ако в изпълнение на правилото за уреждане на вътрешните им отношения по чл. 127, ал. 2 ЗЗД всеки от тях е изпълнил своята част към този, който реално е платил дълга, каквито твърдения по делото не са въведени и не се доказват. Сочи се, че реалният платец – вероятно кредитополучателката Йорданка К., би могла на свой ред да предяви иск за възстановяване на суми от банката, с твърдение за неоснователно обогатяване. По отношение на отрицателния установителен иск се изтъква, че ищците следва да докажат извършените плащания, за да имат вземане за евентуално недължимо платените суми, т.е. да притежават активното вземане по заявеното съдебно прихващане, което не е сторено, въпреки дадените им от първата инстанция указания в тази насока. Поради това те не разполагат с правна възможност да извършат прихващане по смисъла на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД поради липсата на ликвидно и изискуемо вземане от “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, което да е съществувало към процесните дати. Счита се, че макар нормата на чл.103, ал. 2 ЗЗД, на която ищците се позовават да дава възможност да се извърши компенсацията и след погасяване на вземането по давност, това е така само, ако тя е могла да бъде извършена преди изтичането на давността. Условията за това не са били налице, тъй като вземането не е било безспорно към този по-ранен момент (оспорва се от ответника) и не е било установено – решението, с което са прогласени за нищожни договорните клаузи, е влязло в сила през 2021 г., а размерът на твърдените вземания на ищците е определен едва с предявяването на исковата молба на 11.03.2022 г. Поддържа се възражение за нищожност на заявеното от ищците изявление за прихващане поради противоречие със закона – разпоредбата на чл. 123, ал. 2 ЗЗД, забраняваща на солидарен длъжник да прихваща задължението си към кредитора с вземания на своите съдлъжници. Добавя се, че тези факти са останали извън анализа на окръжния съд, което е довело до необоснованост на постановеното от него решение. Заявява се оплакване за допуснати от съда съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липсата на отговор на изложените във въззивната жалба оплаквания и на собствени мотиви в отклонение от разпоредбата на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, вкл. на съображения защо споделя тези на първата инстанция. Подчертава се, че окръжният съд е възприел изводите на първата инстанция, които, според обжалващия, не кореспондират със събраните по делото доказателства. В тази насока се развиват съображения, че не е налице несвоевременно възражение, че ищецът А. А. не бил подписвал договора за банков кредит, както неправилно намират съдилищата, а от страна на банката само се коментира липсата на негов подпис върху договора, което съдът е следвало да установи при преценката на доказателства по делото. Това лишава този ищец от правен интерес в настоящото производство. Като неправилен се оспорва и изводът на въззивния състав, че след като в отговора на исковата молба банката не се сочи, че само Йорданка К. е извършвала плащанията, заявените в последващ етап възражения в този смисъл са преклудирани. Изтъква се, че това противоречи на защитната теза на ответника, който в нито един момент не е излагал подобни твърдения, нито е в негова доказателствена тежест да установява кой изобщо е извършвал плащания по кредита. Анализират се изчисленията в приетите по делото експертизи, като се подчертава, че нито едно от тях не съответства на исковата претенция. По тези доводи се иска да бъде обезсилено, евентуално отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове, както и да бъдат присъдени в полза на банката направените разноски по делото. При така заявените оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационна проверка поради очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Твърди се, че изводите на въззивната инстанция са взаимно изключващи се – доводи за същинска солидарност на страна на ищците за вземанията срещу банката няма въведени; искането е да се присъди общата сума, а кой каква част от нея ще получи е въпрос на вътрешни отношения, и след като не са посочени части, следва, че всеки претендира част, равна на частта на другия; няма основание за разделно разглеждане на претенциите на ищците, защото не са предявени по такъв начин. Следователно, от една страна, претенцията е разделна, но от друга - не може да бъде уважена като разделна, защото е заявена общо. Релевират се и аргументи, че никой от ищците не е доказал плащане на каквато и да било част от т.нар. “недължимо платена” сума, с оглед гореизложеното оплакване срещу мотива на въззивния състав, че всеки от солидарните длъжници по договора има право да претендира връщане на недължимо платени суми в разглежданата хипотеза, независимо дали е платил или не, щом се ползва от плащането по кредита. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се иска допускане на касационна проверка по въпроса: “Допустим ли е иск, предявен общо от две или повече лица, без да се твърди солидарност на страната на ищците, но и без да са наведени твърдения за разделност между тях на заявената искова претенция?”, като се изтъква, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: “Длъжен ли е ищецът по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, респективно - по отрицателен установителен иск за недължимост на суми, да докаже, че е извършил плащане на тези суми, респективно - личното си обедняване? Чия е доказателствената тежест да установи обедняването на ищеца? Надплащане на дълг от солидарен длъжник към кредитора оправомощава ли друг солидарен длъжник по същия дълг да предяви иск от свое име връщането на “надплатената” сума от кредитора, без да е извършил нейното плащане?”. По така формулираното питане се счита, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните разяснения на касационната инстанция, дадени в т. 4 от Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС и в Тълкувателно решение № 12/22.03.1971 г. по гр.д. № 112/70 г. на ОСГК на ВС, както и константната практика на ВКС - решение № 190/12.12.2017 г. по т.д. № 512/2017 г., I т.о., решение № 721/03.01.2011 г. по гр.д. № 401/2009 г., IV г.о., решение № 374/08.05.2009 г. по гр.д. № 5858/2007 г., III г.о., решение № 574/05.07.2006 г. т.д. № 65/2006 г., II т.о., решение № 138/07.10.2009 г. по т.д. № 375/2009 г., II т.о., решение № 211/26.11.2013 г. по т.д. № 1082/2012 г., II т.о., решение № 739/15.11.2010 г. по гр.д. № 316/2010 г., IV г.о. От ответниците по касация Л. Г. К., П. В. А. и А. Б. А. в подадения отговор се изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол и на подадената жалба. Подчертава, че не са налице твърдените основания за достъп до касация – въззивното решение не страда от порок, който може да обоснове очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, нито поставените въпроси удовлетворяват изискванията за осъществяване на касационна проверка. Счита се, че доводите на банката вече са били разгледани от двете инстанции по същество, с оглед на което се поддържат изложените аргументи от ищцовата страна в хода на производството, които се моли да бъдат взети предвид и от касационната инстанция. Претендират се разноските по делото съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да уважи частично предявените искове /осъдителен и отрицателен установителен/ за посочените суми и основания, Районен съд – Пазарджик е изложил в решаващите си мотиви, че твърдените в исковата молба фактически обстоятелства са за неоснователно обогатяване на ответната банка. Посочил е, че възникването на облигационното правоотношение между страните е прието за безспорно с доклада по делото, поради което е счел за преклудирани изложените за първи път с писмената защита на ответника доводи за неподписване на договора за банков кредит от ищеца А. А.. Преценил е, че след като в отговора на исковата молба не се твърди плащанията да са правени единствено от кредитополучателя Йорданка К., то въведените в този смисъл оспорвания в последващ етап на производството също са преклудирани. Изложил е мотиви, че съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК следва да бъде зачетена формираната сила на пресъдено нещо по нищожността на клаузите на т.4.3, изр. второ, на т.11.1.3 частично, на т.11.2 и т.18.2, изр. второ и на т.12.6 от процесния договор за банков кредит, на т. 9.4, т. 9.7 и т. 38 частично от общите условия за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, в сила от 27.05.2008 г., както и по възникналото неоснователно обогатяване на ответната банка в признатия размер и период. Предвид нищожността на клаузите на т.11.2. от договора и т.9.4. от общите условия, определящи начина на формиране размера на дължимата договорна лихва, платените въз основа на тях суми не се дължат и подлежат на връщане. Поради това е счел, че не следва да се съобразява начисленият от банката размер на възнаградителната лихва по договора при прилагане на прогласените за нищожни клаузи, а промяната в лихвения процент съгласно предвиденото в т. 4 от договора при коректно отразяване движението на едномесечния EURIBOR. Съгласно заключението на ССчЕ на вещото лице А., което е кредитирано от първата инстанция, платеното в повече за периода 01.04.2017г. - 01.03.2022 г. възлиза на 8513,01 евро, с която сума банката неоснователно се е обогатила вследствие на едностранната промяна на БЛП. В този размер осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е приет за основателен и е уважен, а за разликата до претендираните 8 574,88 евро е отхвърлен. Като последица от уважаването на иска, е намерена за основателна и акцесорната претенция за законната лихва от подаването на исковата молба – 11.03.2022 г., до окончателното плащане. Посочено е, че в случая не възниква активна солидарност между ищците, тъй като процесните вземания произтичат не от договора за кредит, а от извъндоговорно основание. Първата инстанция е намерила за недопустим предявения от ищците инцидентен установителен иск и е прекратила частично производство. Предявен е и отрицателен установителен иск за недължимост на главница по процесния договор за кредит в размер на 10 254,33 евро поради извършено прихващане от страна на ищците с тяхно насрещно вземане към ответното дружество за недължимо платените суми за възнаградителни лихви в периодите 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. и 01.12.2015 г. - 01.03.2017 г., въз основа на неравноправните клаузи, и мораторна лихва върху надплатените суми за периода 01.10.2008 г. -01.11.2010 г. Първата инстанция е счела за неоснователно възражението на банката за недопустимост на претенцията. Приела е за неоснователно възражението на ответника за настъпила погасителна давност като пречка за извършване на прихващането, като се е позовала на правилото на чл.103, ал. 2 ЗЗД, според което такова се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането й. Констатирала е, че това не е било и спорно в хода на делото, тъй като още в исковата молба това е заявено от ищците. Съобразявайки разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, относно предпоставките за настъпване на погасителния ефект на изявлението на длъжника, районният съд е намерил за неоснователно и възражението, че ищците не могат да прихванат задължението си към банката със своето спорно вземане към нея, тъй като вземането не било ликвидно. По отношение размера на иска е възприел неоспорената от страните ССчЕ на вещото лице А., според която разликата между платената възнаградителна лихва за периода от 01.10.2008 г. до 01.11.2010 г. и начислената по първоначално уговорения при сключването на договора лихвен процент е 4 690,87 евро (15 195,62 евро - 10 504,75 евро), а за периода от 01.12.2015 г. до 01.03.2017 г. е в размер на 3 599,29 евро (7 610,39 евро - 4 011,10 евро), т.е. общо 8 290,16 евро - недължимо платена възнаградителна лихва в резултат от неправомерно увеличения лихвен процент по кредита. Първостепенният съд, като е счел за недоказано изпадането на банката в забава, е преценил, че вземане за мораторна лихва върху горепосочените суми за периода 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. не е възникнало, поради което същото не е част от активното вземане на ищците. По тези мотиви е уважил предявения от ищците отрицателен установителен иск за общата сума от 8 290,16 евро, с която е извършено прихващане с вземането на ответника за главница по договора за банков кредит, и е отхвърлил като неоснователен иска за горницата над тази сума. Въззивният съд, сезиран с жалба на банката ответник, е намерил първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Споделил е в пълнота мотивите, изложени от първата инстанция, като изградени след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и съотносими към всеки един от обективно и субективно предявените искове, поради което на чл. 272 ГПК е препратил към тях. Добавил е, че исковият съд е отговорил подробно на всички възражения на страните по отношение на допустимостта и на частичната основателност на претенциите. Изложил е и допълнителни съображения, че предявените искове се основават на прогласени за нищожни клаузи на сключения между страните договор за банков потребителски ипотечен кредит на физическо лице № 326 от 08.09.2008 г., имащи непосредствено значение относно начина на формиране на възнаградителната лихва по кредита: годишен лихвен процент върху редовна главница /по т.4.1.6/ за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, формиран от Базов лихвен индекс и надбавка към него за редовен дълг - 4.511+6.489 = 11%; ГЛП за просрочена главница, формиран от БЛИ и надбавка към него за просрочена главница /т.4.2/ - 4.511+8.489 = 13%, и ГЛП върху текущия дълг /редовна плюс просрочена главница, при просрочие на главница и/или лихва и главница от 5% /стойности, обвързващи страните след прогласяване нищожността като неравноправни на клаузите на т.4.3 изр. второ, т.11.1.3 частично, т.11.2, т.12.6 и т.18.2 от договора, т.9.4, т.97 и т.38 в посочената част от общите условия/. Същите са прогласени за нищожни с влезли в сила решение № 5671/25.07.2019 г. по гр.д. № 14121/2015 г. на СГС и решение № 10415/11.06.2021 г. по в.гр.д. № 2052/2020 г. на САС. Счел е, че от момента на влизане в сила на решението на САС – на 17.08.2021 г., прогласяващо нищожност на посочените клаузи, в полза на ищците - кредитополучатели и солидарни длъжници по процесния договор, е възникнало правото да претендират на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД присъждане на разликата между договорената и реално заплатена за 60 месеца лихва в месечни анюитетни вноски за периода от 01.04.2017 г. до 01.03.2022г., с която банката неоснователно се е обогатила. Изправните длъжници могат да претендират недължимо платените от тях суми, считано от момента на сключването на договора, ако претенцията се основава на прогласените за нищожни клаузи, защото до този момент не е имало основание за това, или от 17.08.2021 г. е започнал да тече петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В този смисъл въззивният състав се е позовал на принципното разрешение в практиката на СЕС относно началния момент, от който тече погасителната давност за вземане на потребител, произтичащо от неоснователно обогатяване на кредитор, осъществено вследствие получаване на суми въз основа на неравноправна клауза в потребителски договор (решение от 22.04.2021 г. по дело С-485/19 на СЕС и решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21 на СЕС). Приел е, че същото се отнася и за спора относно възражението за прихващане, което е допустимо. По отношение на същото не е изтекла погасителната давност към момента на въвеждането му от ищците в производството с исковата молба. Преценил е, че от заключенията на вещото лице А., които правилно са били кредитирани от първата инстанция, по делото е безспорно установено наличието на недължимо платени суми от страна на потребителите по договора в полза на банката кредитор. Отбелязал е, че от експерта са изчислени размерите на недължимо платените на банката суми, както и недължимия размер на вземането за главница по договора за кредит поради извършено прихващане от ищците с насрещното им вземане към ответното дружество, представляващо платена без основание възнаградителна лихва за периодите 01.10.2008 г. - 01.11.2010 г. и 01.12.2015 г. - 01.07.2017 г. Въззивният съд е възприел напълно установените размери на вземанията на ищците срещу банката, както са формирани и признати от първата инстанция. За неоснователни е намерил доводите, изложени от банката във въззивната й жалба. Развил е съображения, че същинска солидарност на страната на ищците за вземанията срещу банката няма въведени. “Искането е претендираните суми като недължимо надвзета сума /недължимо платени суми/ да им се присъди общо, не солидарно и без конкретизация, тоест иска се присъждане на общата сума, а кой от нея каква част ще получи е въпрос на вътрешни отношения и след като не са посочени части логично следва, че всеки претендира част равна на частта на другия”. Няма произнасяне от съда плюс петитум или на непредявено основание. “Предявени са обективно и субективно съединени искове, без солидарност и без при условията на необходимо другарство. Налице е надлежна активна материалноправна легитимация на всички ищци. Няма основание за разделно разглеждане на претенциите по отделни ищци, защото същите не са предявени по такъв начин, а и няма основание за такова тълкуване”. Съставът на окръжния съд е дал отговор, че ищецът А. А. е надлежна страна в процеса. Пояснил е, че с оглед приключилото производство за прогласяване нищожността на клаузи от договора за кредит между същите страни и по отношение на същия договор със сила на присъдено нещо е прието, че ищците са както надлежни страни по договора, придобили съответните права и задължения по него, респ. за тях са възникнали права като потребители да искат прогласяване на отделни клаузи за нищожни и на това основание да предявят претенциите си по чл.55, ал. 1 ЗЗД и съответно по чл. 124 ГПК. Добавил е, че банката не представя и оригинал на договора с положени в него подписи, както и не въвежда довод, че такова възражение е направено в производството, развило се пред СГС и САС. Въззивният състав е приел, че задължението за плащане е солидарно и който и да плати ползва всички длъжници. От това е извел извода, че всеки един от солидарните длъжници, независимо дали е платил или не, след като се ползва от направеното плащане в изпълнение на договора, по който е страна, и ако това плащане е недължимо платено, има право да предяви иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу банката за връщане на недължимо платените суми. Въпрос на вътрешни отношения между солидарните длъжници е възстановената сума на кого ще бъде предоставена, което не зависи от волята и желанието на банката - кредитор и длъжник. Заключил е, че вземането на ищците е ликвидно и изискуемо от момента на прогласяване на процесните клаузи за нищожни и отправената покана за плащане. Преценил е, че няма противоречие и с нормата на чл. 123, ал. 2 ЗЗД, защото в случая тя “е неприложима предвид момента на изискуемостта - 17.08.2021 г. и 08.02.2022 г., и началото на погасителна давност за реализиране на възражението за прихващане”. По тези мотиви е потвърдил решението на Районен съд – Пазарджик в обжалваната уважителна част. Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Като се вземе предвид, че ищцовите претенции намират основанието си на плоскостта на неоснователното обогатяване, а не на договорно основание, доводите на касатора се свеждат до оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон (чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК), а не за неговата недопустимост. При това положение и след извършената служебна проверка съобразно постановките на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че не е налице директната предпоставка по чл.280, ал. 2, предл. 2 ГПК за достъп до касационен контрол. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира осъществяване на директна касационна проверка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради “очевидна неправилност” на въззивното решение. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на въззивното решение, без извършване на същинската контролна дейност, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. В обжалваното решение въззивният състав е формирал противоречиви изводи, като несъответствията се задълбочават при зачитане на споделените в пълнота мотиви на първата инстанция, към които се препраща на основание чл. 272 ГПК. Окръжният съд е изложил съображения, че “от момента на влизането на съдебното решение, прогласяващо нищожност на посочените клаузи, изправните длъжници могат да претендират недължимо платените от тях и в полза на банката суми ”, и в разрез с това е приел, че “ всеки един от солидарните длъжници, независимо дали е платил или не, след като се ползва от направеното плащане в изпълнение на договора, по който е страна, и ако това плащане е недължимо платено има право да предяви иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД срещу банката за връщане на недължимо платените суми. Въпрос на вътрешни отношения между солидарните длъжници е възстановената сума на кого ще бъде предоставена, което не зависи от волята и желанието на банката-кредитор и длъжник”. Въззивният състав е изложил аргументи, че “искането е претендираните суми като недължимо надвзета сума /недължимо платени суми/ да им се присъди общо, не солидарно и без конкретизация, тоест иска се присъждане на общата сума, а кой от нея каква част ще получи е въпрос на вътрешни отношения и след като не са посочени части логично следва, че всеки претендира част равна на частта на другия ”, както и че “няма основание за разделно разглеждане на претенциите по отделни ищци защото същите не са предявени по такъв начин, а и няма основание за такова тълкуване”. При тези съждения на състава на окръжния съд и съобразно въведените от касатора доводи се налага извършване на проверка дали при формиране на тези изводи е приложена норма в обратен на вложения в нея смисъл (“contra legem”) и дали са извършени драстични нарушения на основни правни принципи и на правилата на логиката. Това обосновава преценка за селектиране на въззивното решение за касационен контрол на поддържаното от касатора директно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поради допускането до касация в тази хипотеза не се разглежда искането на касатора за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал.1 ГПК, като поставените от него питания ще бъдат обсъдени съобразно въведените с жалбата оплаквания с решението по делото. Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,