Определение № 4396 от 19.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4711/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 541 от 29.09.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 440/2022 г. по описа на АС - Варна, с което е отменено определение № 2966 от 09.08.2022 г., постановено по гр.д. № 1668/2022 г. на ОС - Варна и е допуснато обезпечение на предявения по гр.д. № 1668/2022 г. по описа на ОС – Варна иск по чл. 127 ЗЗД. Частният жалбоподател - В. П. С., чрез адв. Д. Х. от АК – Варна, поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като с него е дадено разрешение на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Моли определението да бъде отменено и да не бъде дъпоскана обезпечение на иска. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е постъпило писмено становище от ответника по жалба- страна К. Б. Т., дейставщ чрез адв. Б. Б. от АК – Варна, в който са изложени съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. С определение от 09.08.2022 г. по гр.д. № 1668/2022 г. по описа на ОС – Варна, постановено в производство по чл. 389 ГПК, е оставено без уважение искане за допускане на обезпечение. С определение № 541 от 29.09.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 440/2022 г. по описа на АС – Варна, е отменено определение № 2966 от 09.08.2022 г., постановено по гр.д. № 1668/2022 г. на ОС - Варна и е допуснато обезпечение на предявения по гр.д. № 1668/2022 г. по описа на ОС – Варна иск по чл. 127 ЗЗД за осъждане на В. С. да заплати на К. Т. сумата в размер на 42 103, 06 лв. представляваща припадащата се на ответницата част - Ѕ ид.ч. от сумата в размер на 84 206,12 лв. представляваща заплатени от ищеца в периода м.07.2020 г. до м. 07.2022 г. погасителни вноски по изтеглен по време на брака им ипотечен кредит от 06.11.2007 г., чрез налагането на обезпечителна мярка възбрана върху недвижим имот – апартамент № 3, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор 10135.2562.3.1. 3 със застроена площ от 63,50 кв.м. Установено е, че с влязло в сила решение за делба на придобитото по време на брака им имущество в полза на ищеца е призната частична трансформация по реда на чл. 23, ал.2 СК и са определени 64 500/84 500 ид.ч. за К. Т. и 20 000/84 500 ид.ч. за В. С., при въведени твърдения, че придобитите в режим на СИО общ 40 000/84 500 ид.ч. изцяло са покрити от изтегления ипотечен кредит и извършените. Въззивният съд е изтъкнал, че в исковата си молба ищецът твърди, че в периода юли 2020 – юли 2022 г./след прекратяването на брака/ е погасил вноски по ипотечния кредит в размер на 84 206, 12 лв. твърди, че половината посочената сума се дължи от ответницата. За да постанови определението си и допусне обезпечителна мярка възбрана въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, а от представените с исковата молба доказателства може да се приеме, че е и вероятно основателен. Прието е, че е налице и обезпечителна нужда, изведена от характера на притезанието и нормата на чл.133 ЗЗД. Прието е, че е налице възможност във всеки момент длъжникът да се разпореди със своето имущество, включително и като го обремени с тежести, ползващи се с привилегия спрямо вземането на жалбоподателя. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в обжалваното определение са разрешени правни въпроси от значение за спора: задължен ли е въззивният съд при допускане на обезпечение да съобрази наличието или липсата на доказателства, представени от ищеца за основателност на иска и съразмерност на исканото обезпечение и следва ли въззивният съд при постановяване на своето определение да се съобрази с критерия за определяне размера на гаранцията,ясно посочен в чл.391, ал.3 ГПК- това са преките и непосредствени вреди, които ответникът ще търпи, ако обезпечението е неоснователно. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Поставените от жалбоподателя въпроси касаят преценка на съда за наличие на предпоставките за допускане на обезпечение на предявения иск. В практиката на ВКС е прието, че за да бъде допуснато обезпечение съобразно разпоредбата на чл. 391 ГПК иска следва да бъде подкрепен с убедителни писмени доказателства или да бъде представена гаранция в определен от съда размер съгласно разпоредбите на чл. 180 и 181 ЗЗД, които целят като резултат да убедят съда в основателността на иска /в този смисъл определение № 421/25.06.2009 г. по ч. търг. д. № 54/2009 г. на II – т. о., определение № 14/11.01.2021 г. по ч. гр. д. № 738/2009 г. и други/. Според задължителните разяснения обективирани в т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че "предпоставките за допускане на обезпечението са предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда. Преценката за вероятна основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства / чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК/, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при предоставяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180, 181 ЗЗД, т. е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда". В настоящия случай въззивното определение не е постановено в отклонение на посочената задължителна и казуална практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че от представените към исковата молба доказателства може да се направи извод за допустимостта и вероятната основателност на предявения иск. Изложените от жалбоподателя съображения, че заявеният иск е неоснователен и не е следвало да бъде допуснато обезпечаването му могат да намерят разрешение при разглеждане на спора по същество и същите не са предмет на преценка в производство по глава XXXIV ГПК. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното определение на сочените от жалбоподателя основания. Предвид изложените съображения, съдът