Определение № 125 от 04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4470/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.З, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. З. Д. против определение № 271752 от 14.07.2021 г. по ч.гр.д. № 4318 /2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно определение на Софийски районен съд за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото по част от предявените от жалбоподателя искове. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел следното: Законосъобразно, предвид изложените твърдения в исковата молба и уточнителните молби на ищеца, първоинстанционният съд е приел, че допустимият иск, който е приел за разглеждане, е отрицателният установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи сумата 5 727.48 лева, представляваща главница и сумата 1 516.22 лева - договорна лихва, произтичащи от договор за потребителски кредит PLUS - от .0.0 г., сключен с „Б. П. П. Ф.“ ЕАД. Искането на ищеца за установяване, че е погасено правото на иск на ответника за тези вземания, обективно съединен с предявен в условията на евентуалност установителен иск за признаване за установено спрямо ответника, че е погасено правото му на принудително изпълнение на посочените вземания, е включено в предмета на приетия за разглеждане отрицателен установителен иск. Като се е позовал на приетото с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че то следва да намери приложение и по отношение на отрицателен установителен иск за парично вземане в частта относно характера на иска и обективните предели на СПН на решението. В цитираното ТР е прието, че при отрицателните установителни искове, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи всички основания, на които то е могло да се породи. Т.е. при отрицателния установителен иск в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор и когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на делото е отричаното от него право. Или, при отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег, поради което законосъобразно производството е било прекратено по тези така формулирани искания. Въззивният съд е приел, че в съответствие с процесуалния закон е направеният от СРС извод, че искът за признаване за установено спрямо ответника, че няма право на иск, на принудително изпълнение и на вписването му в Ц. като кредитор, е иск за установяване на факт, а съгласно чл. 124, ал.4, изр.2 ГПК установителен иск за съществуване или несъществуване на определен факт с правно значение се допуска само в случаите, изрично предвидени в закона. Доколкото в обективното право липсва изрична регламентация за допустимост на иск с посочения от ищеца петитум, законосъобразно СРС е прекратил производството по същия иск. Ответникът „Ф. И.“ ЕАД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване частният жалбоподател твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК (очевидна неправилност на обжалваното определение). Във връзка с довод за неправилност на изводите на въззивния съд, че исковете за погасяване на правото на иск и за погасяване на правото на принудително изпълнение са недопустими съгласно чл.124, ал.4 ГПК, т.к. съставляват искове за факти с правно значение, които не са уредени изрично в закона, частният жалбоподател извежда правния въпрос: Когато по исков път се релевират правните последици на погасителната давност относно едно вземане, какъв е предметът на предявения иск - несъществуването на това вземане, или предмет на делото е погасяването на правото на иск на кредитора, когато този иск е предявен по общия ред, респ. погасяване на правото му на принудително изпълнение, в хипотезите, в които кредиторът се е снабдил с изпълнителен титул? Частният жалбоподател твърди, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 257 /30.04.2020 г. по гр.д. № 694 /2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 186 от 19.06.2013г. по гр.д. № 927 /2012 г. на ВКС, IV г.о., определение от 18.07.2018 г. по гр. д. № 209 /2018 г. по описа на ВКС, IV г.о. Видно от подробното изложение за мотивите на въззивния съд, твърдението, на което е основан доводът за незаконосъобразност на обжалваното определение, не е вярно – въззивният съд не е приел, че двата визирани иск са за установяване на факти с правно значение, а че тези искове са включени в предмета на приетия за разглеждане отрицателен установителен иск, че ищецът не дължи посочените като главница и лихва суми. Поради това, че доводът не е относим към мотивите на въззивния съд, правният въпрос, свързан с него не е обуславящ. Отделно от това, нито доводът, нито правният въпрос се отнасят до последния иск, поради това правният въпрос не е обуславящ по отношение на него. Към това може да се добави, че не е допуснато противоречие и с посочените от частния жалбоподател решения и определение, в които са дадени отговори на различни правни въпроси и в които не е прието, че искането за установяване, че вземането на кредитора е погасено по давност, не представлява основание на отрицателен установителен иск за несъществуването на това вземане. Настоящият състав намира и че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното определение съгл. чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното определение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на определението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното определение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното не са налице предпоставките на чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Воден от изложеното съдът