Определение № 309 от 05.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 862/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Ц. И.-К. от [населено място] срещу въззивно решение № 265957 от 01.10.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1768/2019 г. на Софийския градски съд, в частта му относно исковете по чл. 31 ЗЗД и чл. 108 ЗС, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 48117 от 11.10.2018 г. по гр. д. № 34673//2013 г. на Софийския районен съд в частта, с която по предявения от касаторката против К. Ц. И. и Е. Б. И. иск с правна квалификация чл. 31 ЗЗД е унищожен сключеният на 04.11.2009 г. между И. К. Ц. и К. Ц. И. договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] обективиран в нот. акт № 34/2009 г., и е прекратил производството по този иск; отменил е първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от касаторката против К. Ц. И. и Е. Б. И. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване правото ѝ на собственост и предаване владението върху 1/6 ид.част от посочения имот, като вместо това е отхвърлил иска като неоснователен. По делото е установено, че страните по делото са наследници по закон (дъщеря и син) на Ц. И. Ц., починал на 15.03.1992 г., и на И. К. Ц., починала на 17.05.2017 г., който са били собственици на процесния апартамент в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договор за замяна на недвижими имоти, обективиран в нот.акт № 141/1980 г. Със саморъчно завещание от 04.12.1991 г. (обявено от нотариус на 18.06.1992 г.) Ц. И. Ц. е завещал на съпругата си И. К. Ц. цялото си движимо и недвижимо имущество. С констативен нот.акт № 20/08.04.1999 г. последната е призната за собственик на имота въз основа на завещанието, а с договор от 04.11.2009 г. /нот.акт № 34/2009 г./ е продала имота на сина си за сумата 40 000 лв. След смъртта на съпруга си И. К. Ц. е живяла в апартамента до 2013 г., когато ответникът е прекъснал фактическата ѝ власт с едностранни действия. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предявеният на 16.08.2013 г. от Р. Ц. И.-К. против К. Ц. И. и Е. Б. И. иск с правна квалификация чл. 31 ЗЗД за унищожаване на сключения на 04.11.2009 г. между И. К. Ц. и К. Ц. И. договор за покупко-продажба на недвижим имот, поради това, че прехвърлителката не е могла да разбира и да ръководи действията си, е процесуално недопустим. Изложени са съображения, че доколкото законът допуска унищожаване на сделката само от страната по нея (чл. 32, ал. 1 ЗЗД), предявяването на иска е било нередовно поради липса на активна процесуална легитимация на ищцата, тъй като по делото липсват данни наследодателката приживе да е упълномощила същата за осъществяването на процесуално представителство, нито има изявление в исковата молба, че ищцата предявява този иск като процесуален представител на своята майка, поради което не е налице нередовност на исковата молба. Посочено е, че допустимостта на процесуалните действия се преценява към момента на осъществяването им и при това положение искът по чл. 31 ЗЗД е изцяло недопустим, като настъпилата смърт на И. К. Ц. в хода на процеса не може да обоснове различен извод. Относно уважения иск с правна квалификация чл. 42, б. „б” ЗН въззивният съд е приел, че предвид липсата на достатъчен сравнителен материал по делото не е доказано саморъчното завещание да е написано и подписано от Ц. И. Ц., поради което същото е нищожно и не е породило правно действие. С оглед на това е прието, че И. К. Ц. не е придобила права върху процесния имот по силата на завещанието, но че въз основа на него тя е упражнявала фактическа власт върху целия имот с намерение за своене постоянно, непрекъснато, спокойно и явно в продължение на повече от десет години, поради което е придобила идеалните части на останалите наследници по давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС и към момента на сключването на договора за покупко-продажба през 2009 г. тя е била негов едноличен собственик. Изложени са съображения, че унищожаемите сделки пораждат правни последици до момента на унищожаването им, и тъй като в случая договорът за покупко-продажба на процесния имот не може да бъде унищожен в настоящото производство поради начална недопустимост на иска по чл. 31, ал. 2 ЗЗД, е направен решаващ извод, че същият е породил вещнопрехвърлително действие и легитимира ответника като собственик на целия имот, респ. че искът по чл.108 ЗС е неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Трайното изпадане в невъзможност на едно физическо лице да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, и конкретната сделка ако е доказателство за това, въпреки че формално не е поставено под запрещение, то такова състояние на лицето представлява ли основание за нищожност на сделката на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД или е основание за унищожаемост по чл. 31, ал. 2 ЗЗД; 2. От кой момент започва да тече срокът по чл. 32, ал. 2, във вр. с чл. 31, ал. 1 ЗЗД, когато е установено, че психическото състояние на лицето, което не е могло да разбира и ръководи действията си, се дължи на заболяване, попадащо сред изброените в чл. 146, ал.1 от Закона за здравето, лицето е страдало от него преди и след сключването на сделката, но по надлежния ред е поставено под запрещение след извършването на сделката; 3. Възражението за давност по предявен иск за унищожаване на сделка с лице, което не може да разбира и ръководи действията си към момента на сключване на сделката, макар и формално основателно, следва ли да бъде уважено, когато представлява злоупотреба с право, доколкото към момента на сключване на договора ответникът е знаел, че лицето, с което договаря, не е разбирало свойството и значението на постъпките си; 4. Следва ли да се прилага по аналогия от съда разпоредбата на чл. 115, б.”е” ЗЗД към лицата, които не могат да разбират свойството и значението на своите постъпки и не могат да ги ръководят като доказано обективно състояние, макар формално да не са били поставени под запрещение; и 5. Следва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Поддържа се, че всички поставени въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а въпроси № 4 и № 5 са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а също така, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата К. Ц. И. и Е. Б. И. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната недопустимост, респ. неоснователност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, макар и формулиран според твърденията на касаторката, по същество се отнася до въпроса нищожен поради липса на съгласие или унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, по който въпрос е постановено Тълкувателно решение № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, като е прието, че такъв договор е унищожаем съгласно чл.31, ал.2 ЗЗД, както е прието и от въззивния съд в обжалваното решение. Следващите три въпроса не кореспондират на съображенията на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение и нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като същият е приел предявеният иск с правна квалификация чл.31, ал.2 ЗЗД за изначално недопустим и след обезсилване на първоинстанционното решение е прекратил производството по този иск, а не го е отхвърлил като погасен по давност. Ето защо тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване, а освен това посочената във връзка с тях практика на ВКС /Р № 380 от 15.10.2012 г. по гр. д. 1015/2011 г., ІV г. о., и Р № 54 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 392/2012 г.,, ІV г. о./ е неотносима към настоящия случай, нито са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последният поставен въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторката, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика, още повече, че същата не сочи конкретно кой нейни доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация заплатените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,