Определение № 50103 от 16.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 643/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. А. срещу решение № 276/13.12.2021 г. по в.т.д. № 271/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е обезсилено решение № 260098/23.04.2021 г. по гр.д. № 805/2019 г. на Русенски окръжен съд и е върнато делото на РОС за произнасяне по предявения от ЗК“Лев Инс“ АД срещу касатора осъдителен иск с правно осн.чл.213, ал.1, изр.1 от КЗ /отм./ Касаторът поддържа, че решението на ВТАС е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията ЗК“Лев Инс“ АД в писмения си отговор спорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускането на касационно обжалване. Върховният касационен съд, ТО, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че РОС е бил сезиран с искова молба от застрахователното дружество срещу касатора по иск с правно осн. чл.213, ал.1, изр.1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 26 412,13 лв. – главница, представляваща стойността на изплатено застрахователно обезщетение; 6031,25 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 01.08.2017г. – 16.10.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Обсъдил е мотивите на първоинстанционното решение, като е счел, че РОС се е произнесъл по предявения иск, като е приел същият за основателен и доказан в пълния претендиран размер. Въззивната инстанция е акцентирала, че решението на РОС не съдържа осъдителен диспозитив относно горепосочените процесни суми, а диспозитив: “уважава предявения …..иск за заплащане на сумата от 26 412,13 лв. – главница, представляваща стойността на изплатено застрахователно обезщетение; 6031,25 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 01.08.2017г. – 16.10.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане“. Заключила е, че съдът е бил сезиран с осъдителен иск и по този иск е следвало да се произнесе, но с оглед конкретния диспозитив първата инстанция е постановила недопустимо решение – произнесла се е по непредявен иск. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят правни въпроси, които се свеждат до обуславящия произнасянето на въззивната инстанция въпрос: В кои случаи е налице произнасяне на съда по непредявен иск? На настоящия състав на ВКС е служебно известна задължителната практика на ВКС: т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979 г., ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в решения по реда на чл.290 ГПК, а именно: Решение № 51 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 623/2008 г. ТК, II т.о.; Решение № 164 от 14.01.2010 г. на ВКС по т.д.№ 764/2008 г. ТК, II т.о.; Решение № 176 от 03.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 118/2010 г.,ТК, II т.о.; Решение №157/30.10.2013г. по т.д. № 1091/2012 г. на ТК, I т.о., че произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице тогава, когато, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда единствено от обстоятелствата, посочени в исковата молба и формулирания с нея петитум. Също така с Решение №54/07.04.2021 г. по гр.д. № 2081/2020 г. на ВКС, III г.о. е дадено разрешение, че при противоречие между мотиви и диспозитив, едно решение ще е недопустимо, само когато формираната воля на съда нарушава диспозитивното начало в процеса. В останалите слечаи при противоречие между формирана воля на съда и изразена такава в диспозитива на решението е анлице очевидна фактическа грешка. Предвид гореизложеното следва да се допусне касационно обжалване за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с цитираната съдебна практика на ВКС. Касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната жалба в размер на 653,77 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд