Определение № 548 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2542/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 6350/27.04.2020г. по в.ч.гр.д. № 2928/2020г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, е оставена без уважение частна жалба с вх.№5184073/07.11.2019г., подадена от В. И. Д. срещу определение от 31.10.2019г. за неприемане за съвместно разглеждане в производството по делба на инцидентен установителен иск с правно основание чл.23, ал.2 СК. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 57453/22.06.2020г., подадена от В. И. Д., чрез процесуалния му представител адв.Х. Б. М. от САК, с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено. Поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС (т.4 от ТР №5 от 29.12.2014г. по тълк.д. №5/2013г. на ОСГТК на ВКС; ТР №3 от 29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г. на ОСГК на ВКС). Излага съображения, че предявеният от него инцидентен установителен иск следва да бъде приет за съвместно разглеждане в производството по съдебна делба по реда на чл.342 ГПК, тъй като е от преюдициално значение за произнасянето по допускането на имотите до съдебна делба. Навежда довод, че е образувано ново тълкувателно дело, което е от значение за делото, а именно тълк.д.№4/2019г. на ОСГК на ВКС. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, 1 както и по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Поддържа, че правният въпрос, който е от значение за изхода на делото, е разрешен в обжалваното определение в противоречие с т.4 от ТР №5 от 29.12.2014г. по тълк.д.№3/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР №3 от 29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г. на ОСГК на ВКС, като счита, че в практиката на ВКС се приема, че няма процесуална пречка за предявяване на иск за трансформация, независимо от уговореното в споразумението за развод. Поддържа също така, че е налице неточно тълкуване и поради това се създава погрешна съдебна практика, която ще доведе до нарушаване на прокламирания в чл.5 ГПК принцип за законност, като съдът при прилагане на разпоредбата на чл.12 ГПК, е бил длъжен да обсъди всички доказателства, включително косвени, към подлежащите на доказване факти, като счита, че по посочените правни въпроси следва да се изясни установеното в закона правило, за да е налице точно прилагане на нормата в истинския й смисъл. Поддържа, че в настоящия казус съдът не се е съобразил с разпоредбите на СК и ГПК, което от своя страна е от значение за точното прилагане на закона, което пък е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответниците по частната касационна жалба Н. Т. М. и Б. Н. К., конституирани като съделители на мястото на починалата в хода на производството Н. Б. Н. като нейни наследници по закон, не изразяват становище по основателността на жалбата и по поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: Производството по гр.д.№52361/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 75 състав е образувано по предявен от Н. Б. Н. срещу В. И. Д. иск за делба на недвижими имоти, с твърдението, че същите са придобити от съделителите по време на техния брак в режим на съпружеска имуществена общност, като в решение №71 от 08.03.2006г. по бр.д.№252/2006г. на СРС, 85 състав, с което бракът е прекратен с развод, е утвърдено постигнатото между съпрузите споразумение по чл.99, ал.3 СК (отм.), според което имотите, предмет на делбата, остават съсобствени помежду им (в обикновена съсобственост) при равни квоти. С подаване на отговор на исковата молба съделителят В. И. Д. е предявил инцидентен установителен иск за установяване в 2 отношенията между страните, че недвижимият имот в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 е негова индивидуална собственост на основание дарение на парични средства от дъщеря му от предходен брак, а недвижимият имот в [населено място], кв.Г., [улица] негова индивидуална собственост, придобит по наследство и дарение. С определение от 31.10.2019г. производството по гр.д.№52361/2017г. по предявения инцидентен установителен иск е прекратено като недопустимо по съображения, че в решение от 08.03.2006г. по гр.д.№252/2006г. по описа на СРС, Брачна колегия, 85 състав страните са посочили изрично обема на правата си върху съсобствеността. Този извод е изцяло споделен от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение. Изложени са съображения, че с Тълкувателно решение от 29 ноември 2018г. по тълкувателно дело №3/2015г. е прието, че след като с утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл.99, ал.3 или чл.101, ал.1 СК от 1985г. (отм.), съответно чл.49, ал.4 или чл.51, ал.1 СК от 2009г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява поголям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл.21, ал.2 СК от 1985г. (отм.), съответно чл.23, ал.2 СК от 2009г. Взето е предвид, че в конкретния случай страните са договорили, че тези недвижими имоти остават в обикновена съсобственост помежду им при равни квоти, т.е. обемът на права е недвусмислено заявен. Посочено е, че няма изискване така заявеният обем от права да отговаря на действителното правно положение, в какъвто смисъл са и мотивите на тълкувателното решение, според които мотивите, поради които страните са уредили по един или друг начин имуществените си отношения за след развода, не подлежат на проверка от съда и съдът не може да откаже да утвърди споразумението поради това, че в частта за имуществените последици от развода то не отговаря на действителното правно положение или накърнява интересите на единия съпруг, нито да го измени или да го замести със свои разпореждания. Прието е, че така одобреното споразумение има силата на съдебна спогодба и този въпрос не може да бъде повторно пререшаван. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на разясненията, дадени в ТР №3 от 29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г. на ОСГК на ВКС, според които при утвърдено от бракоразводния съд споразумение по чл.99, ал.3 или чл.101, ал.1 СК от 1985г. (отм.), съответно чл.49, ал.4 или чл.51, ал.1 СК от 2009г., с което съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, предявяването в последващ исков процес на иск за частична трансформация по чл.21, ал.2 СК от 1985г. (отм.), съответно по чл.23, ал.2 СК от 2009г. е 3 допустимо само ако при постигане на споразумението съпрузите не са посочили изрично обема на правата в съсобствеността. Ако обемът на правата в съсобствеността е посочен в споразумението, предявяването на такъв иск в последващ исков процес е недопустимо. Оборването на установената в чл.27 СК от 1985г. (отм.), а сега чл.28 СК от 2009г. презумпция, според която при прекратяването на съпружеската имуществена общност дяловете на съпрузите са равни, е допустимо само когато квотите на бившите съпрузи не са посочени в утвърденото от съда споразумение. Тези съображения не влизат в противоречие с приетото в т.4 от ТР №5/29.12.2014г. по тълк.д.№5/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което и в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко – продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на осн. чл.23, ал.1 и 2 СК ( чл.21, ал.1 и 2 СК, отм.). С постановяването на това тълкувателно решение е преодоляно противоречието в съдебната практика по въпроса за допустимостта на пълната и частична трансформация, но само в хипотези, при които бракът е прекратен без при това съпрузите да са постигнали споразумение за имуществените си отношения, в което да са посочили точния обем от правата си в съсобствеността. По въпроса за допустимостта на исковете за трансформация при постигнато споразумение при прекратяване на брака ОСКГ на ВКС се е произнесло в ТР №3 от 29.11.2018г. по тълк.д. №3/2015г. и именно това разрешение следва да намери приложение в настоящия случай. Още повече в решение №74/29.05.2019г. по гр.д.№5842/2015г. на I г.о. на ВКС е прието, че от постановките на ТР №3 от 29.11.2018г. по тълк.д. №3/2015г. на ОСГК на ВКС и изложените в него мотиви може да се направи извод, че в същата хипотеза (при постигнато между съпрузите споразумение, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен, чиято валидност не е оборена по делото) искът по чл.21, ал.1 СК от 1985 г. (отм.), респ. по чл.23, ал.1 СК от 2009 г., за признаване на изключителна собственост на придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност имот не може да бъде проведен и е недопустим, с изключение на хипотезите на чл.20 СК (отм.), респ. чл.22 от действащия СК. Изложени са съображения, че не подлежи на пререшаване въпросът за наличие на съсобственост между страните-бивши съпрузи, уреден със споразумението, имащо характера на договор за спогодба с вещнопрехвърлително действие, доколкото съгласно разпоредбата на чл.20а, ал.1 от ЗЗД уговорките между страните по договора имат силата на закон за тях и следва да бъдат спазвани. В същия смисъл е и определение №220 от 20.12.2018г. по ч.гр.д. №523/2018г. на II г.о. на ВКС, в което е прието, че докато споразумението не бъде изменено, прекратено, развалено или признато за недействително, страните по него не могат искат пререшаване на въпросите, които са разрешени в него. Затова, когато в споразумението съпрузите са изразили воля, че придобитото имущество остава в съсобственост, е изключена 4 възможността да се установява пълна трансформация на лично имущество. В настоящия случай при предявяването на инцидентния установителен иск не са изложени доводи и възражения, навеждащи на искане за разваляне, респ. за признаване на споразумението за недействително, чието разглеждане в делбеното производство да може да бъде прието за допустимо. В последващи молби съделителят В. И. Д. е посочил, че е подал жалба в СРП с пр.пр.№18049/2017г. във връзка с това, че отразеното в решение на СРС, 85 състав по гр.д.№252/2006г., че процесните имоти са придобити при условията на съпружеска имуществена общност и са останали в обикновена съсобственост между съпрузите, според него не отговаря на това какво те са се споразумели към времето на развода, като по тази преписка тече разследване, но твърдения и искания, отправени към делбения съд, касаещи преустановяване действието на постигнатото споразумение по бр.д.№252/2006г. в спорния предмет не са въведени. Не може да се приеме също така, че е налице и хипотезата на чл. чл.20 СК (отм.), респ. чл.22 от действащия СК, доколкото предмет на делбата не е имотът, придобит от В. И. Д. по дарение и делба (дворно място, представляващо УПИ ... от кв.... по плана на [населено място]кв.Г., понастоящем имот с идентификатор ...., ведно с първи етаж от построената в този имот жилищна сграда), а построените по време на брака на страните втори и тавански етаж от сграда с идентификатор .... Поради това следва да се приеме, че не са налице посочените по-горе изключения, в които, според практиката на ВКС, предявяването на иск за пълна трансформация на придобито по време на брака имущество да се приеме за допустимо при наличието на постигнато между съпрузите споразумение по чл.99, ал.3 или чл.101, ал.1 СК от 1985г. (отм.), съответно чл.49, ал.4 или чл.51, ал.1 СК от 2009г. Даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси съответства изцяло на практиката на ВКС, поради което не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – по поставените от жалбоподателя въпроси е налице както задължителна, така и последваща трайно установена и непротиворечива практика на ВКС. Не може да бъде споделена и тезата на жалбоподателя, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Не се установява при постановяването на този съдебен акт въззивният съд да е приложил отменена правна норма или правна норма, която е неприложима към разглеждания случай, нито да е разрешил спора за допустимостта на предявения инцидентен установителен иск в противоречие със закона. Обжалваното определение не е явно необосновано – същото съответства не само на практиката на ВКС, но и на основните принципи на правото, касаещи действието на договорите. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение