Определение № 223 от 02.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 77/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. П., ЕГН [ЕГН], подадена от назначения му особен представител, срещу решение № 427 от 01.11.2022 г. по в. гр. д. № 651/2022 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 788 от 05.07.2022 г. по гр. д. № 2632/2021 г. по описа на ВТРС в частта, с която В. Г. П. е осъден да заплати на БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Париж, чрез БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., КЛОН БЪЛГАРИЯ, ЕИК[ЕИК], сумата 9 540.65 лв. – главница по договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-14757605 от 03.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба – 09.09.2021 г. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението и се иска неговата отмяна, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени съображения се оспорват изводите на съда във връзка с настъпилото правоприемство между заличеното БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС ЕАД с ЕИК[ЕИК] и ищеца по делото (наличието на активна материалноправна легитимация), както и че с получаване на препис от исковата молба вземанията за непадежиралите вноски по договора за кредит са станали предсрочно изискуеми (тъй като особеният представител осъществява само процесуална, а не и материалноправна защита). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се навеждат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие на въззивното решение с РКС № 3/17.05.1994 г. по к. д. № 1/1994 г., според което правото на защита по чл. 56 КРБ има процесуален характер. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор оспорва нейната основателност, както и поддържа, че не са налице предпоставките на закона за допускане на исканото касационно обжалване. Претендира разноски за настоящата инстанция. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и атакуваният акт подлежи на касационен контрол. За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е съобразил, че договорът за кредит е бил сключен с БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС ЕАД през 2017 г., през 2018 г. дружеството се е вляло в БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Париж и в резултат на това преобразуване е било заличено от ТРРЮЛНЦ, а френското дружество е регистрирало свой клон в България преди предявяването на исковата молба. С оглед горното съдът е заключил, че ищецът е универсален правоприемник на кредитодателя и притежава процесуална и материална активна легитимация по предявения иск, като за тези промени не е необходимо нарочно уведомяване на ответника. След обсъждане на клаузите в договора и приложимата материалноправна уредба съдът е преценил, че договорът е нищожен съгласно чл. 22 ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на ползваната сума. Тъй като с исковата молба кредиторът е направил волеизявление за предсрочна изискуемост и са били налице обективните предпоставки за това, то с получаване на препис от нея предсрочната изискуемост е надлежно обявена и настъпила, независимо че връчването е станало чрез особен представител. Връчването е надлежно и от този момент се пораждат свързаните с него правни последици, като особеният представител е овластен да приема и материалноправните изявления на кредитора. Ето защо въззивният съд е присъдил само дължимата по договора главница, съобразно заключението на вещото лице по ССЕ. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения: На първо място касаторът не е формулирал правен въпрос съгласно общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да бъде разрешен по реда на чл. 290 ГПК, като според задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд няма правомощия сам да извлича такъв от съдържанието на касационната жалба и/или изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Липсата на сезиране с правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно условие за неоснователност на искането за допускане на касационна проверка. Извън горното следва да се отбележи, че законът не въвежда ограничения в представителната власт на особения представител извън тези по чл. 29, ал. 5 ГПК, поради което всички правни последици от връчването на исковата молба на особения представител възникват за представлявания; а и съгласно практиката на ВКС (напр. решение № 198 по т. д. № 193/2018 г. на І т. о., решение № 86 по т. д. № 2118/2019 г. на І т. о. и др.) в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на ищеца, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник за обявената предсрочна изискуемост. Предвид окончателния изход на спора, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция, а именно – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. С оглед гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение