Определение № 594 от 13.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1749/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 19.12.2019г. по гр.д.№7447/2019г. на ГС София в частта му, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД до пълния му размер. Жалбоподателката – С. И. К., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за точното приложение на закона и развитие на правото, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение е осъдил Л. Д. да заплати на С. И. ,по иск е правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1200 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в лека телесна повреда (кръвонасядане в областта на лакътя на лявата ръка, по лявата ръка и по лявото бедро и психически стрес), причинена на 30.12.2015 г. в [населено място] виновно и противоправно от ответника, който изритал столчето, на което ищцата седяла и в резултат на последвалото й падане й причинил физическите увреждания, за което е признат за виновен е влязла в сила на 10.10.2017 г. присъда по н.ч.х.д. № 7922/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху сумата от датата на деликта - 30.12.2015 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 1200 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв. Установено е от представено копие от влязла в сила присъда от 10.10.2017 г. по н.ч.х.д. № 7922/2016 г. по описа на Софийски районен съд, че Л. М. е бил признат за виновен за това, че на 30.12.2015 г. в [населено място], в Търговския център „Рум- Младост 2“, чрез изритване на столчето, върху което седяла С. И., и последвалото й падане на пода, причинил на ищцата лека телесна повреда, изразяваща се в кръвонасядания в областта на лакътя на лявата ръка, по лявата ръка и по лявото бедро, довели до болка и страдание без разстройство на здравето - престъпление по чл. 130, ал. 2 НК. При тези данни съдът е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1ЗЗД. Съдът е взел предвид заключението на съдебно-медицинската експертиза, прието по делото, от което се установява, че причинените на жалбоподателката телесни увреждания са кръвонасядания в областта на лакътя на лявата ръка, по лявата ръка и по лявото бедро (лека телесна повреда), повърхностни са и ангажиращи меките тъкани, без да има засягане на костни структури или вътрешни органи, като травмите са свързани единствено с изпитване на чувство на болка при упражняване на натиск в тази област, която е точно локализирана и краткотрайна, с лек интензитет, като проявата й е възможна през първите 24 до 48 часа от инцидента. Прието е, че периодът на възстановяване при повърхностни кръвонасядания е от порядъка на 7-14 дни, като към настоящия момент не е възможно ищцата да изпитва дискомфорт или страдание от описаните увреждания. При така установените факти съдът, като е посочил, че неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, като предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл.52 ЗЗД -по справедливост от съда, е счел че сумата от 1200 лева ще репарира причинените такива на ищцата-жалбоподател в настоящето производство. Прието е, че твърдените от нея страхови преживявания, че се придвижва със страх и непрекъснато притеснение, че може да бъде нападната отново от ответника, че не смее да излиза сама вечер, не се установяват от доказателства по делото и няма данни да са провокирани от ответника, който 6 месеца след инцидента вече не е неин съсед по месторабота. В изложение към касационната жалба, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателката поддържа, че решението е очевидно неправилно, тъй като размерът на обезщетението не отговаря на търпените вреди от нея вреди. Поддържа също така, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуален въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, но не посочва кой е този въпрос. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предложение 3 ГПК по поставените за разглеждане въпроси. В трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г. на IV-то г. о., от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009 г., от 12.10.2010 г., по гр. д. № 1246/2009 г. на IV-то г. о. и от 08.11.2011 г., по т. д. № 823/2010 г. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала, че въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи. В мотивите на обжалваното решение са намерили подробно обсъждане относимите фактически данни, които обосновават основателността на иска, като съдът е посочил и значението, което имат те за определянето на размера на дължимото обезщетение. В практиката се приема, че понятието „справедливост“ е изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, като с оглед преценката му следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които ги обуславят. Съгласно трайната практика, в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Съдът е съобразил решението си с тези постановки на практиката, като е изложил в мотивите си релевантните фактически обстоятелства и е мотивирал присъденото обезщетение съобразно принципа за справедливост с оглед приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което решението не е очевидно неправилно. Преценката на доказателствата въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане и какъв е техния размер може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато. Що се касае до твърдяното наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то жалбоподателката не посочва кой е този въпрос от значение за точното приложение на закона и развитие на правото, а съдът не може служебно да формулира такъв- т.1, ТД№1/2009г. ОСГ ТК на ВКС. Предвид изложените съображения, съдът