Определение № 1866 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 536/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СЕС Комерс“ ООД (в несъстоятелност) срещу решение № 302 от 02.11.2023г. по в.т.д. № 586/2022г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 14 от 22.07.2022г. по т.д. № 32/2021г. на Окръжен съд - Разград за отхвърляне на съединените при условията на евентуалност искове по чл. 45 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на касатора, чрез синдика Р. С. Т., срещу С. А.. Исковете са били квалифицирани като такива за присъждане на сумата от 2 012 882. 87 лева, обезщетение за причинени на дружеството вреди, изразяващи се в присвоени парични средства, формиращи касова наличност, която не е било предадена след прекратяване на функциите на С. А. като управител, със законната лихва от 05.07.2016г., датата на увреждане, до окончателното плащане, както и за заплащане на сумата от 2 012 882. 87 лева като подлежаща на връщане касова наличност, със законната лихва за забава от 10.06.2021г., датата на исковата молба, до окончателното плащане. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Главният иск на дружеството е по чл. 45 от ЗЗД. Апелативният съд в цялостното си процесуално поведение е отрекъл правото на касатора – ищец на посочване на конкретни факти, извършени от ответника в периода, в който е бил управител, които факта са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка със заявените неимуществени вреди. Неправилно са били давани указания за уточнение на исковата молба. Неправилно с определение от 14.07.2023г. апелативният съд е отхвърлил искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза. Изключени са били и представени банкови извлечения. Неправилно е било приложена също разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато поради разрешаването на правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът се позовава на мотивите на въззивния съд и прави извод, че в цялостната му решаваща концепция е залегнал принципът, че управителят на търговско дружество докато изпълнява органните си правомощия, носи имуществена отговорност само и единствено по чл. 145 от ТЗ и действията му не могат да бъдат основание за негова деликтна отговорност, която да бъде ангажирана по реда на чл. 45 от ЗЗД. Този възприет принцип, според касатора, противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 128 от 13.01.2021г. по т.д. № 2167/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. Същевременно с недопускането на съдебно-счетоводна експертиза и изключването на представените от касатора банкови извлечения въззивният съд е нарушил правилата, разяснени в задължителната съдебна практика (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), както и константната практика на ВКС (решение № 192 от 29.01.2018г. по т.д. № 44/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.). Апелативен съд - Варна е произнесъл и очевидно неправилен съдебен акт. В тази връзка касаторът обобщава, че ангажирането на отговорността на управителя за вреди от липси изисква извършването на пълна счетоводна проверка на счетоводната отчетност на дружеството, включително и на касовата наличност, за да може правилно са се отговори на въпроса – причинил ли е ответникът вреди. От насрещната страна по жалбата С. А., чрез адвокат Е. Н. Р., представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. По допускането на касационно обжалване съдът намира следното: С исковата си молба по делото касаторът-ищец е изложил, че дружеството е учредено и регистрирано от Окръжен съд - Разград през 2006г. от трима съдружници, от които ответника С. А., пребиваващ в страната чужденец. А. е бил вписан като управител на 12.01.2006г. и до заличаването му на 05.07.2016г. в търговския регистър при Агенция по вписванията той е бил единственият управител на „СЕС Комерс“ ООД. Единствено той се е разпореждал с имуществото и постъпленията по банковите сметки на дружеството. През 2006г. дружеството закупило урегулиран поземлен имот в [населено място] и изградило в него пететажна жилищна сграда с магазини и гаражи. Сградата е било въведена в експлоатация с удостоверение № 18/24.03.2009г. и обекти в нея – продадени на трети лица. Друга дейност дружеството не е извършвало. При паричната наличност на дружеството в брой и банкови сметки от вноските на съдружниците, плащанията на купувачите за продажби на апартаменти, магазини, офиси и гаражи и предоставени заеми от други дружества, съответно обща себестойност на реализирания обект в размер на 1 577 153. 39 лева, е трябвало да има остатък, който обаче към 05.07.2016г. не е бил наличен, нито е имало разходооправдателни документи за разходвани суми. Същевременно с решение № 4 от 04.01.2018г. по т.д.н. № 570/2017г. на Апелативен съд – Варна е било открито производство по несъстоятелност на „СЕС Комерс“ ЕООД по реда на чл. 632, ал. 1 от ТЗ, при което от дружеството, чрез назначения синдик, са били предявени и исковете по делото (искова молба от 10.06.2021г.) Ищецът е поискал да му бъде присъдена сумата от 2 012 882. 87 лева, със законни лихви, като обезщетение за вреди за противоправното (деликтно) поведение на ответника, съставляващо присвояване, евентуално като подлежаща на връщане, тъй като е била взета без правно основание. От ищеца е било отречено сключването на валиден договор за управление със С. А.. От името на С. А., представляван от особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК (адвокат Е. Н. Р.) е бил подаден отговор на исковата молба, с която тя е била оспорена като неоснователна. Оспорено е било, освен другото, реалното настъпване на вреди. Направени са възражения за прихващане и погасяване на вземанията по давност. Подаден е бил и отговор на подадената от касатора допълнителна искова молба. С първоинстанционното решение предявените искове са били отхвърлени. Относно главния иск на касатора от състава на Окръжен съд – Разград е било възприето, че квалификацията му следва да е по чл. 145 от ТЗ, а не чл. 45 от ЗЗД. Обстоятелствата, изложени в исковата молба на несъстоятелното дружество, обосновават отговорност за т.нар „управленски деликт“. В исковата молба са били наведени твърдения, че ответникът е бивш управител на дружеството и е нанесъл вреди на същото, представляващи материални липси. Ответникът е бил орган на дружеството, който по силата на закона го управлява и представлява, организира и ръководи дейността му съобразно закона и решенията на общото събрание. При тази правна квалификация първоинстанционният съд е приел искът по чл. 145 от ТЗ недоказан. Твърдяната вреда следва да бъде доказана по вид и по размер, чрез цялостна проверка на движението на активите и пасивите на предприятието, въз основа на първични счетоводни документи, които са били съставени преди и към момента на нейното настъпване. По делото това не е било направено. По-конкретно не е било изготвено заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, тъй като ищецът не е съдействал за работата на назначеното вещо лице – не му е предоставил исканите счетоводни документи и на основание чл. 158, ал. 1 от ГПК експертизата е била заличена. Искът, дори да е основателен, е бил счетен за погасен по давност с изтичане на кратката погасителна давност по чл. 111, б.“б“ от ЗЗД. За неоснователен е бил приет и искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – не се установявало предаване на претендираната за връщане сума. „СЕС Комерс“ ЕООД (в несъстоятелност) е обжалвало първоинстанционното решение изцяло. С въззивната жалба е била оспорена дадената правна квалификация на първия от предявените искове. Според дружеството няма пречка отговорността на ответника за вреди да се търси по общия ред – чл. 45 от ЗЗД, какъвто е и предявеният иск, който не е погасен по давност. Претендирана е сумата от 2 012 882. 87 лева, представляваща причинена вреда на 05.07.2016г. Считано от тази дата ответникът вече не е бил управител и е бил длъжен да предаде на дружеството всички парични средства, които е изтеглил през време на управлението си, респективно отчет за тяхното разходване и разходооправдателни документи. Подновено е било искането за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза със същите задачи, както в първоинстанционното производство. Доказателства във въззивното производство не са били допускани. Според изложеното от въззивния съд с определение от 10.05.2023г., е била налице нередовност на исковата молба. От ответника са били поддържани две групи твърдения – за действия на ответника по време на управление на дружеството (като органен представител) и за лични действия, извършени след отпадане качеството му управител. В тази връзка на страната е била дадена възможност да направи своите уточнения. С молба от 06.06.2023г. ищецът е конкретизирал твърдения по главния иск – че не са били предадени 2 012 882. 87 лева, които са били пари на дружеството и към 05.07.2016г. е трябвало да са у ответника, като след отпадане на качеството му на управител, той е трябвало да ги предаде на ищеца или да представи документи, за да обоснове, че парите не са у него. Ответникът е причинил вреда на ищеца по чл. 45 от ЗЗД, която е в размер на посочената сума. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, при правна квалификация на главния иск по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че са останали недоказани конкретните факти по неправомерно поведение на физическото лице – ответник, който да е присвоил конкретни парични суми, обявявайки ги за свои, след като вече не е имал право да ги съхранява (касова наличност). Не е било доказано и самото съществуване на активите към 05.06.2016г. За неоснователна е била приета също евентуалната кондикционна претенция. Без „даване“ по смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД няма и задължение за „връщане“ на неоснователно получена облага. При тези установени обстоятелства не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсва формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Вместо такъв въпрос касаторът е изложил част от мотивите на въззивното решение с оплаквания за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 145 от ТЗ и чл. 45 от ЗЗД, съответно е посочил съдопроизводствените действия на въззивния съд, които според него противоречат на процесуалния закон. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Същевременно не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Оплаквания за нищожност или недопустимост на решението не прави самият касатор. Относно предявеният главен иск в хода на цялото производство от касатора е поддържано, че се обосновава деликтна, а не договорна отговорност на ответника. Такава отговорност е възприел и въззивният съд, съобразявай, че от касатора – ищец изрично е отречено предявяването на иск по чл. 145 от ТЗ – за реализиране на договорната отговорност на управител на дружество с ограничена отговорност, като особена вид отговорност, която включва всички претърпени загуби и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от виновно действие или бездействие на управителя. Касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, но липсва вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. По същество страната не сочи и пороци на решението, които могат да обосноват негова очевидна неправилност. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна. На основание чл. 620, ал. 5 от ТЗ от „СЕС Комерс“ ООД (в несъстоятелност) е дължима държавна такса по подадената касационна жалба в размера по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) – 30 лева, която сума да се събере от масата на несъстоятелността. Воден от горното съдът