Определение № 3129 от 20.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1017/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 615 от 26.01.2023 г., подадена чрез куриер на 25.01.2023 г. от Б. А. В. и Р. Д. В. чрез адвокат Н. Г. от АК – П., която е насочена срещу въззивно Определение № 484 от 22.12.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 566/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив. С обжалваното определение е потвърдено Определение № 1993 от 19.08.2022 г. по гр.д.№ 1733/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото. Ответникът по касация Районен кооперативен съюз – Пловдив счита, че частната жалба е неоснователна. Моли да не бъде допускано касационно обжалване, евентуално - частната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация Община Пловдив счита, че частната жалба е неоснователна. Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: Първоинстанционният Окръжен съд - Пловдив е сезиран с искова молба, подадена от Б. А. В. и Р. Д. В. против Районен кооперативен съюз - Пловдив и Община Пловдив, с която са предявени искове да се признае за установено, че ответниците не са били собственици на недвижим имот към периода 1949-1960 г., а в условията на евентуалност - да се признае за установено, че наследодателят на ищците А. Б. В., починал на 10.12.2002 г., е бил собственик на процесния недвижим имот към този период. За да сподели като правилен изводът за недопустимост на претенциите, направен от първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че с влязло в сила Решение № 561 от 31.03.2009 г., постановено по в.гр.д.№ 1271/2008 г. по описа на ОС - Пловдив (след отменяване на Решение № 16 от 22.02.2008 г. по гр.д.№ 3400/2006 г. на РС – Пловдив) е признато за установено по отношение на ответниците „Ферал ТК“ ЕООД, Р. Д. В. и Б. А. В., че Община Пловдив е собственик на недвижим имот - дворно място, представляващо имот пл.№ * (нов) по кадастралния план на „Парк „Отдих и култура“ - [населено място], с площ от 25,170 дка, както и е отменен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден на основание § 4 ППЗСПЗЗ, № 238, т. ІХ, д.№ 5021 от 11.04.1995 г. на нотариус С. Й. при ПРС, с който А. Б. В. е признат за собственик на имот в строителните граници на [населено място], с площ 25,170 дка, находящ се в землището на [населено място], местност „Парк „Отдих и култура“, представляващ имот пл.№ * (стар), № * (нов), по кадастрален план на „Парк „Отдих и култура“ - [населено място]. С това решение е прието, че Община Пловдив е придобила правото на собственост на валидно правно основание - извършена надлежно замяна на земи, представляващи кооперативна собственост (на Кооперация „Марица“) със земи общинска собственост на Пловдивски градски народен съвет, съгласно Протокол -решение от 15.01.1949 г. на Комисия по чл. 11 от Правилника за земеустрояването на ТКЗС, сред които е и процесният имот. Между страните не е спорно, че Решение № 561 от 31.03.2009 г. касае имота, по отношение на който е и настоящото производство. Ищците твърдят, че силата на присъдено нещо по цитираното решение не обхваща заявения по настоящото дело спор, тъй като липсва идентичност на обстоятелствената част на исковете, както и на исканията. Според тях влязлото в сила решение по предходното производство установява правото на собственост на Община Пловдив към момента на неговото постановяване, а в настоящото производство се оспорва ответниците да са били собственици, съответно – се поддържа наследодателят на ищците да е бил собственик, към момента на масовизацията на земите в България (през периода 1949 г. – 1960 г.), който момент е релевантният времеви период за реституция на права върху земеделски имоти към днешна дата. Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 4 от ЗСПЗЗ (която разпоредба е отменена – ДВ, бр. 13/2007 г., но е била в сила към датата на подаване на исковата молба по гр.д.№ 3400/2006 г.) всеки заинтересован може да установи по съдебен ред своите права върху имота, възстановен по реда на ал. 3 (т.е. въз основа на декларация с нотариална заверка на подписа, с която заявителят декларира правото си на собственост). Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при спор за материално право заинтересуваните лица осъществяват правата си по съдебен ред. Производството по гр.д.№ 3400/2006 г. по описа на РС - Пловдив е образувано по иск на Община Пловдив против ищците в настоящото производство и е с правна квалификация чл. 12, ал. 4 и чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - за установяване право на собственост на Община Пловдив върху процесния имот, като общината се легитимира като собственик на основание извършена през 1949 г. замяна на общински имоти с имоти, собствени на Кооперация „Марица“ (чийто правооприемник е вторият ответник в настоящото производство - РКС-Пловдив), сред които имоти е процесният, както и общината е оспорила правото на собственост на наследодателя на ищците в настоящото производство А. Б. В.. С Решение № 561 от 31.03.2009 г. по в.гр.д.№ 1271/2008 г. на ОС - Пловдив е прието, че А. Б. В. не е станал собственик на процесния имот по реституция по ЗСПЗЗ, съответно - неговите наследници по закон Р. Д. В. и Б. А. В. не са придобили право на собственост върху терена. Правата на Община Пловдив върху процесния имот са изследвани към датата на тяхното възникване - извършената замяна през 1949 г. и е прието, че същата е придобила правото на собственост върху имота на валидно правно основание. При тези факти въззивният съд е направил извод, че спорът относно собствеността между ищците и Община Пловдив по отношение на процесния имот е решен и по отношение на сочения от ищците релевантен период. Въведените с настоящата искова молба твърдения, че наследодателят на ищците е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание изтекла придобивна давност, което изключва правата на ответниците върху имота, както и че праводателят на Община Пловдив по никакъв начин не е придобил права върху имота, са преклудирани. Независимо от обстоятелството, че РКС-Пловдив не е бил страна по гр.д.№ 3400/2006 г. по описа на РС – Пловдив, няма правен интерес от водене на самостоятелно производство срещу този ответник с оглед обстоятелствата, на които се основават предявените в условията на евентуалност искове за собственост (исковете се предявяват срещу този ответник в качеството му на правоприемник на Кооперация „Марица“, която е праводателя на Община Пловдив). Обобщено е, че е налице хипотезата на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 от ГПК с произтичащото от това задължение за съда да прекрати повторно заведеното дело. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК в контекста на питания, касаещи приложението на чл. 299 ГПК с довод за противоречие с Определение № 3 от 06.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 5389/2016 г. на ВКС, ІV г.о. Поддържа се противоречие с чл. 129, 298 и 299 ГПК, което според касаторите съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. На първо място – с цитираното от касаторите Определение № 3 от 06.01.2017 г. (постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК) е направено тълкуване по приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК по въпроса „следва ли съдът да даде на ищеца конкретни, ясни, точни и прецизни указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба и да постанови връщането и само в случай на неотстраняване на нередовностите“. Този въпрос не е обсъждан в настоящия случай и е ирелевантен за крайния изход от спора за допустимостта на настоящата искова молба, която е върната не при условията на чл. 129, ал. 3 ГПК (когато ищецът не е отстранил в срока нередовности, констатирани по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК), а при условията на чл. 130 ГПК – когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим. По тази причина релевираната съдебна практика се явява неотносима с произтичащия от това извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в контекста на изрично формулираните от касаторите питания. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като в тази връзка касаторите не са поставили въпроси, във връзка с които да се преценява дали произнасянето на ВКС е наложително от гледна точка точното прилагане на закона и развитието на правото. Липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост. Както се посочи, доводи, касаещи приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК са ирелевантни за настоящото произнасяне, тъй като исковата молба е върната не като нередовна, а поради недопустимост на предявените с нея искове. В тази връзка следва да се подчертае, че въззивният съд точно е приложил разпоредбите на чл. 298 и чл. 299 ГПК. Исковата молба срещу Община Пловдив е върната поради наличието на абсолютна процесуална пречка за разглеждането на спора, тъй като същият е разрешен с влязлото в сила решение по приключилото гр.д.№ 3400/2006 г. на РС – Пловдив, а срещу Районен кооперативен съюз – Пловдив – поради отсъствие на абсолютна процесуална предпоставка (правен интерес). В този смисъл не е налице неправилно приложение на чл. 298 ГПК, тъй като не е прието, че субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростират и по отношение на субект, който не е обхванат от тях. Правилна е и преценката за обхвата на обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№ 3400/2006 г. на РС – Пловдив с произтичащото от това основание за приложението на чл. 299, ал. 2 ГПК. Разрешеният спор обхваща заявеното в предходния процес субективно право на Община Пловдив на заявеното в този процес основание, осъществило се през 1949 г., срещу съществуването на което настоящите ищци – в качеството им на ответници в предходния процес, е следвало да релевират всички свои правоизключващи, правопроменящи и правопогасяващи възражения. Незаявените възражения, включително за упражнявано давностно владение в полза на наследодателя им А. Б. В. в периода 1933 г. – 1958 г., са преклудирани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по приключилото гр.д.№ 3400/2006 г. на РС – Пловдив и не са годни да преодолеят забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК. Следва да се има предвид още, че с настоящата искова молба съдилищата не са изправени пред иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, доколкото такава претенция би била налице само в случай на спор относно принадлежността на земеделска земя, заявена за възстановяване от различни правни субекти, конкуриращи помежду си досежно титулярството на правото на собственост към момента на коопериране на земята. Разглежданият случай не е такъв, защото нито се твърди, нито се установява Община Пловдив или РКС – Пловдив да са заявявали за реституиране по реда на ЗСПЗЗ процесния имот. Освен това, видно от прочита на влязлото в сила решение по гр.д.№ 3400/2006 г. на РС – Пловдив, производството по заявлението, подадено от А. Б. В. е приключило с постановяването на позитивно реституционно Решение № П-474 от 31.08.1994 г. на ПК – Пловдив. Обстоятелството, че неговата противопоставимост по отношение на Община Пловдив е отречена в резултат от упражнения инцидентен съдебен контрол за материална законосъобразност, не обосновава извод за спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В обобщение – с предявяването на настоящата искова молба не се търси защита на накърнено от правен спор гражданско право, а се преследва пререшаването на вече разрешен гражданско-правен спор в противоречие с чл. 299, ал. 1 ГПК, поради което разглеждането й е процесуално недопустимо, както правилно са приели първата и въззивната инстанции. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на РКС - Пловдив сумата 50 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение