Определение № 1559 от 11.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 837/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ (НББАЗ) срещу решение № 198 от 14.12.2022г. по в.гр.д. № 459/2022г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която, като е потвърдено частично и отменено частично решение № 260046 от 26.05.2022г. по т.д. № 1962/2019г. на Окръжен съд – Варна, касаторът е осъден да заплати на М. В. В., В. И. Г. и Р. В. В., наследници по закон на починалата в хода на делото И. Г. П., при квоти по 1/3 за всеки от тях, сумата от 300 000 лева, частично от 1 000 000 лева, обезщетение за претърпените от И. Г. П. неимуществени вреди вследствие на причинените й увреждания при ПТП, настъпило на 03.07.2015г. в Румъния по причина на М. Й. Д., водач на лек автомобил „Шкода Фелиция“, с ДК № I-С-37509, както и 9 586. 63 лева, обезщетение за причинените от същото ПТП имуществени вреди (направени разходи за лечение), със законната лихва от 19.01.2019г. до окончателното плащане на сумите.

В останалата част – за потвърждаване на първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете за обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 500 000 лева, частично от 1 000 000 лева, със законна лихва за забава от 03.07.2015г., като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.

Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част недопустимо. Липсват предпоставките на чл. 516, ал. 8 от КЗ (проведено рекламационно производство), която норма е приложима, тъй като е процесуалноправна. Исковете са предявени през 2019г. По това възражение въззивният съд не се е произнесъл. Отделно само при липса на произнасяне на застрахователя или неговия представител за уреждане на претенцията възниква компетентност на Компенсационния орган да разглеждане за претенцията на увреденото лице (чл. 271, ал. 1 от КЗ (отм.)). Трябва да е налице пълна пасивност на застрахователя или на невия представител. Когато те са изразили становище, няма основание за намеса. Евентуално приложима е и разпоредбата на чл. 515, ал. 4, т. 1 от КЗ. Получен е мотивиран отказ на претенцията.

Също съгласно жалбата решението на Апелативен съд - Варна е и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Първоначалната ищца не е пребивавала в България, поради което тя не е правоимащо лице спрямо българския Компенсационен орган. Ищцата и М. Й. Д. са се установили трайно в Чехия. Не са се доказали твърдените обстоятелства относно настъпването на ПТП и мястото на ищцата в автомобила. Не е било изяснено дали наказателното производство не е трансферирано в България. Неправилно от въззивния съд не са били уважени доказателствени искания относно обичайното местопребиваване на лицата, направени във въззивната жалба. Неправилно първоинстанционният съд се е позовал на нарушения на българския ЗДвП. Не е било установено съдържанието на румънското право за движение по пътищата. Приложимо е също чешкото, евентуално румънското право, включително относно погасителната давност. По делото чуждото право е останало неустановено. То е трябвало да бъде установено по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. Доказано е било съпричиняване на вредоносния резултат. Първоначалната ищца е била без поставен предпазен колан, което е в причинна връзка с причинените й телесни увреждания. Оспорват се присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди по размер. Неоснователно, според касатора, е била присъдена и законна лихва от 19.01.2019г.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими към и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР № 1/04.01.20221г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.

2. Относно задължението на въззивния съд да допусне и събере доказателства, надлежно ангажирани от страните, но недопуснати или несъбрани от първата инстанция в резултат на допуснати от нея процесуални нарушения (уточнен и като въпрос за задължението на въззивния съд да събере нови доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК).

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на решение № 106 от 03.12.2020г. по гр.д. № 927/2020г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 341/02.07.2010г. по гр.д. № 177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 178 от 06.11.2017г. по т.д. № 600/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.

3. Противоречие с ППВС № 4/68г. относно принципа на справедливостта при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди.

4. Приложим ли е чл. 516 (в частност, но не само – ал. 1 и ал. 8) от КЗ, в сила от 01.01.2016г., въвеждащ задължително рекламационно производство пред Компенсационния орган, предхождащо предявяването на съдебен иск срещу този орган, към претенции на увредени лица, подадени след 01.01.2016г., макар събитията, от които произтичат тези претенции, да са настъпили преди тази дата, т.е. да са настъпили по време на действието на КЗ (отм.).

Въпросът се счита от касатора като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

5. Какви са задълженията на застрахователя/неговия представител по чл. 271, ал. 1, вр. ал. 2 от КЗ (отм.), при неизпълнение в срок на които компенсационният орган заплаща обезщетение на увреденото лице, пребиваващо в Република България (чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.)).

Въпросът също се счита от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

6. Относно задължението на съда да установи служебно (ex officio) съдържанието на приложимото чуждо право.

Според касатора съдът е решил този въпрос в нарушение на решение № 156 от 21.01.2020г. по гр.д. № 336/2019г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 426 от 21.11.2011г. по гр.д. № 74/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 205 от 20.10.2015г. по гр.д. № 412/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 233 от 22.01.2013г. по т.д. № 914/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

Касаторът счита въззивното решение и за очевидно неправилно. Неправилно са тълкувани разпоредбите на чл. 516 от КЗ и чл. 284 от КЗ (отм.).

От насрещните страни по жалбата М. В. В., В. И. Г. и Р. В. В. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди частично и отмени частично първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че на 03.07.2015г., в Румъния, И. Г. П., тогава на 37 години, е претърпяла пътнотранспортно произшествие. Тя е била пътник в лек автомобил „Шкода“, модел „Фелиция“, с рег. № IC-37509 (чешка регистрация), управляван от М. Й. Д., с когото живеела на съпружески начала. Двамата пътували от България към Чехия. На национален път DN 65, в района на км. 99+100, водачът изгубил контрол над управлението на автомобила. Автомобилът напуснал пътното платно вдясно по посоката на движение и макар спирачната система да е била задействана, се блъснал челно и косо в бетонен елемент (бетонна преграда) преди пътната връзка със [населено място]. Водачът е могъл да предотврати или поне да намали силата на удара, като контролира непрекъснато автомобила и не губи управление, за да е в състояние да намали и в случай на необходимост да спре при възникнала опасност.

При инцидента И. Г. П. е получила съчетана травма, включваща тежка черепно-мозъчна травма – контузии в областта на мозъчния ствол, ограничен кръвоизлив под твърда мозъчна обвивка в дясна челно-теменна област на главата, дифузна травма на мозъка; шийна травма – счупване на страничния израстък на 7-ми шиен прешлен; гръдна травма – счупване на 1-во и 2-ро ребро вдясно отпред и на 3-то, 4-то и 5-то ребро вляво отпред с ограничена контузия на белите дробове. Тя е била лекувана в болници в Румъния и след това транспортирана с хеликоптер до УМБАЛ“Св. М.“ [населено място], Клиника по неврохирургия. Състоянието й е било животозастрашаващо и критично повече от два месеца. На 28.9.2015г е била изписана за домашно лечение. Поради влошаване на състоянието отново е била приемана в болнични заведения, провеждани са били терапии. И. е развила пневмония, усложнила се със сепсис поради продължително залежаване и апаратна вентилация на белите дробове. Имала е декубитални рани. Развила се е посттравмена енцефалопания, травмена вътрешна хидроцефалия, отпадна неврологична симптоматика. Осакатени са били горен и долен ляв крайник. За десните е била налице трайно затруднение на движенията. Развила се е също моторна афазия – увреждане на възможността за осъществяване на вербална комуникация, обуславящо трайно затруднение на речта. Последиците от мозъчните увреждания са засегнали всички психични сфери – възприятия, мислене, емоции, воля, внимание, памет и интелект. Функциите са били нарушени до ниво тежък дементен синдром. Налице е била промяна на личността от постконтузионен тип в тежка степен. Тя е била в невъзможност за самостоятелни грижи. Постоянно е била на легло. С решение на ТЕЛК й е била определена 100% инвалидност. Прогнозата е била лоша. Майка й се е грижела изцяло за нея до смъртта й на 02.02.2022г.

Посочените обстоятелства са били приети за установени от въззивния съд въз основа на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства (протокол за разследване на местопроизшествие от 03.07.2015г., издаден от служба „Пътна полиция“ на Окръжен инспекторат на полицията А., постановление за прекратяване на дело от 23.03.2020г. на Прокуратурата към съда в Констанца); показанията на изслушаните свидетели (водача М. Й. Д., брата на И. - М. Г. П., Х. С. Д.); както и заключението на вещите лица по приетата комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, както и комплексна съдебно-психологична и психиатрична експертиза. След прекратяване на образуваното наказателно производство в Румъния и след възобновяване му заради изпращане в България, не е била образувана преписка, съгласно отговор от 21.07.2021г. на ВКП, отдел „Международен“.

Към датата на произшествието, според приетото от въззивния съд, е имало действаща валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите с чешкото дружество „Славия поищьовна а.с.“, чийто представител за уреждане на претенции е било ЗАД “Алианц България“. С писмо вх. № 1787/04.05.2018г. пълномощник на И. Г. П. е уведомил застрахователя за настъпилото произшествие и е поискал заплащането на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди. Със свое писмо изх. № 3506/10.05.2018г. застрахователят е отговорил, че е необходимо представянето на допълнителни документи. С молба от 20.08.2018г. пълномощникът е представил допълнителни документи, след което от ЗАД “Алианц България“ не е имало последващо произнасяне. Претенция е била заведена и пред НББАЗ (последно писмо от 19.11.2018г.), в отговор на което касаторът е отговорил, че има застраховка „Гражданска отговорност“, чуждият застраховател има представител в България и към него И. Г. П. следва да отправи претенциите си.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд е направил извод, че касаторът НББАЗ, в качеството на Компенсационен орган по чл. 283 от КЗ (отм.), е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове. Съгласно чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.) Компенсационният орган изплаща обезщетение на увреденото лице, пребиваващо в България, когато застрахователят на виновния водач не е изпълнил задълженията си в срока по чл. 271, ал. 1 от КЗ (отм.), т.е. когато не е определено и заплатено обезщетение или изрично не е било отказано изплащането му. След получаването на писмото на И. Г. П. от 20.08.2018г., не е имало отговор от представителя на застрахователя в България (ЗАД “Алианц България“). Той нито е отказал, нито е определил и заплатил обезщетение. Същевременно се касае за увредено лице, пребиваващо в България, застрахователният договор на виновния водач е сключен със застраховател извън България, застрахованото МПС е с чужда регистрация и застрахователното събитие е настъпило извън страната. За неоснователни са били приети възраженията за непроведено рекламационно производство и липса на извънсъдебно сезиране на Компенсационния орган НББАЗ.

С оглед всички обстоятелства (изключително тежки множество и необратими увреждания, причинили интензивни болки и страдания) за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди за случая, съгласно чл. 52 от ЗЗД, от въззивния съд е била приета сумата от 300 000 лева. И. Г. П. е била увредена много тежко. Трайно и безвъзвратно е била лишена напълно от възможност за социален живот, за труд, за комуникация и цялостно функциониране като личност в целия период до смъртта й (след близо шест години и седем месеца от инцидента). Това обезщетение, според въззивния съд, съответства на обществено-икономическите условия в страната и на съдебната практика в подобни случаи.

Установени са били и претърпени имуществени вреди – разходи за лечение от 9 586. 63 лева, за което искът за обезщетение е бил приет изцяло за основателен.

За дължима е била приета и лихва за забава, считано от 19.01.2018г., и такава лихва върху обезщетенията е била присъдена. Съгласно чл. 285, ал. 2 от КЗ (отм.) НББАЗ дължи законна лихва за периода след изтичане на два месеца от датата на предявяване на претенцията до окончателното плащане.

Направеното от застрахователя възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД (непоставен предпазен колан) е било счетено недоказано. Възприет е бил изводът на комплексната експертиза (съдебномедицинска и автотехническа), че установената мозъчно-черепна и шийна травма по наличната локализация на увреждания по-скоро отговаря на политане на главата в предно-задна посока с едновременно задържане на тялото в стандартно положение (вероятно поради поставен предпазен колан). В тази посока са и локализацията на счупения страничен израстък на прешлен и ребра. Ако увредената не е била с предпазен колан, травмите й са щели да бъдат по-тежки. Вещите лица не са променили изводите си и при приемане на експертизата в открито съдебно заседание, при дадените показания от водача на автомобила, че И. Г. П. е пътувала на задната седалка.

За приложимо в случая от въззивния съд е било прието българското право (ЗЗД относно непозволеното увреждане, и КЗ (отм.) относно отговорността на касатора - ответник). Това е, защото лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице са имали обичайно местопребиваване в една и съща държава - България (чл. 4, § 2 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година („Рим ІІ“)). Местопребиваването на М. Й. Д. и И. Г. П. е прието за установено въз основа на събраните чрез съдебна поръчка писмени доказателства (Регламент 1206/2001), еднозначно от показанията на разпитаните свидетели П. и Д., както и от обясненията на Р. Ж., майка и настойник на И.. Тя и М. Й. Д. са живеели от 2011/2012г. в [населено място] и само в периода от пролетта до есента на годината ходели да работят сезонна селскостопанска работа в Чехия. В селото в България, където живеели, имали къща. Пътният инцидент станал, след като се върнали в дома си заради кражба в къщата и отново отпътували. В Чехия те не са били и не са водени като кандидати за работа, не им е давано разрешение за престой, нямат регистрирано осигурително взаимоотношение, нямат социално осигуряване, пенсия или обезщетение, съобразно представените при съдебната поръчка данни от полицията, Бюро по труда, Служба за социално осигуряване, телефонни оператори в Чехия. Посочените като известни два адреса в тази държава (съответно на И. - в Млади Болеслав, а на М. – в Прага), са били временни и свързани с тяхната сезонна работа, както е пояснил и М. Й. Д. като свидетел по делото. Съдебната поръчка до Чехия е била изготвена от Окръжен съд – Варна.

Съставът на въззивния съд е отказал да изисква допълнителни документи (чрез съдебна поръчка) във връзка с евентуално обичайно местопребиваване на М. Й. Д. и И. Г. П. в Чехия, каквото искане е имало във въззивната жалба на НББАЗ след отказ на окръжния съд да събере такива доказателства. Отречено е било допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд по чл. 266 от ГПК, тъй като такова искане за събиране на доказателства не е било направено при първата съдебна поръчка и защото допълнителни доказателства не са били необходими. За обичайното местопребиваване на лицата в България е имало много събрани доказателства.

При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо поради непровеждането на предварителна процедура за сезиране на касатора в качеството му на Компенсационен орган съгласно чл. 516, ал. 8 от действащия КЗ. Застрахователното събитие е настъпило при действието на КЗ (отм.) и са приложими разпоредбите на чл. 284 и чл. 285 от КЗ (отм.). В производството по чл. 285 от КЗ (отм.) не е предвидено като условие за допустимостта на иск срещу НББАЗ провеждането на предварителна процедура с искане за плащане, така както предвижда разпоредба на чл. 516, ал. 8 от КЗ. Аналогично е и разрешението относно разпоредбата на чл. 498, ал. 3 от действащия КЗ, неприложима за настъпили преди 01.01.2016г. застрахователни събития. За такива събития се прилага отмененият КЗ (решение № 25 от 12.01.2024г. по гр.д. № 4660/2022г. на ВКС, ГК, І г.о., определение № 60566 от 21.10.2021г. по т.д. № 34/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 281 от 05.05.2022г. по т.д. № 1634/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.). Същевременно обстоятелствата по чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. чл. 271, ал. 1 от КЗ (отм.), на които също се позовава касаторът, са по основателността на предявените искове, а не по тяхната допустимост.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касатора въпроси.

Първият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими факти и събраните по делото доказателства, както и да отговори на възраженията и доводите на страните, като мотивира решението си, в контекста на направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при разглеждане на делото, е въпрос от значение за изхода на спора по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията във въззивната жалба, съставът на Апелативен съд – Варна е обсъдил възражението на касатора по чл. 516, ал. 8 от КЗ и чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. чл. 271, ал. 1 от КЗ. Не е прилагано румънското право относно движението по пътищата, тъй като относно непозволеното увреждане е било прието за приложимо българското материално право. Обсъдени са били и доводите на касатора относно обичайното местопребиваване на увредената и водача на лекия автомобил, причинил пътния инцидент, обстоятелствата във връзка с инцидента и възражението за съпричиняване. Правилността на фактическите и правните изводи на въззивния съд не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване.

Същото е относно вторият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос - за задължението на въззивния съд да събере нови доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК. Не се установява да е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК относно въпроса. Въззивният съд е отрекъл да е налице процесуално нарушение от въззивния съд във връзка с недопускането на нова съдебна поръчка до Чехия по реда на Регламент (ЕО) 1206/2001, съответно Регламент (ЕС) 2020/1783 (за установяване на обичайно местопребиваване на М. Й. Д. и И. Г. П. в тази държава), тъй като искането е било несвоевременно и защото допълнителни доказателства не са били необходими с оглед събраните по делото множество доказателства.

Третият поставен въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД и определянето на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, е материалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Пред съда е била подадена молба защита на неимуществено право – присъждане на парично обезщетение за претърпените от И. Г. П. неимуществени вреди от непозволено увреждане, налагащо определяне на конкретния размер на обезщетението по правилата на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на въпроса също не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд.

Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при телесните увреждания са посочени характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд - за необходимост от точно очертаване на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхното оценяване. По делото това е било направено от въззивния съд. Съобразно е било че при пътния инцидент от 03.07.2015г. И. Г. П., едва на 37 години, е претърпяла множество, тежки и необратими физически увреждания, причинили й изключителни физически и психически страдания и неудобства. При продължително болнично и домашно лечение, трайно и безвъзвратно тя е била лишена от възможност за комуникация с близките си, от личен и социален живот, от цялостно функциониране като личност до смъртта си, настъпила няколко години след инцидента.

Четвъртият процесуалноправен въпрос е във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение поради непроведено рекламационно производство, но по аргумент от чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвидената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение, отделно формулиране на такъв въпрос не е необходимо. Поради това касационният съд съобразява въпроса във връзка с направените оплаквания, че въззивното решение е недопустимо, но с оглед изложеното по-горе, липсва такава вероятност. Разпоредбата на чл. 516, ал. 8 от КЗ е приложима относно настъпили след влизането в сила на закона застрахователни събития.

Петият материалноправен въпрос относно задълженията на застрахователя или неговия представител по чл. 271, ал. 1 (отм.), при неизпълнение на които Компенсационният орган заплаща обезщетение на увреденото лице, пребиваващо в Република България, съгласно чл. 284 от КЗ (отм.), е въпрос от значение за изхода на делото. Касаторът възразява, че в случая такива условия не са налице. Във връзка с въпроса не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Нормата на чл. 271 от КЗ (отм.) е ясна и не се нуждае от допълнително тълкуване. Компенсационният орган отговаря в случаите, когато в срока по чл. 271, ал. 1 от КЗ (отм.) застрахователят или неговият представител не е определил и изплатил обезщетение, като същевременно не го и отказал с мотивирано становище. В случая от въззивният съд е била възприета такава хипотеза. Представителят на чуждия застраховател в страната ЗАД “Алианц България“ е изискал допълнителни документи от И. Г. П., но без да е даден мотивиран отговор по искането й за заплащане на обезщетение след настъпилия на 03.07.2015г. пътен инцидент в Румъния.

Шестият материалноправен въпрос относно задължението на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право, не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото. Това задължение е предпоставено от извод на съда, че при разглеждането и решаването на спора е приложимо чуждо право. В случая, според състава на Апелативен съд – Варна, са приложими българските ЗЗД и КЗ (отм.).

С оглед посоченото по-горе липсва вероятност и за очевидна неправилност на въззивното решение на посочените от касатора основания - неправилно тълкуване на разпоредбите на чл. 516 от КЗ и чл. 284 от КЗ (отм.).

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна в обжалваната част.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК, но предвид изхода на спора няма основание за присъждане на такива разноски.

Разноски са поискали и насрещните страни – по 7 000 лева с ДДС по договори за правна помощ и съдействие от 27.02.2023г., сключени с адв. П. К.. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло. Те съответстват на интереса по делото (над 300 000 лева с лихви за забава от 2019г.), неговата фактическа и правна сложност и конкретно извършените от адвоката в касационното производство действия (подаване на отговор) предвид обема и съдържанието на подадената касационна жалба. Жалбата съдържа оплаквания както за недопустимост, така и за неправилност на въззивното решение, с изложени множество доводи, като са формулирани множество въпроси, обосновани с два от допълнителните критерии по чл. 280, ал.1 от ГПК, на които насрещните страни са отговорили. В този смисъл възражението на касатора за прекомерност на платените адвокатски възнаграждения са неоснователни.

Воден от горното съдът