Определение № 91 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1176/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Д. С. К. обжалва решение № 50 от 12.02.2020 г. по в.т.д. 691/19 г. Апелативен съд, Варна, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от нгео срещу „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ за сумата от 30 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на брат му, настъпила в пътно-транспортно произшествие и е осъден да заплати разноски.

Излага съображения за незаконосъобразност на обжалваното решение, нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че е нарушена нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд не бил изложил собствени мотиви относно правния спор. Счита, че не е зачетено действието на чл. 154 от ГПК и не е преценено, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване настъпването на неимуществените вреди. Счита, че са налице особени конкретни житейски обстоятелства, обосноваващи извод за наличието на емоционалното и душевното състояние на ищеца и настъпилите за него неимуществени вреди.

Моли да се отмени решението и да се присъди обезщетение съобразно интезитета на претърпените вреди при спазване критериите на чл. 52 от ЗЗД, така както са разяснени в задължителната практика на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Кои отношения между две лица се приемат за значими и изчерпващи по съдържание дължимата в емоционален, духовен, социален и материален план връзка, даващи основание да се присъди обезщетение и на лицата, извън кръга на изброените в ППВС 4/61 г. и 5/69 г. Счита, че разрешението на този въпрос е в противоречие с разясненията в ТР 1/16 г. на ОСНГТК на ВКС, обосновавайки приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса? Счита, че разрешението на този въпрос е в противоречие със задължителната практика, изразена в ТР 1 / 2013 г. на ОСГТК и трайната практика на съда. По този начин обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Ответникът „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Счита, че решението е правилно и липсва основание за допускане касационно обжалване, тъй като разрешенията в процесното решение не са в противоречие с практиката на ВКС.

Върховният касационен съд на Р България като обсъди доводите на страните взе предвид следното:

Касационната жалба е в срок, подадена срещу акт, подлежащ на обжалване.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ищеца – физическо лице, чийто иск с правно основание чл. 226 от КЗ отм. за обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 30 000 лв срещу „ДЗИ Общо застраховане“ АД, е бил отхвърлен. За да постанови това решение, въззивният съд е преценил оплакванията във въззивната жалба съобразно чл. 269 от ГПК, приемайки че искът, предявен от пострадалия срещу застрахователя, е за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брата на ищеца, настъпила в пътно-транспортно произшествие на 16.05.2014 г., причинено виновно от водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при „ДЗИ Общо застраховане“ АД. Приел е, че въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на водача на застрахования увреждащ автомобил, за причиняване на смърт по непредпазливост, са разрешени със задължителна за гражданския съд сила, съгласно чл. 300 ГПК във вр. чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК. С влязла в сила присъда № 10/13.05.2015 г. по НОХД № 104/2015 г. по описа на Окръжен съд – Добрич Галимира З. М. е била призната за виновна в това, че на 16.05.2014 г. в [населено място], на кръгово кръстовище между [улица]за [населено място], при управление на МПС- л.а. „Фолксваген -пасат“ е нарушила правилата за движение по пътищата– чл. 20, ал. 2 ЗДвП, чл. 102 ППЗДвП и чл. 45 ППЗДвП и по непредпазливост е причинила смъртта на Г. С. К. – престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 НК. Приел е наличието на сключена застрахователна полица между „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД и собственика на увреждащия автомобил със срок на действие 20.11.2013г. – 19.11.2014г., т. е. в действие към датата на застрахователното събитие. Прието е за установено от представеното по делото удостоверение за родствени връзки изх. № 5/07.12.2018г., издаден от Кметство [населено място], [община], Добричка област, че ищецът Д. С. К. и починалият в резултат на ПТП Г. С. К. са братя.

Предвид свидетелските показания по делото е установена близка родствена връзка между починалия и ищеца, непрекъснати контакти и добри отношения между двамата братя. Въззивният съд е обсъдил и е достигнал до извода, че тези отношения са обичайни за братя и че е била налице емоционална връзка между тях. Двамата братя са имали свои семейства, живеели са в различни населени места, братът Г. е работил и в чужбина и тогава са се чували по телефона. Семействата са общували на празници „рождени дни и други поводи“; освен това се виждали често, когато Г. е посещавал майка си в [населено място]. Установени са и преживяванията на ищеца, че след смъртта на брат си бил шокиран, няколко дена не бил на себе си, не ходел на работа, затворил се и не желаел да разговаря. Така установените отношения не са преценени като изключителни. В конкретния казус, наличието на изключително близка връзка между ищеца и неговия брат, надхвърляща представите за обичайните взаимоотношения между братя, е приета за недоказана. Прието е, че така установените обичайни отношения между братя не са израз на такава дълбока емоционална връзка, която да предположи прилагане по отношение на ищеца на изключението, предвидено за лица, имащи право на обезщетение за вреди съгласно цитираното тълкувателно решение. Не е установено също, че на ищеца са причинени болки и страдания, надхвърлящи страданието, свързано със смъртта на близък човек със същата родствена връзка. Прието е, че нормата на чл. 52 от ЗЗД се прилага, така както е разяснена с ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, като е разширен кръгът от лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, посочен в ППВС № 4/61г. и ППВС 5/69 г., а именно: родители, деца, съпруг и лице във фактическо съжителство, отглежданото дете, но неосиновено дете и отглеждащият го, ако един от тях почине, и по изключение всяко друго лице, освен горепосочените, което е създало трайна и дълбока ем оционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания и е справедливо да бъде обезщетено. Прието е, че в конкретния случай няма установена особено близка житейска връзка, даваща основание да се присъди обезщетение.

Допускането на касационно обжалване се извършва само на основанията, предвидени от законодателя в нормата на чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, следва да се допусне касационно обжалване служебно, когато е налице вероятност решението да е нищожно или вероятност решението да е недопустимо. В случая не са налице така предвидените основания според извършената служебна проверка и не следва да се допускаq с оглед на същитеq касационно обжалване. Следователно съгласно чл. 280, ал.1 и чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК касаторите следва да обосноват правен въпрос или посочат основание за допускане касационно обжалване, съобразно посочените норми.

В случая касаторът е посочил правни въпроси, за които сочи, че съставляват общо основание за допускане касационно обжалване, твърдейки разрешаването им в противоречие с трайна практика на ВКС, основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на първия поставен правен въпрос относно това кои отношения се приемат за значими и изчерпващи по съдържание емоционална духовна и материална връзка, даващи основание да се приеме обезщетение на лица, извън кръга на посочените в ППВС 4/61 и ППВС5/69 г., въпросът в случая не представлява правен въпрос, а теоретично поставен въпрос. Определяйки,че в случая ищецът като брат на починалото лице, няма право на обезщетение на основание чл. 226 от КЗ отм, за претърпените от него неимуществени вреди – болки и страдания, преживени от смъртта на брат му, въззивният съд е разрешил въпроса за това кои са критериите, следва ли се обезщетение, на основание чл. 226 от КЗ като се вземе предвид, че отговорността на застрахователя е функционална, произтичаща от отговорността на прекия причинител.

По отношение на въпроса за критериите за определяне на неимуществени вреди за лица, извън кръга на посочените в ППВС 4/61 г. и ППВС 5/69 г., настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е дал разрешение, което съответства на посоченото в Тълкувателно решение 1 21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а именно, че съгласно основанието за присъждане на обезщетение при функционалната отговорност на застрахователя се прилага нормата на чл. 52 от ЗЗД, предвиждаща, че на обезщетение подлежат всички вреди, които е справедливо да бъдат обезщетение. Задължителната практика е признала това за лицата, посочени в ППВС 4/61 и ППВС 5/69 г. Но когато има и други лица, търпящи неимуществени вреди от смъртта на починалия, при условията на стриктно тълкуване на изключението, всяко лице, което е претърпяло продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени, като тези вреди са произлезли от трайна емоционална и дълбока връзка. Както е посочено и в мотивите на Тълкувателно решение 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, критерии за определяне материалноправно легитимираните да получат обезщетение за неимуществени вреди е справедливостта, не като общо, абстрактно понятие, а като обективно съществуващи обстоятелства, които подлежат на конкретна преценка от съда. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е прието, че справедливо е да получат обезщетение и други лица, извън тези, за които вече с посочените Постановления Върховния съд, но след като съдът съобрази, че следва да е доказана трайна и дълбока емоционална връзка между претендиращия и пострадалото лице и действително настъпили сериозни морални болки и страдания. Такава близка човешка връзка предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие в степен, която е извън традиционните отношения за този тип родствени връзки. Тогава е справедливо да се обезщети лицето за претърпените неимуществени вреди. В конкретния случай, въззивният съд не е дал различно разрешение.

Въпросът за анализа на доказателствата и направените изводи за отношенията между ищеца и пострадалия, не могат да бъдат предмет на правния въпрос, обуславящ извод за достъп до касационно обжалване. Нормата на чл. 52 от ЗЗД, разяснена по посочения начин е приложена от съда в конкретния случай, като съдът е приел, че при наличие на родствена връзка между двама братя, създадените традиционни, трайни и добри отношения, не са такъв вид трайна и емоционална връзка, изключителна по своя характер и от която за претендиращия са възникнали такива неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени. На практика с оглед анализа на доказателствата въззивният съд е достигнал до извода, че не се следва обезщетение на преживелия брат. Поради това поставеният въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Правният въпрос, така както е разяснено в ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъде този, който е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд, обусловил изхода на спора. Но не може да бъде свързан с анализ на доказателствата и правилността на съдебното решение. Ето защо в случая, поставеният първи въпрос, не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че макар и да е разрешен, той не е разрешен в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в посочените от касатора тълкувателно решение и решения на ВКС, израз на трайната практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззивната жалба. Посочвайки, че отношенията между братята са традиционни, семейни е направил извод, че те не са създали изключителна връзка извън установеното за този тип отношения и това е мотивирало съда да отхвърли иска. Налице е отговор на оплакванията, доводите и възраженията са обсъдени. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на производството, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 1 716 лв., възнаграждение за адвокат. Няма данни да е платена държавна такса от ответника и не следва да се включва, посочената в списъка.

По изложените съображения Върховният касационен съд