Определение № 4625 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3101/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. М. Ц. и М. И. С.-Ц., чрез адв. Ч. Н. Д., срещу определение № 2997 от 06.02.2026 г. по ч.гр.д.№ 868/2026 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 35405 от 26.08.2025 г. по гр.д.№ 16876/2023 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молба на В. М. Ц. и М. И. С.-Ц. за изменение на решение № 16649 от 09.09.2024 г. по гр.д.№ 16876/2023 г. на Софийски районен съд в частта за разноските чрез допълнително намаляване на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, поради прекомерност, разноските за адвокатско възнаграждение за първата инстанция под сумата 4770 лв. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е подаден отговор на касационната жалба от ответника по иска и по молбата Ю. Н. Н..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното:

Частната жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е взел предвид, че първоинстанционното производство е имало за предмет предявен от В. М. Ц. и М. И. С.-Ц. срещу Ю. Н. Н. положителен установителен иск за собственост на 1/2 идеална част от недвижим имот – апартамент, основан на придобивна давност, с цена на иска 40331.70 лева (1/2 от данъчната оценка на имота). Ответникът е представляван от адвокат М. К. Д., с която е договорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 6750 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие от 07.04.2023 г. Адвокат Д. е изготвила и подала отговор на исковата молба, писмено становище и писмена защита. Осъществявала е процесуално представителство и в проведените пред първоинстанционния съд три открити съдебни заседания, като в последното заседание е осъществен разпит на четирима свидетели. С постановеното по делото решение искът е отхвърлен. Съдът е осъдил ищците да заплатят на ответника сумата 4500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, уважавайки направеното в срок възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и намалявайки разноските от 6750 лева на 4500 лева. С определение № 35405 от 26.08.2025 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване разноските за адвокатско възнаграждение под сумата 4500 лв.

От правна страна въззивния съд е приел, че с оглед даденото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 разрешение, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е решен спорът, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери на адвокатските възнаграждения. Същите могат да служат единствено като ориентир при определяне на адвокатски възнаграждения, но размерите им подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги при съобразяване на предмета на спора, фактическата и правна сложност на делото, естеството и количеството извършена работа. Съобразявайки посочената практика, въззивния съд е приел, че присъденото от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение в полза на ответника не е завишено, а е адекватно на фактическата и правна сложност на делото, извършените по същото процесуални действия и материалния интерес. Делото е протекло в три редовни открити съдебни заседания, на които процесуалният представител на ответната страна е участвал активно, вкл. и писмено, като в последното заседание са разпитвани и свидетели, а материалния интерес е 40331.70 лева. С оглед изложеното е прието, че определеният адвокатски хонорар от 4500 лева не е прекомерен, като е посочено, също, че размерът му е малко над минималния, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за определяне на възнагражденията за адвокатска работа.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, са формулирани следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК:

1. При преценка за прекомерност на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал.5 ГПК, длъжен ли е съдът да извърши конкретен и задълбочен анализ на действителната фактическа и правна сложност на делото и на обема на извършената от адвоката работа или е достатъчно да се позове формално на броя проведени заседания и на това, че присъденият размер е “малко над минималния”, предвиден в Наредба № 1/2004 г.

Твърди се разрешаването му в противоречие с определение № 205 от 20. 04. 2015 г. по ч. т. д. № 812/2015 г. на ВКС, I т.о., и определение № 68 от 01. 02. 3011 г. по ч. т. д. № 35/2011 г. на ВКС, I т.о.

2. Как следва да се тълкува и прилага решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, според което Наредба № 1/2004 г. може да служи само като ориентир – означава ли това, че съдът е освободен от задължението си да се мотивира защо присъжда размер значително надвишаващ минималния или обратното – именно необвързващият характер на наредбата налага по-детайлни и задълбочени мотиви при преценката по чл. 78, ал.5 ГПК.

Твърди се, че обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по първия въпрос от изложението, тъй като същият е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора. Критериите, от които се ръководи съдът при прилагане на чл. 78, ал. 5 ГПК, са изяснени в т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК – преценява се съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Ако в резултат на тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Налице е и трайна практика на ВКС, формирана във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 78, ал. 5 ГПК, с която се приема, че при преценка основателността на възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК от значение са фактическата и правна сложност на делото, видът и броят на предявените искове, стойността на защитения интерес, видът и количеството на извършената работа, обичайното ниво на договаряните адвокатски възнаграждения при сходни дела. Съобразяват се броят на страните и тяхното процесуално качество, предметът на правния спор, наличието или липсата на отклонение от типичното развитие на гражданския процес, видът и обемът на търсената съдебна защита, видът и броят на извършените процесуални действия, действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, броят и видът на фактическите твърдения, оспорвания, възражения и т. н. При определяне на възнаграждението следва да бъдат отчетени и пазарните цени на адвокатските услуги за процесуална защита по подобни дела. Основание за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение е прекомерност на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение според действителната правна и фактическа сложност на делото. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика и е съобразил всички релевантни за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК факти – съобразен е предметът на спора, неговата правна и фактическа сложност, обемът на събраните доказателства, стойността на защитавания материален интерес, както и съдържанието, видът и количеството на осъществената от процесуалния представител на ответника адвокатска защита, действителният обем на извършената правна работа.

Вторият въпрос от изложението също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното определение. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/22 е прието, че член 101, § 1 от ДФЕС във връзка с член 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на разпоредбата от ДФЕС. Посочено е, че при наличие на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не могат да обвържат съда при определяне на възнаграждението. В този смисъл е формирана трайна практика на ВКС ( определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., определение № 931/21.03.2025 г. по т. д. № 2282/2024 г. на ВКС, I т. о. и др.), според която при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1/09.07.2004 г. размери, които могат да служат само като ориентир при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. След като по въпроса има формирана практика на ВКС, която не следва да се променя като неправилна, неактуална или по други причини, то обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. А доколкото изводите на въззивния съд съответстват на така създадената практика (същият е мотивирал в достатъчна степен извода за липса на основания за допълнително намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение и е съобразил коментираните по-горе критерии), то не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,