Определение № 554 от 06.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1317/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. В. и Д. К. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 1111 от 06.11.2024 г. по в. гр. д. № 2420/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 260143 от 20.01.2023 г. по гр. д. № 8986/2018 г. на Софийския градски съд и вместо него е отхвърлил предявения от касаторите против Ц. Н. К. и А. Б. А. иск по чл. 440 ГПК за признаване на установено, че Ц. Н. К. не е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, представляващ дворно място с площ от 405 кв. м, с адрес: [населено място], [улица], съставляващ по предходен план УПИ *-*, в кв. № * по плана на [населено място], район „С.“, при посочени съседи по нотариален акт, заедно с разположените в имота масивна двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, с обща площ от 122 кв. м, а по КККР – със застроена площ от 125 кв. м, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, бр. етажи – 2, и масивна едноетажна жилищна сграда с идентификатор ***. 2, с обща площ от 153 кв. м, а по КККР - със застроена площ от 140 кв. м, с предназначение: административна делова сграда, бр. етажи – 2. Въззивният съд е посочил, че представеното по делото копие от изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 303/2014 г. по описа на Луковитския районен съд, установява качествата на ответниците - кредитор за А. А. и длъжник за Ц. Х.. Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп. дело № 20148490401188 по описа на ЧСИ А. П.. От издадено от ЧСИ М. Б. удостоверение (л. 38 от първоинстанционното производство) се установява, че производството по изп. дело № 20168380404602 е във фаза издаване на постановление за възлагане на имот с идентификатор *** (дворно място), заедно с изградените в него сграда с идентификатор **** и сграда с идентификатор ****, но делото е спряно поради издадена обезпечителна заповед по повод висящ правен спор относно собствеността на имотите. От удостоверението не се установява между кои страни се води изпълнителното дело и дали въпреки различния номер на делото (спрямо започнатото по повод представения изпълнителен лист) същото е продължение на изпълнителни действия по повод претенцията, за която е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 303/2014 г. по описа на Луковитския районен съд. С оглед на това, в проведеното на 13.03.2024 г. открито съдебно заседание, Софийският апелативен съд е приел, че тъй като искът по чл. 440 ГПК е специален – предоставен е на лица, които не са участници в изпълнителен процес и над чиито имоти са насочени изпълнителни действия, за да се прецени допустимостта на иска, следва да се представи от ищците удостоверение за участниците в изпълнителното производство по изп. дело № 20168380404602 по описа на ЧСИ М. Б.. В предоставения 10-дневен срок, както и до проведеното на 16.10.2024 г. открито съдебно заседание и в самото него, такова доказателство не е представено. С решение от 27.03.2019 г. по гр. д. № 15643/2014 г. на Софийския градски съд, потвърдено с решение 10040 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 3868/2019 г. на Софийския апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 60390 от 12.11.2021 г. по гр. д. № 2862/2021 г. на ВКС, I г. о., е прието за установено по отношение на ответниците А. А. и Ц. Х., че К. Д. В. и Д. К. К. са собственици на визираните в исковата молба и удостоверението от ЧСИ Б. имоти. С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че за да е допустим и основателен искът по чл. 440 ГПК, е необходимо собствениците на имоти, по отношение на които се осъществяват изпълнителни действия, да са трети лица спрямо страните в изпълнителния процес. Защитата по чл. 440 ГПК е по-силна спрямо регламентираната от чл. 435, ал. 4 ГПК такава, защото не поставя изискването, въведено в разпоредбата на чл. 435, ал. 4 ГПК, към момента на налагане на възбраната над имота, спрямо който е насочено принудително изпълнение, третото лице да го е владяло. Съобразно разясненията, дадени с ТР № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е недопустим в случаите, когато жалбата на третото лице по чл. 435, ал. 4 ГПК е уважена, тъй като тогава вече няма да е налице насочено върху вещта принудително изпълнение. От горното следва, че искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение, и може да упражни правото си на обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК, с изключение на случаите, когато това право е било вече упражнено и жалбата е била уважена. В настоящия случай не е установено при наличието на две заведени изпълнителни дела (изп. дело № 20148490401188 по описа на ЧСИ А. П. и изп. дело № 20168380404602 по описа на ЧСИ М. Б.) каква е връзката между тях и дали ищците имат активна процесуална легитимация относно търсената специална защита, както и дали не съществува визираното в горепосоченото тълкувателно решение ограничение за предявяване на претенция по чл. 440 ГПК. Тъй като въпреки проявената от въззивния съд активност и във фазата на въззивния процес по делото не е установено дали ищците са трети лица, със самостоятелни права (за последното обстоятелство има съдебно установяване, влязло в сила) над имоти, спрямо които се извършва принудително изпълнение, за което липсват основания за ангажиране отговорността на третите лица (поръчители или ипотекирали имот за обезпечаване на чужд дълг), въззивният съд е посочил, че не може да се направи обоснован извод за допустимост на иска, поради което е приел, че първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а предявеният иск с правно основание чл. 440 ГПК – отхвърлен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли въззивният съд да се произнесе по съществото на спора, ако въззивната жалба съдържа само оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение; 2. Нередовна ли е искова молба по чл. 440, ал. 1 ГПК, в която правният интерес на ищеца се извлича от твърденията му, че негово право е засегнато от принудителното изпълнение, без да е длъжник по изпълнението, когато към нея не е приложено доказателство, че правото му е предмет на изпълнително производство, и следва ли в такава хипотеза, съдът да я остави без движение и приложи нормата на чл. 129, ал. 4, във вр. с ал. 2 ГПК; 3. Следва ли въззивният съд служебно да събере доказателства, когато те имат отношение към обстоятелства от значение за наличието на процесуалните предпоставки и липсата на процесуални пречки за съществуването и упражняването на правото на иск; 4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност и недопустимост, както и очевидна неправилност на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на неговата допустимост, в каквато насока са и поставените от касаторите първи два въпроса. С оглед изложеното на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 1729,92 евро съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, вр. с § 5, ал. 1 ПЗР на ЗВЕРБ, вр. чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 ЗВЕРБ. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,