Определение № 2196 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 403/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор в Апелативна прокуратура – Пловдив, против решение № 211 от 18.11.2024 г. по гр. д. № 397/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив. Ответникът Т. Ж. М. чрез адв. М. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който взема становище за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 126 от 25.04.2024 г. по гр. д. № 844/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта за осъждането на ПРБ да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 2б ЗОДОВ на Т. Ж. М. сумата от 61 000 лева, представляваща обезщетение за причинени ѝ от незаконно обвинение и нарушаване на правото ѝ на разглеждане и решаване на делото в разумен срок неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.08.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от значение за определяне справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищцата в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. последно, вр. ал. 2 НК, по чл. 311, ал. 1 НК и по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 93, ал. 1 б. „б“, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за които наказателното производство срещу нея е било прекратено с постановление на прокурора от 04.08.2021 г. При тази преценка са съобразени характера и тежестта на обвиненията – обстоятелството, че ищцата е била привлечена към наказателна отговорност за три престъпления (за организирана престъпна група, в която е участвала заедно с отговорни служебни лица от [община], между които и кмета на града, както и за документни престъпления, които е извършила при изпълнение на служебните си задължения като касиер в „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД – офис Гълъбово), като се касае за тежки и силно компрометиращи по своя характер обвинения, които са свързани с изпълняваната от нея служебна дейност; продължителността на наказателното производство – от над 10 години, като е прието, че през това време ищцата е търпяла значителни душевни страдания и неудобства от изпълнение на процесуалните си задължения, което се е отразило негативно на качеството ѝ на живот за дълъг период; широкото разгласяване по медиите на процесното незаконно обвинение – формирано е становище, че същото я е злепоставило пред нейните съграждани и близки и е накърнило доброто ѝ име, с което се е ползвала между тях. Като фактор, обуславящ по - висок размер на обезщетението, е отчетен и високият интензитет на наказателното производство по отношение на процесуалните задължения на ищцата с оглед многобройните ѝ явявания пред разследващите органи за повдигане обвинение или предявяване на разследването и особено участието ѝ в съдебната фаза, в която е присъствала на 38 съдебни заседания за периода май 2012 г. – октомври 2014 г. От събраните по делото гласни доказателства решаващият състав е приел за установено, че след започване на наказателното производство здравословното състояние на ищцата се е влошило – започнала да вдига кръвно налягане, от притеснение косата ѝ побеляла. Отчел е, че психическото напрежение е предпоставка за влошаване на болестта и за поява на усложнения. При тези обстоятелства и съображения в обжалваното решение е направено съждение, че обезщетение в размер на 40 000 лв. е съобразено с интензитета и продължителността на търпените от ищцата неимуществени вреди от незаконното обвинение. По отношение на иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ въззивният съд е посочил, че не са релевирани оплаквания относно определения и присъден размер на обезщетението за прекомерна продължителност на наказателното производство (от 21 000 лв.). Позовавайки се на нормата на чл. 269 ГПК, според която по отношение на правилността на решението въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, втората инстанция е приела, че не дължи произнасяне по този въпрос, доколкото същият не се регулира от императивни правни норми. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Поставените въпроси касаят критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди – т.е. всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за засегнатите нематериални блага, чиято задължителна преценка е проявление на точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в това число общата икономическа среда и жизненият стандарт, както и за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., в постановките по т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в решение № 123 от 23.06.2013 г. по гр. д. № 254/2014 г. на III г.о. на ВКС и решение № 97 от 15.03.2024 г. по гр. д. № 3909/2022 г. на IV г.о. на ВКС. Повдигнатите три въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация. По първия и трети въпрос. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване, това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянията, предмет на процесното незаконно обвинение, както и фактът, че същите са със силно дискредитиращ характер; широкото разгласяване в медиите на наказателното разследване, довело до злепоставяне на ищцата; настъпилото влошаване на нейното здравословно и психическо състояние; налагането на по-лека по характер мярка за неотклонение – „парична гаранция“; фактът на прекратяването през ноември 2014 г. на разследването по отношение на най-тежкото и дискредитиращо обвинение за участие в престъпна група, както и постановената (макар и отменена впоследствие) оправдателна присъда. Инстанцията по същество е определила размера на обезщетението, съобразявайки се със стандарта на живот и цялостната икономическа обстановка в страната към релевантния момент. Налага се, че при постановяване на обжалваното решение установената съдебна практика по поставените въпроси е съобразена, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. По втория въпрос. Въпросът за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тясно свързан със съдържанието на понятието "справедливост" и оттам – с кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД еднозначно приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, която касаторът сочи и прилага. Несъгласието с крайните изводи на въззивния съд, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението, не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, както вече се посочи по - горе. Затова и по този въпрос искането за достъп до касация не може да се удовлетвори. В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1200 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,