Определение № 374 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4573/2019 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от „Банка Пиреос България” АД, чрез процесуалния представител адвокат С. касационна жалба против въззивно решение № 872 от 11.07.2019г. по гр.д. № 192/2019г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 4210 от 24.10.2018г. по гр.д. № 6382/2018г. на РС Варна като са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3, вр. с чл.225 ал.1 КТ за признаване за незаконно на уволнението, извършено със заповед № 49 от 8.03.2018г., на основание чл.71 КТ и отмяна на същата, за възстановяване на заеманата длъжност „ИД управител на клон в Клон Варна Черно море” и за присъждане на обезщетение от 12 000лв. за оставане без работа, отхвърлен е предявения иск за обявяване за недействителност на допълнително споразумение № 563 от 12.09.2017г. към трудов договор от 12.11.2007г. в частта по т.1 относно клаузата „считано от 12.09.2017г. до 31.12.2017г.”, поради противоречие със закона и е обявено за недействително допълнително споразумение № 903 от 4.12.2017г. към трудов договор от 12.11.2007г., поради противоречие със закона, като са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Цитира се съдебна практика и се претендират направените разноски за адвокатско възнаграждение по списък в размер на 1 920лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 16.10.2019г., в който е отбелязано, че сумата е заплатена в брой. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е преценил уволнението, извършено на основание чл.71 КТ – поради изтичане на срока за изпитване, като незаконосъобразно поради следното: Ищцата е работила в ответната банка, въз основа на сключен трудов договор, считано от 12.11.2007г. като е заемала различни длъжности. На 12.09.2017г. страните са подписали допълнително споразумение № 563, на основание чл.119, вр.чл.67, ал.1, т.1, чл.70, ал.1 КТ, по силата на което „заеманата от служителя длъжност се променя от „мениджър отношения с бизнес клиенти” на „ИД управител на клон в Клон Варна Черно море”, „считано от 13.09.2017г.със срок за изпитване в полза на работодателя до 31.12.2017г.” Променено е и трудовото възнаграждение. В споразумението е посочено, че „останалите условия по трудов договор № 2784 от 12.11.2007г. остават непроменени”. На 4.12.2017г., отново на основание чл.119, вр.чл.67, ал.1, т.1, чл.70, ал.1 КТ, страните са подписали друго допълнително споразумение № 903, по силата на което „срокът за изпитване на заеманата от служителя длъжност „ИД управител на клон в Клон Варна Черно море” се удължава до 12.03.2018г. в полза на работодателя”. Отново е посочено, че „останалите условия по трудов договор № 2784 от 12.11.2007г. остават непроменени”. Считано от 12.03.2018г. работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищцата, на основание чл.71, ал.1 КТ. При тези факти, въззивният съд е приел, че със сключването на споразумение № 563, работодателят се е възползвал от възможността да провери годността на ищцата да изпълнява различната /по трудови функции/ длъжност „ИД управител на клон в Клон Варна Черно море”, каквато тя до този момент не е изпълнявала. Той вече е имал известна представа от нейните качества и е могъл да определи продължителността на срока, който му е необходим за преценка. След като това вече е направено със споразумение № 563, пред вид разпоредбата на чл.70, ал.5 КТ, установяваща еднократност на уговорката за изпитване и нейната продължителност, той не е имал право да продължава /макар и в рамките на шестмесечния срок/ вече опредения срок за изпитване. Затова сключеното споразумение № 903 е недействително, а установената недействителност на продължения срок за изпитване налага извод за незаконосъобразност на обжалваното уволнение. Работодателят е разполагал с възможност на прави волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл.71, ал.1 КТ до изтичане на посочената в споразумение № 563 дата - 31.12.2017г. Извършеното на 8.03.2018г., прекратяване на посоченото основание е незаконосъобразно. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, по следния поставен въпрос: Допустимо ли е изменение по взаимно съгласие на страните на продължителността на изпитателния срок преди неговото изтичане в рамките на максимално допустимия срок за изпитване по чл.70, ал.1 КТ? Позовава се на противоречиво разрешаване на поставения въпрос в решения по гр.д.№ 1083/ 1999г. на ІІІ г.о. и по гр.д. № 1708/ 2003г .на ІІІ г.о. Настоящият съдебен състав намира, че по поставения от касатора въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като същият доколкото не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените в разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а и даденото от въззивния съд разрешение е съобразено със закона и съдебната практика. Въззивният съд не е коментирал изменение на продължителност на изпитателния срок, а изложените от него решаващи мотиви са за еднократност на уговорката за изпитване и нейната продължителност. Установената съдебна практика /вж.решения по гр.д.№ 1477/2014г.на ІV г.о., по гр.д.№ 2545/2017г.на ІІІ г.о. и посочените в тях други решения/ единно и непротиворечиво приема, че страните могат да постигат уговорка за изпитване само веднъж и то при постигане на съгласие за сключване на трудов договор за длъжност, която работникът или служителят вече не е заемал. Свободата на страните по трудовото правоотношение да уговарят /съответно да продължават/ срок за изпитване е изрично ограничена от законодателя с разпоредбата на чл.70, ал.5 КТ, според която за една и съща работа, с един и същ работник или служител, в едно и също предприятие трудов договор със срок за изпитване може да се сключва само веднъж. Това ограничение произтича от смисъла на клаузата за изпитване – да се провери годността на работника или служителя да изпълнява точно определена трудова функция и съответно последният да провери дали работата е подходяща за него. Няма възможност за сключване на втори и въобще последващ трудов договор със срок за изпитване със същия работник или служител за същата работа, каквото в настоящия случай е направил работодателя след като при сключен договор със срок за изпитване в полза на работодателя от 13.09.2017г. до 31.12.2017г. /вж. споразумение № 563/, е сключен нов договор, със споразумение № 903, със срок за изпитване от 4.12.2017г. до 12.03.2018г. Според настоящия състав посочените от касатора решения по гр.д.№ 1083/ 1999г. на ІІІ г.о. и по гр.д. № 1708/ 2003г .на ІІІ г.о. не дават основание за друг извод, тъй като освен че не съставляват задължителна практика, още и не си противоречат нито помежду си, нито с горецитираната установена практика. С оглед изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78 ал.3 ГПК и при липса на направено възражение за прекомерност, следва в полза на ответната страна да бъдат присъдени установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 920лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение