Определение № 3133 от 07.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2024/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК, вр. § 2, ал. 11 от ПЗР на ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2180/28.01.2025г. на А. А. Ч. срещу определение № 3241 от 16.12.2024г. по в.ч.гр.д. № 3250/2024г. на Апелативен съд – София. С определението е оставена без уважение частна жалба вх. № 341300/02.08.2021г. на касатора срещу определение № 263367 от 21.06.2021г. по т.д. № 1066/2003г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение обективираното в молба вх. № 328750/16.06.2021г. искане за освобождаване от държавна такса в размер на 15 лева за образуване на производство за отмяна по чл. 303 от ГПК на определение № 260 от 07.07.2020г. по ч.т.д. № 2988/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. съгласно молба вх. № 284886/26.02.2021г. на касатора. С определението от 07.07.2020г. на касационната инстанция е оставена без уважение молбата на А. А. Ч. за освобождаване от държавна такса, дължима по частна жалба срещу определение № 11 от 13.01.2020г. по ч.т.д. № 2988/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Според възприетото от състава на въззивния съд в обжалваното определение не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 от ГПК, вр. § 2, ал. 12 от ПЗР на ГПК страната да бъде освободена от задължението да внесе разноските за производството по отмяна. Касаторът излага, че въззивното определение попада в обхвата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Съставът на Апелативен съд - София не е изложил отделни, ясни и конкретни мотиви по основанията за освобождаване от държавна такса както пред Софийски градски съд (молба вх. № 328750/16.06.2021г.), така и в частна жалба вх. № 341300/02.08.2021г. Липсва произнасяне относно приложимостта на чл. 5, б.“е“ от ЗДТ и член 1 - член 3 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост. Претенциите на касатора по делото произтичат от правата му на патентопритежател на патент № 48438. Въззивният съд не се е произнесъл и относно искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на Директива 2004/48/ЕО, искането за иницииране на тълкувателно решение и даването на указания относно държавната такса, ако определение № 263367/21.06.2021г. не бъде отменено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение. От касатора не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос във връзка с допускане на касационното обжалване. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на определението на Апелативен съд - София, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. По-конкретно липсва вероятност въззивното определение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК с оглед оплакванията на касатора за нарушение на процесуалния закон. Очевидната неправилност е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване, във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност, която може да бъде изведена от мотивите на обжалвания акт, при пороци, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др. По делото касаторът прави оплаквания за непълнота на мотивите на обжалваното въззивно определение (непроизнасяне от страна на въззивния съд дали чл. 5, б.“е“ от ЗДТ и Директива 2004/48/ЕО съдържат самостоятелни основания за освобождаване на ищеца, патентопритежател, от заплащане на държавна такса по делото), но липсва вероятност въззивното определение да е очевидно неправилно на такова основание - поради допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения. С първоинстанционното определение е отречена възможността ищецът да бъде освободен от заплащането на държавна такса на основание ЗДТ и Директива 2004/48/ЕО, извод, имплицитно споделен и от въззивния съд, потвърдил определението на Софийски градски съд. Изрично съставът на Софийски градски съд е възприел, че заплащането на държавна такса по чл. 5, б.“е“ от ЗДТ не се дължи единствено по искове за присъждане на възнаграждение, произтичащо от права върху изобретение, но не и по иск за обезщетение за вреди от нарушение на такива права каквито са исковете по делото. За неприложима е била приета Директива 2004/48/ЕО, тъй като не се касае за гарантиране на изпълнението на права върху интелектуална собственост, нито за разпределение на отговорността за разноски. Отречена е била необходимостта от тълкуване на директивата от СЕС и искането на касатора по чл. 629 от ГПК (отправяне на запитване до СЕС) е било отхвърлено. Отречено е било и наличието на противоречива съдебна практика по приложението на чл. 5, б.“е“ от ЗДТ. Касаторът би могъл да иска освобождаване от държавна такса при всяко указания за заплащането й, при което е липсвала необходимост от даването на допълнителни указания към състава на Софийски градски съд, разглеждащ т.д. № 1066/2003г., относно дължимостта на държавна такса. Липсва вероятност за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд и на това основание, съответно за очевидна неправилност на въззивното определение. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София. Воден от горното съдът