Определение № 100 от 01.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 92/2012 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма], подадена чрез адв.И., срещу определение № 932 от 09.12.2011год. по в.ч.гр.д.№ 992/2011год. на Пазарджишки окръжен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба против определение от 20.09.2011г. на РС-Велинград за спиране на производството по гр.д.№ 262/2011год. до приключване на производството по гр.д.№1046/2010г. по описа на същия съд с влязъл в сила съдебен акт. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. В изложението към същата е посочено, че с атакуваното определение ПОС се е произнесъл по съществен процесуален въпрос за преюдициалността на иска по чл.53 ал.2 ЗКИР спрямо иска по чл.108 от ЗС в противоречие с практиката на ВКС, който е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответниците [фирма] и [фирма] вземат становище ,че не са налице основания за допустимост на обжалването и за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на І г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване,взе предвид следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Към същата е приложено изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, отговарящо на изискванията на закона, поради което и доводите на ответниците за недопустимост на жалбата са неоснователни. Производството по делото е образувано по искова молба на [фирма] [населено място],чрез пълномощника им адв.Ст.И. против [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място]. Предявени са срещу първия ответник главни искове с правно осн.чл. 108 от ЗС по отношение на част с площ 3000 кв.м. от У. Х.-....... в кв.55 по плана на [населено място] и иск по чл.73 от ЗС. Същите искове като евентуални са предявени срещу втория ответник. По делото е представено удостоверение №1046/26.11.2010г. на ВРС, от което се установява,че в същия съд има образувано и висящо гр.д.№1046/2010г. с ищец [фирма] [населено място] и ответници - [фирма] [населено място] и група физически лица по иск с правно осн.чл.53,ал.2 ЗКИР - спор за материално право по отношение на У. X.-........ в кв.55 по плана на [населено място]. С определение на PC [населено място] от 20.09.2011г. на осн.чл.229 от ГПК е спряно призводството по гр.д.№262/2011г. по описа на съда до приключване на производството по гр.д.№1046/2010г. Съдът е приел, че спорът, предмет на гр.д.№1046/2010г., е обуславящ изхода на спора, предмет на гр.д.№262/2011г. С атакуваното в настоящото производство определение въззивният съд е споделил решаващите изводи на първата инстанция за наличие връзка на преюдициалност между двете дела и е потвърдил определението на РС Велинград. Настоящият състав намира, че поставеният от касатора въпрос е съществен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото решаването му е обусловило изхода на делото, т. е. осъществена е главната предпоставка за допускане на касационното обжалване. Не се обуславя приложението на чл.280 ал.1, т.3 ГПК. По смисъла на цитираната правна норма на касационно обжалване подлежат определенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуален въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. по въпрос, който касае приложението на нов закон или правна норма, която е неясна и се нуждае от тълкуване или по приложението на която липсва съдебна практика, респ. казусът сочи на необходимост от промяна в поддържаното от досегашната практика становище. В случая нито една от тези хипотези не е налице. Изпълнено е обаче допълнителното изискване, специфично за поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като въпросът дали искът по чл.53 ал.2 ЗКИР е преюдициален спрямо иска по чл.108 от ЗС е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд. В представените към изложението определение № 226 от 15.05.2009 г. по ч.гр. д. № 149/09 г. на ВКС II ГО, определение № 867 от 28.09.2011г. по гр. д. № 424/10 г. на ВКС I ГО, и определение № 586 от 29.12.2010 г. по ч. гр. д. № 518/10г. на ВКС І ГО, е прието, че искът по чл.53 ал.2 ЗКИР не е преюдициален спрямо иска по чл.108 ЗС. Обратното становище е застъпено в атакуваното определение. Ето защо касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Настоящият състав намира за правилно застъпеното в цитираните актове на ВКС становище. Съгласно цитираната по-горе трайна практика на ВКС спорът относно правоотношението, предмет на иска по чл. 53, ал. 2, изр. второ ЗКИР не е преюдициален спрямо спорното право, предмет на производството по иска по чл. 108 ЗС и не са налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото по претенцията за ревандикация. С уважаването на установителния иск за собственост към един минал момент, какъвто е искът по чл. 53, ал. 2, изр. второ ЗКИР, за ищеца по този иск ще възникне единствено възможността да спре приложението на плана, и то ако след влизане на съдебното решение в сила, поиска и бъде допуснато по реда на ЗУТ изменение на подробния устройствен план чрез отстраняване на допуснатата грешка или попълване на съществуващата непълнота в кадастралната основа на плана. Следователно конститутивното действие на това решение ще възникне само при условие, че констатираната с него грешка или непълнота в кадастралната основа е от значение за регулационните предвиждания. Докато подробният устройствен план е в сила, собственикът на упълномеримия поземлен имот е собственик на имота, за който последният е отреден. Предмет на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР са грешки или непълноти в кадастъра, които са свързани със спор за имуществено право, който трябва предварително да бъде разрешен по съдебен ред, така че с оглед приетото от съда при неговото уважаване да се извърши поправка в кадастъра и ако тя е релевантна за регулационните предвиждания, да се извърши и изменение на плана от овластения да стори това административен орган. При произнасяне по иска по чл. 108 ЗС съдът изследва въпроса за собствеността към настоящия момент с оглед действащия ПУП и не взема становище по твърденията за допусната грешка или непълнота при заснемане на кадастралната основа на действащия подробен устройствен план, засягаща имота, предмет на спора за собственост. С оглед изложеното правоотношението, предмет на установителния иск за грешка или непълнота в кадастралния план, няма обуславящ характер спрямо спорното правоотношение, предмет на ревандикационния иск и затова производството по чл. 108 ЗС не следва да бъде спирано, за да бъде зачетена формиращата се по делото по чл. 53, ал. 2 ЗКИР сила на присъдено нещо. Съобразно гореизложеното атакуваното определение е неправилно,защото не са налице основания за спиране производството по предявената ревандикационна претенция. Определението следва да се отмени, а делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. За пълнота на изложението следва да се посочи, че представените с изложението към жалбата решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, касаят приложението на чл.53 ал.2 ЗКИР, но са неотносими към конкретно поставения от касатора процесуален въпрос. Дали искът, по който е образувано гр.д.№1046/10г., е допустим, ще се произнесе съдът, пред който е висящ спорът – в случая РС Велинград. Настоящата инстанция не следва да се произнася по този въпрос. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,