Определение № 1961 от 22.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 904/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от З. Д. М., ЕГН [ЕГН], срещу определение № 13976 от 20.11.2023 г. по ч. гр.д.№ 12543/2023 г. на СГС, с което е потвърдено определение № 36110/12.10.2023 г. по гр. дело № 20231110139725 на Софийски районен съд. С последното е върната исковата молба, подадена от частният жалбоподател З. Д. М., в частта, в която е предявен отрицателен установителен иск за собственост срещу С. М. И. – да се признае за установено, че този ответник нито е бил, нито е собственик на имот с идентификатор ***, означаван и като два имота с отделни идентификатори ***и ***по КК и КР на АГКК, находящи се в [населено място], район „Б.“, местност „Л., с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване, - друг вид земя, категория - 6. Исковата молба в тази част е върната поради неизпълнени указания за отстраняване на нередовности на исковата молба. В частната касационната жалба се прави оплакване за нарушение на Конституцията и принципи на ГПК, за отказ от правосъдие, за необоснованост поради това, че съдът не е дал ясни и точни указания, не е отчел дадените уточнения и това, че те формират интереса на ищеца да предяви отрицателен установителен иск за собственост, тъй като ответникът И. оспорва правото му на собственост, насърчава другите двама ответници да извършват неоснователни действия по отношение на ищеца, като собственик на посочения имот. Изложени са оплаквания, че съдът не е обсъдил всички доводи в частната му жалба, че е постановил нищожно и неправилно определение, което моли да бъде отменено. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК - противоречие със съдебната практика – т.12 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, относно изискването съдебният акт да е основан на приетото от съда за установено, да са формирани фактически изводи от доказателствата и правни изводи въз основа на фактическите изводи при спазване правилата на формалната логика. Твърди се противоречие с решение № 244-2018-ІІ т.о. и други, с които се изисква указанията по изправяне нередовност на искова молба да са ясни, точни, пълни, кратки и убедителни, а не само да възпроизвеждат хипотезата на правната норма. Поради това, че и мотивите на обжалваният акт не отговаряли на тези изисквания, той противоречал и на ПП-1-53. Твърди и нищожност на обжалваното определение поради това, че противоречи на императивни и свръхимперативни правни норми Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. По делото се установява следното: З. Д. М. е предявил иск по чл. 108 от ЗС срещу ответниците Н. Т. Т. и Й. Й. Т. за установяване правото му на собственост на основание придобивна давност върху имот с идентификатор ***, означаван и като два имота с отделни идентификатори ***и ***по КК и КР на АГКК, находящи се в [населено място], район „Б.“, местност „Л.. Срещу същите ответници е предявил и иск по чл. 109 от ЗС да премахнат поставената от тях ограда с поставени колове, врежа, врати с катинар и изсипан пясък в същите имоти. В тази част производството е висящо. Частният жалбоподател е предявил срещу трети ответник С. М. И. отрицателен установителен иск за собственост - да се признае за установено по отношение на ищеца, че този ответник нито е бил, нито е собственик на имот с идентификатор ***, означаван и като два имота с отделни идентификатори ***и ***по КК и КР на АГКК, находящи се в [населено място], район „Б.“, местност „Л. В исковата молба правният интерес по отношение на третия ответник И. е обоснован с това, че другите двама ответници Т. и Т. по никакъв начин не са могли да придобият от И. имота, защото „никой не може да даде това, което няма“, а те твърдят обратно, без да представят достоверни, валидни и относими доказателства за целта. С разпореждане 08.08.2023 г. районният съд е дал указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, които не касаят правният интерес от предявяване на отрицателния установителен иск. На 31.08.2023 г. ищецът е подал уточнение на исковата молба, в т.6 от която, относно ответникът С. М. И. е посочил, че този ответник създава опасност за собствеността на ищеца с това, че според твърденията на ответниците Т. и Т. пред него, И. ги е насърчил да заграбят имотите, твърдейки невярно, че ищецът не е собственик. Твърди, че Т. и Т. са му отнели владението върху имота, поради което предявява против тях иск по чл. 108 ЗС. С определение от 04.09.2023 г., Софийски РС е продължил срока с три седмици, считано от 04.09.2023 г., като е указал на ищеца, в продължения срок във връзка с уточнение от 31.08.2023 г. да изложи пълно и точно обстоятелствата в подкрепа на всеки иск по указанията на съда, дадени с разпореждането от 08.08.2023 г., вкл. и по т. 6 от уточнението от 31.08.2023 г. да обоснове правен интерес с конкретни твърдения за водене на делото срещу отв. И.. С уточнение от 14.09.2023 г., т.2, ищецът е посочил отново, че в т. 6 от уточнението от 31.08.2023 г. е изтъкнал обстоятелствата - че „ответникът И. оспорва собствеността му с опасността, която създава за собствеността на ищеца – с това, че според твърденията на Т. и Т., той ги е насърчил да заграбят имотите, твърдейки невярно, че ищецът не е собственик. С определение от 12.10.2023 г. РС е приел, че указанията не са изпълнени, върнал исковата молба по отрицателният установителен иск за собственост против ответника И. и е прекратил производството в тази част. За да потвърди определението на РС, въззивната инстанция е установила изложеното до тук и е приела, че ищецът не е посочил конкретни фактически твърдения в подкрепа на исковата претенция по третия иск, а съображенията му съставляват квалификации, включително и правни, които не могат да заместят конкретни обстоятелства, с които да се обоснове твърдяното право или правоотношение, обект на защита. Уточнено е, че ищецът не твърди и не отрича определено и вече възникнало между страните правоотношение между него и отв. И., не твърди предприети конкретни фактически и/или правни действия на отв. И. спрямо него, а сочи такива спрямо трети лица, в абстрактна форма. Посочил е, че ищецът не твърди, ответникът да претендира право на собственост върху същия обект или друго вещно право, което изключва правото на собственост на ищеца, не твърди упражняването на правото му на собственост да е осуетено от неоснователна претенция на ответника И., не твърди и защита на фактически състояния от действия на И. - смутено владение преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Затова съдът е приел, че РС е действал в съответствие с чл.129, ал. 2 и ал. 4 ГПК и е потвърдил определението. С ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице в три хипотези - когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника; когато ищеца се позовава на фактическо състояние, като например смутено владение /което обаче не е отнето/ преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик или когато ищецът има възможност да придобие права на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Мотивите на въззивният съд са свързани с това, че ищецът не е твърдял нито една от посочените три хипотези в цитирания тълкувателен акт. Затова възивното определение е съобразено със съдебната практика относно това кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. Действията, които ищецът твърди, че извършва ответника И. – оспорва собствеността му и така създава опасност за собствеността му, не могъл да прехвърли на останалите ответници право на собственост, защото не е собственик, насърчавал ги е да заграбят имота му, са все действия, които могат да бъдат извършени както от собственик на същия имот, така и от лице, което не е собственик. Затова тези действия не формират правен интерес за ищеца да предяви отрицателен установителен иск, с който да се признае за установено, че И. не е собственик на процесния имот. Защитата на ищеца от тези действия може да се реализира с положителен установителен иск за собственост, какъвто не е предявеният иск против И.. Такъв иск е предявен против лицата, които според твърденията в исковата молба, се позовават на придобити права от И. и чрез оспорване на техните права, ищецът може да получи целената защита. Неоснователно се подържа противоречие с т.12 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е обсъдил фактите, свързани с предявяване на иска, уточненията на исковата молба и мотивите на РС, т.е. изпълнено е изискването съдебният акт да е основан на приетото от съда за установено, да са формирани фактически изводи от доказателствата и правни изводи въз основа на фактическите изводи при спазване правилата на формалната логика. Твърди се противоречие с решение № 244-2018-ІІ т.о. и други, с които се акцентира на изискването указанията по изправяне нередовност на искова молба да са ясни, точни, пълни, кратки и убедителни, а не само да въпроизвеждат хипотезата на правната норма. При посочените от ищеца общи формулировки относно действията на ответника И., съдът не е могъл да даде по-конкретни указания, относно посочване на фактите, които да сочат на една от трите хипотези, формиращи правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, посочени в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивите на обжалваният акт отговарят на изискванията на съдебната практика по чл. 235 ГПК. С тях са констатирани и обсъдени материалите по движението на делото и са формирани правни изводи от тях. Предвид изложеното, не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Частният жалбоподател твърди нищожност на обжалваното определение поради това, че противоречи на императивни и свръхимперативни норми, но не е посочил конкретно коя норма има предвид. Твърди общо отказ от правосъдие. За съда съществува задължение да отговори и разреши всяка молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. /чл. 2 ГПК/ Наред с това обаче, за да е ефективна защитата, процесуалните права следва да се упражняват добросъвестно, съгласно чл. 3 ГПК и в съответствие с процесуалните изисквания – чл. 124, ал.1, чл. 129 ГПК и това е гаранция за спазване правата и законните интереси и на останалите правни субекти. Отделно от това, само надлежно предявен иск може да бъде уважен, т.е. предявяването на редовна искова молба е не само изискване на закона, а е и в интерес на ищеца. За ищеца не е налице отказ от правосъдие, защото защитата на правото му на собственост се гарантира с предявения иск против ответниците които твърди, че са му отнели владението и които твърдят, че са придобили имота от ответника И.. Оспорвайки правата на ответниците по предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, ищецът може да докаже правото си на собственост и да отрече правата на ответниците, включително и на деривативно основание – като придобили от несобстевник. Ако ответникът действително се е разпоредил с правото си на собственост върху процесния имот в полза на другите двама ответници, то е безпредметно със сила на присъдено нещо да се установява, че той не е собственик на имота. Исковете за собственост по правило установяват правото на собственост към момента на постановяване на решението / чл. 235, ал3 ГПК/ и само по изключение, когато законът изрично посочва това, е налице правен интерес от установяване правото на собственост към минал момент /В този смисъл виж мотивите към т.4 от ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложеното, съдът не констатира противоречие на възивното определение с правни принципи, т.е. не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение. Като постановено от компетентен съд в рамките на правомощията му, в предвидената от закона форма, същото не е нищожно. Въззивният съд се е произнесъл по редовна частна жалба в рамките на това, за което е бил сезиран, поради което настоящата инстанция не констатира и недопустимост на определението. Предвид изложеното, не са налице и хипотезите на чл. 280, ал.2 пр.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение