Определение № 4089 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4073/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 126/21.06.2024 г. по в. гр. д. № 143/2024 г. (допълнено в частта за разноските с определение № 487/16.09.2024 г.) Разградският окръжен съд е потвърдил решение № 50/19.01.2024 г. по гр. д. № 1302/2023 г. на Разградския районен съд в частите, с които, след като е прието за установено по отношение на С. С. С., С. С. С.-Н., „ДИМЕС ГРУП“ ЕООД [населено място] и „Тугра“ ЕООД [населено място], че ищците Н. С. Й. и Р. С. С. са собственици по наследство от техните родители С. К. С. и М. (А.) К. И. на по 1/8 ид. ч. или общо на 1/4 ид. ч. от недвижим имот с административен адрес: [населено място], [улица], представляващ сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, брой етажи: 2, със застроена площ 92 кв. м., построена с отстъпено право на строеж в ПИ с идентификатор [№], собственост на община - Р., „ТУГРА“ ЕООД е осъдено да предаде владението върху общо 1/4 ид. ч. от същия имот на ищците; постановена е отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 123/2016 г., издаден в полза на наследодателя на ответниците - физически лица С. С. С., до размер на 1/4 ид. ч. от имота; в частите, с които са отхвърлени установителните претенции на ищците за разликата над 1/4 ид. ч. до претендираните 14/48 ид. ч. от спорния имот, и искането за ревандикиране на същата идеална част, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

По делото е установено, че съпрузите С. К. С. и М. (А.) К. И., починали съответно на 24.06.1985 г. и на 13.06.2021 г., са имали четири деца: ищците Н. С. Й. и Р. С. С., и двама сина - С. С. С., починал на 31.10.2018 г. - наследодател на ответниците по исковете - физически лица, и Г. С. С., починал на 21.02.2012 г.

Спорната жилищна сграда е построена въз основа на право на строеж, отстъпено на 21.05.1977 г. от ОбНС - Р. на С. К. С. и М. (А.) И. и на децата им С. Ст. С. и Г. С.. Сградата е завършена преди смъртта на С. К. С., при действието на СК от 1968 г.

Синът Г. не е живял в имота (установил се в друго населено място); в него до смъртта си са живели майката М. (А.) И. и синът С. Ст. С., като двамата са ползвали само отделни помещения от двата етажа на къщата. До пълнолетие са живели, за известни периоди от време, и децата на С. Ст. С. - страните по делото С. Ст. С. и С. Ст. С.-Н.. От гласните доказателства, сочени от ответниците, въззивният съд е приел за установено, че М. (А.) И. е работила в чужбина и изпращала на сина си С. средства при необходимост от ремонтни работи, а след като се завърнала в страната, живяла до смъртта си в имота.

През 2016 г. - две години преди да почине, С. Ст. С. се снабдил с констативен нотариален акт № 123, том 6, рег. № 7371, дело № 1003 от 06.10.2016 г. за собственост на сградата по давностно владение, осъществено по реда на ЗТСУ (отм.) строителство и наследство. През м. април 2022 г., легитимирайки се като наследници на С., децата му - ответниците С. Ст. С. и С. Ст. С.-Н., се разпоредили със сградата, чрез покупко-продажба, в полза на ответника „ДИМЕС ГРУП“ ЕООД, с н. а. № 113, том 1, рег. № 799, дело № 91 от 04.04.2022 г., а купувачът, месец по-късно, продал имота с н. а. № 175, том 1, рег. № 1299, дело № 144 от 20.05.2022 г. на ответника „ТУГРА“ ЕООД, който се легитимира като негов собственик понастоящем.

При извършване на обстоятелствената проверка, в резултат на която С. Ст. С. е признат за собственик на сградата, е представена нотариално заверена декларация, изходяща от М. (А.) И., в която тя заявила, че няма никакви претенции към имота и е съгласна синът й С. Ст. С. да се снабди с документ за собственост на свое име. Според водените от ответниците свидетели И. черпила след обстоятелствената проверка за това, че е станала сделката. Когато двамата живеели в имота, ремонтите по покрива и оградата били правени от С., а майка му намирала хора за направата им; плащала при направата на тоалетна и баня и изолация на стаите, които ползвала. След смъртта на сина й С. тя намирала хора за почистване на къщата. Дъщерите й идвали рядко, тъй като били в чужбина от дълго време, но отсядали в къщата за по няколко дни.

Според показанията на свидетелката на ищците А. Б. - дъщеря на ищцата Н. Й., майка й и леля й посещавали имота, в който имало и техни лични вещи. Ищцата Р. нямала друг имот в България, тъй като била разведена със съпруга си. Двете сестри разбрали за някакво прехвърляне още през 2018 г., преди смъртта на С. Ст. С., и имали намерение да разговарят с нотариуса, но брат им не позволил.

По делото е представена молба от 2000 г. за отказ от наследство от Г. С. С., за която по делото не е установено да е била надлежно вписана, каквото е законовото изискване за да породи отказът от наследство правното си действие.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд е определил като основен спорен въпрос по делото този дали ответниците- физически лица, съответно - техният баща и наследодател, са придобили по давност процесната сграда. Съдът е преценил данните за съвместното ползване на сградата от страна на майката М. (А.) и сина С., тя - на част от първия етаж, той - на част от втория етаж, и това, че преди снабдяването му с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2016 г. С. не е афиширал недвусмислено и явно намерението си за своене на сградата и то по начин, по който това да стане известно на съсобствениците и че то е такова именно за своене на техните идеални части, притежавани по наследство, без да оставя съмнение у тях относно съдържанието му. Посочил е, че според свидетелката, доведена от ищците, макар и дъщеря на едната от тях, при узнаването за издадения в негова полза нотариален акт е възникнал спор между него и сестрите му, а преди това те са били в добри отношения. Показанията на двамата свидетели на ответниците, участвали като такива и при обстоятелствената проверка, също не сочели според съда на извършвани от С. действия, с които да е довел до знанието на ищците, че възнамерява да владее имота само за себе си. Заявеното от свидетелите, че майката М. (А.) е черпила за „сделката“, не се отразявало на неговото бездействие (неуведомяване) в този смисъл. Оповестяването на другите съсобственици за намерението му да свои техните идеални части е станало едва през 2016 г., при съставяне на констативния нотариален акт, но от този момент - 06.10.2016 г., до смъртта на С. на 31.10.2018 г., не е изтекъл изискуемият десетгодишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС; такъв не е изтекъл и в полза на неговите наследници до датата на отчуждаване на имота през 2022 г., вкл. и до подаване на исковата молба (на 28.07.2023 г.).

Въззивният съд е посочил, че презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение в отношенията между сънаследници, поради което за придобиване на имота по давност не е достатъчно държателят да го ползва според неговото предназначение, да го поддържа, както това е било в случая от страна на С. Ст. С., за да се приеме, че той е упражнявал фактическа власт с намерение за своене. За да се придобие имотът по давност, е необходимо намерението за своене на държателя да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху вещта, като владеещият несобственик е длъжен да афишира намерението си за своене по несъмнен начин, дори и при проявена от титуляря на вещното право незаинтересованост към нея.

По отношение на квотите на ищците въззивният съд е приел, че, предвид договора за отстъпване право на строеж от 1977 г. и лицата, в полза на които то е отстъпено, датите на смъртта на наследодателите на страните и на брата Г. С., липсата на вписан отказ от наследство от страна на последния преди смъртта му, приложимите норми на СК от 1968 г., ищците притежават по наследство 1/4 ид. ч. Съдът е приел за основателна и доказана и ревандикационната претенция в същата част, тъй като щом покойният С. Ст. С. не е придобил правото на собственост върху целия имот, извън притежаваните от него права както на самостоятелно основание, така и по наследство, то прехвърлителните сделки в частта им, касаеща идеалните части на двете ищци, не са породили правно действие, и дружеството, легитимиращо се последно като собственик на спорната сграда, следва да бъде осъдено да отстъпи собствеността и да предаде на ищците владението върху притежаваните от тях идеални части. С оглед приетото от правна страна въззивният съд е посочил, че правилно констативният нотариален акт от 2016 г., издаден в полза на С. Ст. С., е отменен на основание чл. 537 ГПК за притежаваните от ищците идеални части.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците по исковете, които се позовават на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците по касация - ищци по делото, са подали писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване, намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

1. Притежава ли доказателствена сила нотариалният акт за собственост и как се разпределя тежестта на доказване при представяне на такъв акт в съдебния процес.

Според касаторите този въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства, установените обстоятелства и значението им за спора, както и да обсъди възраженията на страните и да мотивира защо възприема или не възприема твърденията и доводите в жалбите.

По този въпрос се поддържа противоречие с Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, Постановление № 1/1985 г. на Пленума на ВС, т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и със следната практика на ВКС: решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ІІІ-то г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро т. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. 921/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ІV-то г. о., решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ІV-то г. о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ІІ-ро т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ІІ-ро т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ІІ-ро т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ІІ-ро т. о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ІІ-ро т. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ІІ-ро т. о., решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на І-во г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І-во г. о., решение № 22/24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на І-во г. о.

3. Относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници при установяване на самостоятелно владение - кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост.

Касаторите твърдят, че този въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и със следните решения на състави на ВКС: решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на І-во г. о., решение № 484/04.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г. на І-во г. о., решение № 19/28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г. на І-во г. о., и цитираните в него: решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на I-во г. о., решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на I-во г. о., решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на II-ро г. о.; решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на І-во г. о., решение № 38/13.07.2020 г. по гр. д. № 1809/2019 г. на ІІ-ро г. о., решение № 50054/01.08.2023 г. по гр. д. № 3138/2022 г. на І-во г. о.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че макар нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, да не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК, то нотариалното удостоверяване на правото на собственост има обвързващо и легитимиращо действие, поради което оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Прието е също така, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването е по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК - всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Разглежданият по настоящото дело случай попада във втората хипотеза - ищците легитимират на правото си на собственост с договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя от 21.05.1977 г., архитектурен проект от 03.08.1977 г. и разрешение за строеж № 212/03.08.1977 г., и наследствено правоприемство, при което, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, въззивният съд, в съответствие със съдебната практика, е приел за недоказано съществуването на удостовереното от нотариуса право на собственост в полза на наследодателя на касаторите физически лица.

С ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е направено разграничение на основанията, на които е установена фактическата власт върху съсобствен имот и тяхната връзка с презумпцията по чл. 69 ЗС в случаите на спор за собственост. Прието е, че когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно той да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение, и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Като примери за установяване на съвладение в тълкувателния акт са посочени случаите на частно правоприемство, когато няколко лица общо придобиват собствеността върху един имот, както и на общо правоприемство, например наследяване (в този смисъл решение № 19/28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г. на ВКС, І-во г. о.).

В разглеждания случай, видно от мотивите към въззивното решение, е налице съвладение, което е възникнало на основание наследяване на един от носителите на правото на строеж - С. К. С., починал на 24.06.1985 г., като наследниците, които са останали в съсобствения (сънаследствен) имот - С. Ст. С. и М. (А.) И., са започнали да владеят собствените си идеални части, но да държат идеалните части на останалите сънаследници, поради което презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена. Хипотезите на установяване на самостоятелно владение, на които касаторите са се позовали във въззивната жалба, а именно установяване на фактическата власт със съгласието на останалите наследници, респ. чрез предаване на владението от собствениците на вещта на наследодателя на касаторите-физически лица, не могат да се приемат за установени по делото (въпреки липсата на изрични мотиви по тях в обжалваното решение), тъй като молбата на Г. С. за отказ от наследство и изявленията на М. (А.) И. в представената по обстоятелствената проверка нотариално заверена декларация, както и след издаването на констативния нотариален акт, са израз на съгласие от страна само на посочените сънаследници, но не и на ищците като наследници на С. К. С., за установяване на самостоятелно владение от сънаследника, в полза на когото е издаден нотариалният акт за собственост. Що се отнася до изявленията на М. (А.) И., същите могат да се тълкуват като действие по предаване на фактическата власт, а оттам - и предоставяне на възможност за позоваване на презумпцията по чл. 69 ЗС, че упражняващият фактическата власт владее за себе си нейните идеални части (в този смисъл решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., на което касаторите са се позовавали при поставяне на първия правен въпрос). От момента обаче на обективиране на изявленията в декларацията - 29.09.2016 г., съответно от издаване на нотариалния акт на 06.10.2016 г., необходимият 10-годишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. Ето защо не може да се приеме, че ищците са изгубили, поради придобиването им от С. Ст. С., идеалните части, придобити по наследство от М. (А.) И.. Не са изгубили и идеалните части, придобити по наследство от С. К. С.. А при положение, че не е установено самостоятелно владение, в съответствие със съдебната практика въззивният съд е приел, че упражняващият фактическата власт сънаследник е следвало да превърне държането на чуждите идеални части-тези на ищците, във владение, чрез едностранни действия, с които да демонстрира спрямо тези сънаследници намерението да владее техните идеални части за себе си. Не може да се приеме и, че чрез действията, съставляващи постоянно обитаване на жилището, извършване на ремонтни работи по покрив и ограда, направа на тоалетна и баня и изолация на стаите, С. Ст. С. е манифестирал намерението си за своене и придобиване частите на ищците. Настоящият случай е различен от този, разгледан в решение № 484/04.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г.на ВКС, І-во г. о., в който съставът на ВКС е отдал значение освен на постоянното обитаване на жилището като единствен имот на семейството, извършването на ремонт, така също и на изграждането на втори етаж. Липсват данни адресите на ищците, за които има сведения, че периодично са извън пределите на страната, да са неизвестни, за да е налице хипотезата по решение № 1/08.05.2019 г. по гр. д. № 231/2018 г. на ВКС, І-во г. о., на което касаторите са се позовали във въззивното производство.

По изложените съображения не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на съдебната практика, посочена от касаторите, включително и задължителната, по поставените правни въпроси относно доказателствената сила на констативен нотариален акт за собственост и разпределянето на доказателствената тежест при спор за удостовереното с този акт право на собственост (първият поставен правен въпрос) и относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и приложението на чл. 69 ЗС (третият въпрос). По приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК (вторият поставен въпрос) основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване също не е налице, макар да не са изложени мотиви по всички твърдения и доводи на касаторите (тогава въззивници), тъй като в крайните си правни изводи въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС. А в кой момент се придобива правото на собственост (последната част на третия въпрос) е въпрос по съществото на правния спор, като във всеки отделен случай този момент е различен в зависимост от конкретните обстоятелства.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото в размер на 1 200 лева - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.