Определение № 2664 от 17.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 787/2025 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България” АД срещу определение №782 от 23.12.2024г. по в.ч.т.д.№597/2024г. на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено определение №1318/09.10.2024г. по т.д.№54/2024г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на банката за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, като моли същото да бъде отменено. Поддържа, че съдът не е взел предвид процесуалното и извънпроцесуалното му поведение като ответник. Оспорва изводите на въззивния съд, че защитата на длъжника чрез позоваване на изтекла погасителна давност е възможна единствено чрез позоваване на давността пред съда, който факт е относим към приложението на чл.78 ал.2 от ГПК. Изтъква, че ищецът е разполагал с възможността да поиска извънсъдебно от него като кредитор да зачете давността, като по този начин се избегне съдебният процес. Допускането на касационното обжалване частният касационен жалбоподател основава на наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, обусловили изводите му: 1.При предявен отрицателен установителен иск с основание изтекла погасителна давност, следва ли да се изключи априори приложението на разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК и разноските по делото да бъдат възложени в тежест на кредитора – ответник, само поради факта, че кредиторът разполага с изпълнителен титул или трябва да се изследва конкретно за всеки случай при направено признание на иска дали кредиторът ответник е дал повод за завеждане на делото? 2. В случай, че по иск по чл.439 от ГПК кредиторът е признал иска с отговора на исковата молба, перемпцията е настъпила по силата на закона и повече от пет години кредиторът се е бил дезинтересирал от изпълнението и длъжникът не се е позовал извънсъдебно на погасителна давност, а е предизвикал съдебен процес, то може ли да се приеме, че кредиторът не е дал повод за завеждане на делото? 3. Възражението на длъжника относно изтекла погасителна давност единствено по съдебен ред ли се релевира, предвид липсата на изрична законова разпоредба за начина на позоваване на този институт, или е възможно извънсъдебно позоваване? Твърди, че разрешението на първите два въпроса в обжалваното въззивно определение е в противоречие с разрешението в определение №534/06.12.2019г. по ч. гр. д. №4484/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Поддържа също, че трите поставени въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът по частната касационна жалба Н. С. К. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също изразява становище за неоснователност на жалбата, като излага подробни доводи в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд., констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275 ал.1 от ГПК. С решение №355/09.08.2024г. по т.д.№54/2024г. на Варненски окръжен съд е прието за установено, че вземанията на ответника „Юробанк България” АД, срещу ищеца Н. С. К. в размер на: 100 000 евро като част от главница по договор за потребителски кредит №604/16.10.2007г., Анекс №1 към договор за кредит № 604/17.06.2008г. и Анекс към погасителен план от 13.05.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2012г. до окончателното й изплащане, 3 911,66 лв. – разноски по ч.гр.д. № 11410/2012 г. на Варненския районен съд и 2 405,83 лв. – юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение №6121/09.08.2012г. по ч.гр.д. №11410/2012г. на РС - Варна и е образувано изпълнително дело №550/2012г. на ЧСИ Н. П., рег. №847, с район на действие СГС, не съществуват поради погасяване по давност, на основание чл.439 във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК, като банката е осъдена да заплати на Н. С. К. разноски в размер 19 544,90 лв. В срока по чл.248 от ГПК от ответника е постъпила молба за изменение на решението в частта за разноските, в която същият се позовава на разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК, като изтъква извършеното от него с писмена молба изрично признание на предявения иск. В молбата същият поддържа, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, че ищецът няма твърдения за такова поведение, включително не твърди да се е позовавал извънсъдебно на давност, която банката да е отказала да зачете. С определение №1318/09.10.2024г. по т.д.№54/2024г. на Варненски окръжен съд е оставена без уважение молбата на „Юробанк България” АД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на Варненски окръжен съд по чл.248 от ГПК. За да приеме, че в случая ответникът по предявения отрицателен установителен иск е дал повод за завеждане на делото, съдът е изтъкнал, че в полза на банката е издаден изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело №550/2012г. по описа на ЧСИ Н. П., рег.№847, което и понастоящем е висящо. Изложил е съображения, че дори при прекратяване на изпълнителното дело / поради перемирането му/, изпълнителният лист позволява на кредитора да образува ново изпълнително производство срещу ищеца, в което последният отново не би могъл да се позове на изтеклата погасителна давност по обвързващ за съдебния изпълнител начин. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Първите два въпроса, формулирани от частния касационен жалбоподател в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, са относими към предмета на спора, но по отношение на тях не е налице селективното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Посоченото от касатора определение №534/06.12.2019г. по ч. гр. д. №4484/2019г. на ВКС, ІІІ г. о., е постановено по реда на чл.274 ал.3 от ГПК, като с него не е допуснато касационно обжалване и съответно същото не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Наред с това в него се възприема разрешението, дадено с определение №95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д.№510/2018г. на ВКС, ІV г.о., че извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. В определение №1220/05.12.2023г. по ч.т.д. №1809/2023г. на ВКС, ТК, II т.о., е дадено разрешението, че при наличието на изпълнителен лист за процесното вземане в полза на ответника и поддържана дължимост на сумите по същия, което е обусловило предявяването на отрицателен установителен иск, необоснован е изводът, че ответникът не е дал повод за завеждането на делото. В случая в обжалваното определение Варненски апелативен съд се е позовал на това, че в полза на банката – кредитор е бил издаден изпълнителен лист и е налице висящо изпълнително производство, както и на липсата на пречки дори при прекратяване на това производство, ответникът да ползва издадения в негова полза изпълнителен титул и да инициира образуването на ново изпълнително производство. Съобразявайки предприетите съдебни мерки за принудително реализиране на вземането /снабдяване с изпълнителен лист от страна на кредитора/, съдът не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Наличието на практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, изключва и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Третият поставен в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК процесуалноправен въпрос няма характера на обуславящ за изхода на спора, доколкото не отразява в цялост мотивите на въззивния съд. Становището на Варненски апелативен съд, че защитата на длъжника чрез позоваване на изтекла погасителна давност е възможна единствено чрез позоваване на давността пред съда, е изложено в контекста на данни за висящо изпълнително производство и във връзка с мотивите на съда, че изявленията на длъжника за изтекла погасителна давност не обвързват съдебния изпълнител и той не може да ги съобразява. Неоснователни са и доводите, че обжалваното определение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното определение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Варненски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд