Определение № 60397 от 24.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1076/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. М. К. и В. М. К., двете действащи чрез своята майка и законна представителка Т. Р. Д. – К., срещу тази част от решение № 21 от 28.02.2020 год. по т.д.№ 15/2020 год., с която Бургаският апелативен съд е отменил решение № 369 от 15.10.2019 год. по т.д. № 199/2019 год на Бургаския окръжен съд и е отхвърлил като неоснователни предявените искове с правно основание чл.432 ал. 1 КЗ за сумите над 20000 лв. до 50000 лв. за всяка от ищците, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на смъртта на техния дядо Р. М. Д., който е починал като водач на МПС в пътно-транспортно произшествие, настъпило на 11.08.2017 год. Обезщетението за забава, съизмеримо със законната лихва е присъдено от БОС, считано от датата на деликта. Съставът на БАС е счел, че лихва се дължи, считано от датата на предявяването на претенциите - 15.11.2018 год. Поради това е отменено първоинстанционното решение и в тази част и са отхвърлени претенциите за законна лихва върху дължимите суми за периода от 11.08.2017 год. до 14.11.2018 год. В частта, с която претенциите за неимуществени вреди са били приети за основателни до размера на 20 000 лв., въззивното решение е влязло в сила, като необжалвано от застрахователя. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл. 280 ал.1 т.1 и ал.2 предл.3 ГПК. В представен по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор, ответникът по касация „Застрахователно дружество Евроинс“АД, чрез процесуалния си представител е изразил становище, че липсват предпоставки за допускане на касационен контрол. Съдържа се и евентуално становище за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски. Р. М. Д. – дядо на ищците А. М. К. и В. М. К., като водач на МПС е починал на 11.08.2017 год. в резултат на пътно-транспортно произшествие. Съобразно влязла в сила присъда № 48 от 13.11.2018 год. по НОХД № 460/2018 год. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, вина за настъпилото ПТП носи водачът на другия автомобил, участник в ПТП. Обезщетението за неимуществени вреди се претендира от ответника, който има качеството на застраховател по риска „Гражданска отговорност“ по отношение на водача на увреждащия автомобила. Предявените претенции са за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 50000 лв. и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 11.08.2017 год. до окончателното изплащане. Ответникът е оспорил исковете по основание и размер. Позовал се е на липсата на трайна и дълбока емоционална връзка между претендиращите обезщетение и починалото лице, както и на чл.51 ал.2 ЗЗД поради това, че Д. не е бил с поставен предпазен колан, което е довело до смъртта му. Първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението за липса на особено дълбока емоционална връзка на ищците с починалия им дядо, кредитирайки събраните гласни доказателства и заключението на приетата по делото съдебно-психологическа експертиза. За неоснователно е намерил и възражението по чл.51 ал.2 ЗЗД с оглед естеството на получените травми и това, че при този механизъм на ПТП (голямата скорост при удара) поставеният предпазен колан не би довел до различни последици от настъпилите фатални такива. Присъдил е обезщетения за неимуществени вреди от по 50000 лв. за всяка една от ищците, ведно със законната лихва от 11.08.2017 год. до окончателното им заплащане. БАС е бил сезиран с въззивна жалба от застрахователя. Съставът на въззивния съд също е счел, че в случая отношенията между дядото и неговите внучки са извън рамките на обичайните за степента на родствена връзка, т.е. налице е изградена трайна и дълбока емоционална връзка между тях и отношенията им се характеризират с по-голяма от обичайната привързаност, обич, подкрепа и грижа. Приел е за доказани и твърденията на ищците за действително претърпени продължителни болки и страдания, представляващи неимуществени вреди, за чиято обезвреда следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. За да отмени частично първоинстанционното решение и да приеме, че предявените искове са само частично основателни, защото справедливият размер на обезщетенията за неимуществени вреди за всяка една от внучките на починалия е сумата от 20000 лв., съставът на въззивния съд е посочил, че при определяне на размера на обезщетенията отчита вида и характер на преживените от ищците неимуществени вреди; възрастта на починалия към момента на ПТП; обстоятелството, че починалият все пак не е изместил и заличил родителската роля на майката и бащата на децата, както и че децата са получавали подкрепа и от друг човек – тяхната баба; че любящата среда, в която се намират децата след смъртта на дядото, до голяма степен ще спомогне с времето за намаляване на интензивността на техните душевни болки и страдания, както и, че младата възраст на децата е предпоставка с израстването, от дистанцията на времето, те да успеят да се абстрахират от стресовия фактор. Въззивната инстанция е посочила, че съобразява и икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането, които сочат средна работна заплата под 1000 лв. месечно, лимитът на застрахователна отговорност общо за вредите към момента на ПТП – чл.492 т.1 КЗ, както и принципът за недопускане на неоснователно обогатяване. Възражението за допринасяне за вредоносния резултат с непоставянето на предпазен колан е отхвърлено и от въззивната инстанция по съображения, че смъртта на пострадалото лице би настъпила и при поставен колан, тъй като тялото не би могло да понесе удара със сборна скорост от 120 км/ч, както и поради неустановеност по делото на поведение на пострадалото лице, което да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите вредоносни последици. Счел е, че доколкото ищците са увредени лица по смисъла на чл.478 ал.2 КЗ, законната лихва върху присъдените обезщетения тече, не считано от датата на смъртта на наследодателя им – 11.08.2017 год., а от датата на предявяване на застрахователните претенции по правилото на чл. 429 ал.3 КЗ – 15.11.2018 год., до окончателното плащане. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се свързва с противоречие с практиката на ВКС спрямо критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Формулировката на въпроси и препращането към съдебна практика е следното: Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение? Следва ли въззивната инстанция при осъществяването на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите констатации и правните изводи да са обосновани и в тази връзка – какво е значението при определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение на нормативно определените лимити на застрахователно покритие при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите? – противоречие с ППВС № 4/1968 год. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 93 от 23.06.2011 год. по т.д. № 566/2010 год. на ВКС, II т.о.; решение № 104 от 25.07.2014 год. по т.д. № 2998/2013 год. на ВКС, I т.о.; решение № 73 от 27.05.2014 год. по т.д. № 3343/2013 год. на ВКС, II т.о.; решение № 114 от 03.11.2014 год. по т.д. № 1053/2012 год. на ВКС, II т.о.; решение № 88 от 17.06.2014 год., по т д. № 2974/2013 год. на ВКС, II т.о.; решение № 101 от 03.07.2014 год. по т.д. № 4391/2013 год. на ВКС, II т.о., решение № 158 от 17.10.2014 год. по т.д. № 3594/2013 год. на ВКС, I т.о.; решение № 94 от 18.07.2019 год. по т.д. № 3030/2018 год. на ВКС, II т.о.; решение № 66 от 30.07.2012 год. по т.д. № 619 /2011 год. на ВКС, II т.о.; решение № 83 от 06.07.2009 год. по т.д. № 795/2008 год. на ВКС, II т.о.; решение № 99 от 08.10.2013 год. по т.д. № 44/2012 год. на ВКС, II т.о.; решение № 1 от 26.03.2012 год. по т.д. № 299/2011 год. на ВКС, II т.о.; решение № 202 от 16.01.2013 год. по т.д. № 705/2011 год. на ВКС, II т.о.; решение № 4 от 03.08.2015 год. по т.д. № 40/2014 год. на ВКС, II т.о. и решение № 749 от 05.12.2008 год. по т.д. № 387/2008 год. на ВКС, II т.о. Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради следното: Преди всичко, съдебният състав не счита, че посочените въпроси отговарят на селективните критерии за правни такива, въведени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. Те се свеждат до твърдение за неправилна преценка от страна на въззивния съд при определяне размера на обезщетението, като критерият по чл. 52 ЗЗД следва да има за отправна точка лимитите на застрахователна защита. Не покрива критерия на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК и произнасянето по сходни казуси. Във всеки отделен случай съдилищата дължат преценка за дължимото обезщетение с оглед всички данни по конкретното дело. Не е налице противоречие с цитираната практика за значението на нивата на застрахователните покрития (лимитите) при прилагането на критерия за справедливост. ВКС многократно е имал случай да посочи, че лимитът на застрахователно покритие не се определя на базата само на едно застрахователно събитие, а покрива отговорността на водача за целия период на застраховката и неопределен брой застрахователни събития. Т. е. пряка, решаваща връзка на размера на лимитите със справедливия размер на обезщетението за всяко отделно застрахователно събитие липсва. Решението на БАС не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280 ал. 2 ГПК. Основанието по чл. 280 ал. 2 ГПК не припокрива (не е идентично) с основанието по чл. 281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Трябва да е налице необсъждане или фрагментирано обсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на решението на БАС, поради което и тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол също не е налице. При този изход на спора право на разноски за касационното производство има ответникът по касация. С отговора по чл. 287 ал.1 ГПК присъждането на такива е поискано, като е представен договор за правна защита и съдействие от 24.06.2020 год., в който плащането на адвокатското възнаграждение е уговорено да се извърши по банков път. Съобразно този избран от страните по договора вид на плащането, не са представени доказателства, съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, доказващи извършването на разноски в производството, поради което искането по чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация ще следва да бъде оставено без уважение. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.