Определение № 1598 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 118/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. В., представляван от адв. Кр. Д., срещу онази част от Решение № 1050/05.08.2025 г. по в. гр. д. № 2437/2024 г. на Апелативен съд – София, в която след частично потвърждаване на Решение № 2091/10.04.2024 г. по гр. д. № 4986/2022 г. по описа на СГС, предявеният от касатора, ищец в първоинстанционното производство, срещу Прокуратурата на Р България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпления, за което е оправдан с присъда № 55 от 13.06.2019 г. по н.о.х.д. № 1423/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, влязла в сила на 25.01.2020 г., е отхвърлен за разликата над 40 000 лева до 250 000 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че съдът е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване жалбоподателят основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Срещу въззивното решение, в частта, в която след потвърждаване на решението на първоинстанционния съд, ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., касационна жалба е депозирана от Прокуратурата на Р България, която счита въззивното решение за неправилно в тази част поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Развити са съображения по преценката на съда относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, който прокуратурата смята за завишен. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговори на касационните жалби не са постъпили. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че с постановление от 15.05.2017 г. на разследващ полицай при ОД на МВР – [населено място], а впоследствие с постановления от 19.05.2017 г., 08.11.2017 г. и 05.08.2017 г., ищецът С. В. В., който бил носител на почетен знак „Кавалер на Ордена на Академичните палми“ и притежавал научно звание „професор“, бил привлечен в качеството на обвиняем за извършени престъпления по чл. 301, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК и чл. 339, ал. 1 НК, като спрямо него била изпълнявана мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лева (внесени на 29.05.2017 г.). От протокол № 652/22.05.2017 г. по ч.н.д. № 968/2017 г. на Окръжен съд - Пловдив и протокол № 170/08.03.2018 г. по в.ч.н.д. № 140/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив въззивният съд констатирал, че ищецът бил отстранен на основание чл. 69, ал. 1 НПК от заеманата длъжност „професор“ към Катедра „Техническа механика и машинознание“ в Университета по хранителни технологии – Пловдив в периода 22.05.2017 г. - 08.02.2018 година. Обвинителен акт срещу ищеца бил внесен в съда на 27.08.2018 г., като с присъда № 55/13.06.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 1423/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, в сила от 25.01.2020 г., той бил признат за невиновен и оправдан по всички повдигнати обвинения. Апелативният съд установил, че делото срещу ищеца получило широк отзвук - множество медии, местни и национални, отразили новината за задържането на ищеца и разследването срещу него. В тях се съдържала информация за вида на престъпленията, в извършването на които бил обвинен, и за академичната кариера на проф. В.. Изрични изявления за тези обстоятелства бил направил зам. окръжният прокурор на Пловдив, които били цитирани от някои от медиите. Нова информация за проф. В. била представена от средствата за масово осведомяване във връзка с отстраняването му от работа, като отново било цитирано изявление на прокурора. Най – обстойно случаят бил представен в телевизионното предаване „Господари на ефира“, излъчвано през м. май 2017 г. от „Нова телевизия“. От заключението към приетата в хода на първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза въззивният съд установил, че записът на оптичния носител с репортаж от „Нова телевизия“ и предаването „Господари на ефира“: „Професор иска подкуп от студенти, за да им даде изпит“, бил идентичен и отговарял на съдържанията и емисиите, налични в страниците на официалните медии и средата за видеосподеляне. Въз основа на показанията на свидетеля Д. Г. Г., която работила в университета от 2009 г. заедно с проф. В., въззивният съд приел, че производството срещу ищеца, отдаден през целия си професионален живот на образованието и науката, довело до изпадането му в тежко емоционално състояние. При мотивиране на правните изводи въззивният съд приел за доказани всички елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на държавата за вредите от незаконно повдигнато обвинение, които се свеждали до негативни емоционални изживявания, уронен авторитет, изграждан дълги години в България и в чужбина, страх от санкция и притеснение за всяко съдебено заседание, във връзка с което ищецът бил подложен на натиск от присъствието на медии и отразяването от тях на съдебното производство. Апелативният съд приел за недоказана причинно – следствената връзка между здравословните проблеми на ищеца (хипертонични кризи) и наказателното производство срещу него. Твърденията му за тежка депресия, причинена от това производство, също счел за неустановени, тъй като липсвали писмени доказателства за диагностициране и провеждане на лечение на такова състояние. Въззивният съд обобщил, че ищецът преживял обичайните за всеки човек негативни емоции, причинени от привличането му като обвиняем и участието му в извършване на процесуални действия, като задържане за 72 часа, извършване на обиск на работното му място, дома и семейния автомобил и изземване на вещи; участие в съдебни заседания. Търпените вреди не били провокирани според решаващия съдебен състав от интензивно ограничаване на изконни човешки права като правото на свободно предвижване повече от 72 часа. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди апелативният съд е отчел, че наказателното производство било образувано за тежко престъпление по смисъла на чл. 93 от НК, че ищецът, позната личност в научните и преподавателските среди, с чисто съдебно минало, бил задържан на основание прокурорска заповед за 72 часа и отстранен временно от заеманата преподавателска позиция в университета, което спряло професионалната му реализация и го поставило в социална изолация, че наказателното производство било широко медийно отразявано и в досъдебната, и в съдебната фаза. Въззивният съд приел, че при тази съвкупна преценка на обстоятелствата, сред които и разумната продължителност на наказателното производство от 2 години и 8 месеца, сумата, която справедливо би обезщетила ищеца за неимуществените вреди от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение е 40 000 лева. За разликата над тази сума до претендираните 250 000 лева приел иска за неоснователен, тъй като трайни негативни психологически последици за здравето на ищеца не било доказано да са настъпили. При тези мотиви решението на първоинстанционния съд е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационните жалбоподатели поддържат в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл значимия за изхода на делото въпрос (обобщен и прецизиран от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, както и в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практиката на ВКС, обективирана в Решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 273/2009 г., III ГО, Решение № 457 от 25.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО, Решение № 267 от 26.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 820/2012 г., IV ГО, Решение № 53 от 07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 г., III ГО, Решение № 138 от 30.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4309/2018 г., IV ГО. Този въпрос е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС и е съобразил с указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 година. Той е отчел тежестта на престъпленията, в извършването на които ищецът е бил обвинен, начина, по който се е отразило наказателното производство на психиката и авторитета му, изграждан дълги години в България и чужбина, продължителността и интензитета на породените от това негативни емоционални изживявания, както и срокът, в който процесът е приключил. Въззивният съд е отчел интензивния медиен интерес към наказателния процес, обусловен от заеманата от ищеца длъжност, от която бил отстранен принудително за близо година, факта, че името му е било разгласено като част от разкрита корупционна схема, и последиците от това злепоставяне. Същевременно е съобразил разумната продължителност на наказателното преследване, изпълняваната по-лека мярка за неотклонение парична гаранция, както и липсата на данни за трайно увреждане на психичното здраве на ищеца, което да обуслови присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в по-голям размер от преценения за справедлив в разглеждания случай. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касаторите съдебна практика. Несъгласието им с анализа на установените факти по спора, които са от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Наличието на съдебна практика по обсъждания въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва допълнително соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което жалбоподателят ищец бланкетно се е позовал. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въпросите, формулирани от касатора С. В. В., как следва да се определят обичайните за всеки човек негативни емоции и кога те са необичайни, съответно кои вреди са специфични и различни от обичайните, не са правни. Те не са свързани с тълкуване на конкретна правна норма, по приложението на която въззивният съд да е формирал изводи, а фактически, поради което не обуславят допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,