Определение № 318 от 27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1796/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ЗАД „Армеец“ срещу тази част от решение №7 от 06.02.2020г. по в.т.д. №348/2019г. на Апелативен съд- Бургас, с която се потвърждава решение №30 от 02.08.2019г., постановено по т.д. №54/2018г. от Окръжен съд-Ямбол за уважаване на иска с правно осн. чл.226, ал.1 КЗ /отм./, предявен от М. Д. Я. срещу ЗАД „Армеец“ за сумата 10 500 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на смъртта на дядо й М. Я. И., настъпила вследствие на ПТП на 19.08.2016г. в [населено място], причинено от застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника водач на МПС „Тойота Авенсис“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху сумата считано от 21.08.2016г. до окончателното изплащане на сумата и в частта на разноските.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че за ищцата не е възникнало право за получи обезщетение за неимуществени вреди по повод смъртта на дядо й, неин възходящ по права линия от втора степен, тъй като не се доказва, че по своето съдържание и интензитет връзката им е надхвърляла обичайните предели на доверие, любов и подкрепа. Излага доводи и за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД. Касаторът претендира да се отмени решението в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен искът като неоснователен. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/68г., както и цитираните решения по чл.290 ГПК /основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/;

2. „Какви критерии следва да приложи решаващият съд при извършване на преценка относно наличието на „изключение“ по смисъла на Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК, по отношение възможността за обезщетяване на други лица извън изброените в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд?“;

3. „Следва ли разпоредбата на §96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018г./ да се прилага за всички претенции, предявени след 21.06.2018г. /Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК/, независимо от това по време на действие на кой Кодекс е възникнало застрахователното събитие?“;

4. „Обратното действие на съдебните претенции, предявени след 21.06.2018г. разпростира ли се по отношение на произшествията, попадащи в приложното поле на КЗ /отм/?“;

5. Противоречи ли §96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018г./ на чл.9, ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“?“;

6. „Правилно ли е да се приложи разпоредбата на §22 ПЗРКЗ за отношения, които не са съществували, съответно не са били регулирани в КЗ /отм./, а са възникнали след отмяната му по силата на Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК?“- с твърдение, че последните пет въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът по жалбата М. Д. Я., чрез адв.Ч. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, въззивният съд приема за безспорно, че с влязла в сила присъда е установена вината на водача на процесното МПС, който е нарушил правилата за движение по пътищата и е предизвикал ПТП, в резултат на което е причинена смъртта на М. И. – дядо на ищцата - престъпление по чл.343, ал.1, буква „в", вр. чл.342, ал.1, вр. с чл.54 и чл.58а, ал.1 НК. След анализ на гласните доказателства решаващият съдебен състав приема, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди от смъртта на дядо й, тъй като връзката между тях е била особено близка. Заради честото и продължително отсъствие на родителите от дома между дядо и внучка била създадена особена привързаност и близост; той полагал за нея специални грижи поради честото й боледуване като малка, а след смъртта на майка й - полагал родителски грижи. Починалият осъществявал бащини функции спрямо ищцата и бил възприеман от нея в ролята на най-значимия в живота й възрастен и житейски наставник. След установяването й да живее в друго населено място ищцата продължила интензивни контакти със своя дядо, посещавала го два- три пъти в месеца и той присъствал в най-значимите за нея житейски събития. Преживяла загубата му с доминиращи симптоми на тъга, потиснатост, безрадостно настроение и плачливост, чийто интензитет е бил в рамките на нормалното преживяване на скръб от загубата на неин близък. Преходът на чувствата от загуба към раздялата с него е бил осъществен без прерастване на негативните емоции в разстройство на афективността или други психични функции и процеси. С оглед изложеното и като приема, че е налице 30% съпричиняване на вредата от пострадалия, съдът стига до извод, че предявеният от ищцата иск се явява основателен в уважения от първоинстанционния съд размер – 10 500 лева.

Въззивната инстанция счита, че съгласно §22 ПЗР на КЗ разпоредбите на част четвърта от отменения КЗ са приложими, доколкото след влизане в сила на този закон по отношение на заварените застрахователни договори страните не са договорили друго. Намира за неоснователно възражението на застрахователя, че ищцата не е правоимаща по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, като излага доводи, че увредените лица, към които възниква отговорността на застрахователя не са определени лимитативно в приложимия закон, а техният кръг е бил ограничен от задължителната тълкувателна практика - ППВС №4 от 25.V.1961г. и ППВС №5 от 24.ХI.1969г. Съобразява, че с ТР №1/2016г. от 21.06.2018г. ОСГТНК на ВКС, предвид липсата на уредба в националния закон, уреждаща изрично лицата, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък, както и на ясни критерии за тяхната материалноправна легитимация, следващи от поетите от Република България като „държава – членка“ ангажименти с цитираните директиви, е прието, че е налице основание да се отстъпи от възприетото в Постановление №2/84г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление №4/61г. и Постановление 5/69г. Съдът стига до извод, че качеството на лицата, които като увредени по смисъла на чл.226, ал.1 КЗ /отм./ имат право да претендират пряко от застрахователя обезщетение, не се изключва априори от датата на постановяване на горецитираната задължителна съдебна практика. Тяхната активна легитимация е обусловена от доказването на предпоставките по т.1 на Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК- извън лицата, посочени в ППВС №4 от 25.V.1961г. и ППВС №5 от 24. ХI.1969г., материалната легитимация на други лица – близки на пострадалия, следва само по изключение - когато е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, заради която лицето търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съдът намира, че такава трайна, дълбока и емоционална връзка, надхвърляща обичайната за българската народопсихология привързаност в тази степен на родство, се установява, че е съществувала между ищцата и нейния дядо приживе. Заживяването на ищцата в друго населено място преди настъпването на застрахователното събитие, има значение при преценката на тежестта и степента на понесените от нея страдания, но не би могло да отмени или да промени създадената назад във времето връзка и значимост на личността на пострадалия в живота и психосоциалното развитие на ищцата.

Решаващият съдебен състав излага аргументи, че предвид установената от СПЕ обичайна степен на преживяване на скръб и емоционално страдание от ищцата, без прерастването им в афективно или друг вид разстройство на психичните функции и процеси, като се държи сметка също и за изградените нови семейни връзки в живота й, справедливият размер на обезщетението е 15 000 лева, като той следва да бъда намален с 30% съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, предвид установеното виновно поведение и от страна на пострадалия, с което същият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Като се държи сметка за поставените от закона по-високи изисквания към водачите на моторни превозни средства спрямо пешеходците и водачите на двуколесни превозни средства, опасността от поведението на водача на МПС в случая е значително по-голяма от тази на пострадалия велосипедист.

Като неоснователно е отхвърлено и възражението на застрахователя, че при определяне на размера на обезщетението съдът е следвало да съобрази разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ. Съдът поддържа, че съгласно §22 от ПЗР на КЗ и липсата на друго уговорено между страните по застрахователния договор от 2015г., правата във връзка с него се уреждат по раздел четвърти на отменения КЗ, а не при съобразяване с разпоредбите на КЗ в сила от 01.01.2016г, вкл. разпоредбата на §96 от ПЗР на ЗИД на КЗ. Излага и допълнителен довод, че разпоредбата на §96 предвижда сума на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, която е по-малка от установените лимити в чл.1, §2 на Втора директива 84/5, транспониран в чл.492 КЗ /чл.266 КЗ отм./, поради което не следва да се прилага от съда.

Настоящият съдебен състав намира, че не е налице хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Материалноправният въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му- „относно материалноправната легитимация на лицата извън кръга на посочените в Постановление №4/61г. и Постановление №5/69г. на Пленума на Върховния съд и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки ” отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е налице задължителна съдебна практика, както и трайна и непротиворечива съдебна практика по чл.290 ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав. Налице е обаче произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № от 21.06.2018г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения №372/14.01.2019г., т.д.№1199/2015г., ІІ т.о.; решение №92/17.11.2020г., т.д.№1275/2019г., ІІ т.о., поради което настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС.

По отношение на останалите въпроси съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател ЗАД „Армеец“ следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 210.00 лева.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд