Определение № 2256 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2510/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. С., чрез адв. С. Д., срещу решение № 207 от 17.02.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 580/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение №260082/23.11.2021 г. по гр.д.№623/2019 г. на РС-Първомай е отхвърлен предявеният от Р. С. С. против С. С. К. иск по чл.124 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание наследствено правоприемство от Н. И. С., починал на 24.10.1979 г., реституция и давност на самостоятелен обект с идентификатор № .... по КК и КР на [населено място], с площ от 101 кв.м. /97 кв.м.по документ за собственост/, построена в поземлен имот с идентификатор № ...., с площ от 248 кв.м., находящ се в [населено място], пл.„20-ти юли" №5 и за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на нотариален акт № 142, том IV, дело № 1462/04.07.1997 г. на РС-Карлово за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение, наследяване, реституция и съдебно решение, за частта на С. С. К. - до размера на 1/2 идеална част от описаната сграда.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. второ и трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд служебно да назначи съдебно-графологична експертиза при наличие на спорен факт - нечетлив документ, за който има оплакване във въззивната жалба, че е погрешно разчетен/установен? Сочи се противоречие с т.З от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 30/28.02.2018г. на ВКС по гр. д. № 1999/2017г.. II г. о. и решение № 60222/8.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1630/2021г., III г. о.

2. Следва ли въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви защо кредитира доказателство, възприето и ценено по различен начин от първоинстанционния съд? Поддържа се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС - т.19.; решение № 157/08.11.2011 год. по т.дело № 823/2010 год. на ВКС, II т.о.; решение № 324/22.04.2010 год. по гр.дело № 1413/2009 год. на ВКС, IV г.о.; решение № 237/24.06.2010 год. по гр.дело № 826/2009 год. на ВКС, IV г.о.

От ответниците по жалбата Д. С. Л., Р. Ш. и А. К. /наследници на починалия в хода на производството ответник С. С. К./ не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Касаторът поддържа, че решението е постановено по отношение на починала страна, предвид на което и въззивното решение е недопустимо.

Във връзка с тези твърдения на касатора се установява по делото, че на 01.09.2022г. е даден ход на устните състезания пред въззивната инстанция, а на 17.02.2023г. е постановено решението на въззивния съд. Междувременно, на 02.12.2022г., е постъпила молба от адв. С., пълномощник на ответника С. К., с която уведомява съда, че К. е починал през м.11.2022г. и е поискал определението за даване ход на делото по същество да се отмени и производството по делото да бъде спряно, които искания са оставени без уважение с определение от 05.12.2022г. На 21.04.2023г. /след постановяване на въззивното решение/ по делото е приложено удостоверение за наследници, от което е видно, че К. е починал на 06.11.2022г. и с определение от 24.04.2023г. съдът го е заличил като страна в процеса и на негово място са конституирани наследниците му по закон.

При тези факти не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд е процедирал в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 229, ал.2, предл. второ ГПК и постановеното решение не е недопустимо. В практиката на ВКС по приложението на чл. 229, ал.2, предл. второ ГПК / решение № 86 от 3.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5563/2014 г., IV г. о.решение № 23 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2564/2019 г., II г. о./ се приема, че когато страната е починала след приключване на устните състезания, не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие. Същото е недопустимо в случай, че е постановено спрямо страна, починала преди края на устните състезания, каквато обаче не е настоящата хипотеза.

По подържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

Производството по делото е образувано по предявен от Р. С. С. против С. С. К. установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК, предявен от Р. С. С. против С. С. К..

За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищцата Р. С. и ответникът С. К. са наследници на Н. И. С., починал на 24.10.1979 г. С. К. е направил отказ от наследство на Н. С., вписан на 03.03.1980 г. Процесният имот е отчужден със заповед №496/1978 г. на ОНС П., като с решение от 17.09.1996г. по гр.д. №1717/96г. по описа на Окръжен съд - Пловдив собствеността върху имота е възстановена.

Спорен по делото и пред двете инстанции е бил въпросът дали имотът, предмет на исковата претенция, съставлява новооткрито наследство по смисъла на чл.91а ЗН.

Първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че няма преки доказателства за датата на влизане в сила на заповедта за отчуждение на имота и е счел за недоказано обстоятелството, че заповедта е влязла в сила преди отказа на ответника от наследство. Съдът е изложил и мотиви, че са събрани косвени доказателства, сочещи на извод, че заповедта за отчуждаване е влязла в сила след 03.03.1980г., вкл. и платежно нареждане № 11614/22.11.1980г., издадено от Д. – К., видно от което паричното компенсиране на наследниците е било наредено на 22.11.1980 г.

Във въззивната жалба, подадена от С. С. К., се поддържа, че изплащането на обезщетението не може да се счита косвено доказателство, че към този момент заповедта е влязла в сила, като наред с това неправилно районният съд е възприел и датата, на която е наредено плящането на сумата за обезщетяване на собствениците на отчуждения имот, като се твърди, че вярната дата е 22.11.1979г.

Въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и е отхвърлил иска. Изложени са мотиви, че ОНС изплаща обезщетение на собствениците на отчуждените имоти след като заповедта за отчуждаване влезе в сила, като в случая с платежно нареждане на банка Д. №11614/22.11.1979 г. ОНС-К. е превел на наследниците на Н. С. сумата от 21 189,65 лв. за обезщетение, от което и следва, че към 22.11.1979 г. отчуждителната заповед е била влязла в сила. В заключение е направен извод, че отказът на К. от наследство от 03.03.1980 г. е след одържавяването на имота, а на основание чл. 91а от ЗН отказът от наследство, извършен след одържавяването, няма действие по отношение на спорния имот, който се смята за новооткрито наследство.

При тези мотиви на съда е налице основанието на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен правен въпрос, който Върховният касационен съд, съобразно разясненията на ТР 1/2010 г. на ВКС, ОСГК и ТК, доуточнява по следния начин: Следва ли въззивният съд служебно да назначи съдебно-графологична експертиза при въведено оплакване във въззивната жалба, че представен по делото документ е погрешно разчетен? Този правен въпрос е относим към правния спор, разгледан е от въззивния съд и е от значение за решаващите му изводи. С обжалваното решение поставеният процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС – т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение