Определение № 1121 от 10.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 595/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищеца „Дорс България“ ЕООД, [населено място], чрез адв.М. Т., срещу определение № 3343/27.12.2024г. по възз.ч.гр.д.№ 3340/2024г. на САС, с което е оставена без уважение подадената от него частна жалба срещу протоколно определение № 2087/22.10.2024г. по гр.д.№ 334/2023г. на СГС, с което производството по делото е спряно, на осн. чл.229, ал.1, т.7 ГПК, до окончателното приключване на производствата с №№ 0122276, 0122277, 0122278 и 0122294 по описа на Службата на ЕС за интелектуална собственост.

Преди всичко в частната жалба е релевирано оплакване, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като с него е потвърдено първоинстанционното определение за спиране на делото на основание, различно от приетото в първоинстанционното определение и от посоченото от страните по делото. Оспорва извода на въззивния съд, че чрез спиране на производството пред СГС ще се постигне процесуална икономия, тъй като провеждането на паралелно производство пред националния съд за действителността на промишлените дизайни би било излишно и неоправдано, предвид много напрадналия стадий в който се намират производствата пред СЕСИС. Поддържа, че спирането обезсмисля воденото пред първата инстанция двугодишно производство, в което са проведени осем ОСЗ, събрани са 200 страници писмени доказателства, разпитани са двама свидетели, изготвена е СТЕ, във връзка с което страните са направили значителни разходи. Изтъква, че определението, с което е оставена без уважение подадената предходна молба за спиране на производството пред националния съд, е постановено на още по-ранен етап, когато все още не е било определено вещо лице, не са разпитани свидетели и страните не са извършили разноски за явяване в ОСЗ. Поддържа, че принципът на процесуална икономия не е самоцел и следва да бъде съблюдаван при недопускане да бъдат накърнявани правата и възможностите за защита на страните в съдебното производство. Намира, че производството по оспорване на промишлени дизайни пред националния съд е много по-обстойно и позволява на страните са ангажират много повече доказателства и да предприемат действия по оспорване и доказване неистинността на представените от насрещната страна доказателства спрямо производствата пред Службата, за които не е предвидено провеждането на заседание, ред за оспорване на представени доказателства от страните чрез участие на експерти за доказване на твърденията или опровергаване на доказателствата и др. процесуални възможности. Изтъква, че принципът на установяване на истината, съгласно чл.10 ГПК, следва да се прилага предпочтително спрямо принципа на процеуалната икономия. Според частния жалбоподател съображенията за преюдициалност на образуваните производства пред СЕСИС спрямо съдебното производство пред националния съд са изцяло необосновани. Намира, че се касае за идентични по предмет и основания производства, като изходът от производството пред Службата няма значение за правилното решаване на спора пред националния съд по см. на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, а обуславя прекратяване на производството по насрещния иск. Изтъква, че Регламент/ЕО/ № 6/2002г. не предоставя по-голяма компетентност на Службата за установяване недействителността на дизайни спрямо предоставената такава на националания съд. Изтъква, че в случая липсват каквито и да е др. обстоятелства, които обосновават предпочтително разглеждане на спора от Службата, тъй като страните по делото са български търговски дружества, за които не са въведени твърдения да осъществяват или да са осъществявали търговската си дейност с процесните дизайни на територията на други страни-членки на ЕС, нито са въведени твърдения, че с процесните дизайни биха се засегнали права или биха имали значение за отношения извън пределите на Р България или твърдения за евентуално затрудняване на процеса на доказване относно действителността на дизайните. По тези съображения искането е за обезсилване, евентуално за отмяна на обжалваното определение и за оставяне без уважение на искането за спиране.

В приложеното към частната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанията за допускане на обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност, е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК с позоваване на определение № 172/19.05.2020г. по ч.т.д.№ 119/2020г., I т.о., по следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът, при произнасяне по направено искане за спиране на производството на осн. чл.91, т.2, изр.2 от Регламент/ЕО/ № 6/2002г. относно промишления дизайн на Общността, да съобрази наличието на обстоятелства, с оглед на които са да се приеме, че пред съдилищата на други държави-членки са вече образувани или могат да бъдат образувани съответните съдебни производства, напр. когато страните осъществят дейност или дизайнът се ползва на територията на повече от една държава- членка и т.н. или когато в производството пред Службата би било улеснено доказването на релевантните за действителността на дизайна обстоятелства?

2. Може ли съдът, при произнасяне по направено искане за спиране на производството на осн. чл.91, т.2, изр.2 от Регламент/ЕО/ № 6/2002г. относно промишления дизайн на Общността, да постанови спиране на образуваното пред него съдебно производство по предявен насрещен иск за обявяване недействителността на промишлен дизайн, в етапа на което страните са изразходили значително време и средства за провеждане на доказване на твърденията си, само на обстоятелството, че е налице по-късно образувано пред СЕСИС производство по оспорване действителността на същия дизайн, което е в по-напреднал етап?

С подадения чрез адв.С. С. писмен отговор насрещната страна, ответникът „Топсет“ ООД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на частната жалба.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите в частната жалба и данните по делото, приема следното:

Първоинстанционното производство, гр.д.№ 334/2023г. на СГС, е образувано по искова молба на „Дорс България“ ЕООД, [населено място], против „Топсет“ ООД, [населено място], с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.57, ал.1, т.1, т.2, т.3 и т.54 от Закона за промишления дизайн, за установяване на нарушение на ответника, изразяващо се в заявени за внос на територията на Р България 540 врати, идентични на притежаваните от ищеца европейски промишлени дизайни; за установяване на нарушение на ответника, изразяващо се в предлагане на българския пазар на врати, идентични с притежаваните от ищеца европейски промишлени дизайни; за осъждане на ответника да преустанови нарушенията; за унищожаване на стоките, предмет на нарушенията; за осъждане на ответника да разгласи за своя сметка решението на съда по спора и за осъждане ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер от по 1000лв. за нарушението на всеки един от седемте дизайна. С подадената по делото ОИМ ответното дружество е предявило насрещни искове против ищеца, с правно основание чл.24, ал.1 и чл.25, ал.1, б.“б“ от Регламент /ЕО/ № 6/2002г., за обявяване недействителността на процесните европейски промишлени дизайни, тъй като към датата на заявяване не са били нови и оригинални, както и е подал и заявления и са образувани производства пред Службата на ЕС по интелектуална собственост за обявяване на недействителността на процесните европейски промишлени дизайни.

От правна страна въззивният състав е констатирал, че ищецът основава активната си легитимация на регистрираните от него европейски промишлени дизайни, за които твърди, че са обект на нарушение. Приел е, че въпросът за действителността на процесните дизайни е преюдициален за основния спор по делото във връзка с тяхното нарушаване. Не е отрекъл, че въпросът за действителността на дизайните би могъл да бъде разрешен и от националния съд, но е намерил е, че развитието на паралелно производство пред националния съд, наред с образуваните производства пред СЕСИС, би било излишно и неоправдано, още повече, предвид по-напредналия етап, на който се намират образуваните производства пред СЕСИС. За ирелевантно е счел кое от двете паралелни производства за установяване недействителността на дизайните е образувано по-рано, тъй като и в двата случая националният съд разполага с компетентност да спре образуваното пред него производство. Намерил е, че не съставлява процесуална пречка това, че предходната молба за спиране на производството е била оставена без уважение, предвид на това, че определението за отказ за спиране не се ползва със СПН. Изтъкнал е, че е без значение за поставения спор териториалният обхват на дейността на двете спорещи дружества. Счел е, че е достатъчно това, че и двете дружества упражняват своята дейност на територията на държава-членка на ЕС, а дизайните на Общността имат действие на територията на целия ЕС.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

На въведените доводи от частния касатор и при служебната проверка не се констатира вероятност обжалваното определение да е недопустимо. Видно от мотивите, въззивният съд не е приемал, че производствата за установяване недействителността на процесните европейски промишлени дизайни пред СЕСИС са преюдициални за производството пред националния съд. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е разгледал тези факти и обстоятелства, които формират основанието, на което е постановено спирането.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е включен в предмета на делото, да е обусловил решаващата правна воля на съда и да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не удовлетворяват изискванията на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Отговорите им изискват да бъде извършена преценка дали в конкретния случай са налице предпоставките за спиране на производството пред националния съд или да се провери правилността на направените от въззивния съд изводи, което е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че посоченото от частния касатор определение по чл.274, ал.3 ГПК е изцяло неотносимо. С него е дадено казуално тълкуване относно критериите, които националният съд следва да съобрази при произнасяне по искане на ответника за спиране на производството в хипотезата на чл.86, ал.3 от /ЕО/ № 6/2002г., в която не е образувано и висящо производство пред СЕСИС за обявяване недействителността на регистрирания от ищеца европейски промишлен дизайн. Именно в тази хипотеза е прието в цитираното определение, че следва да са били изтъкнати от страните обстоятелства, обосноваващи необходимост от централизирано разглеждане и произнасяне от Службата по действителността на регистрирания от ищеца европейски промишлен дизайн, което се явява от особено значение за спестяване на средства и време, съобразно разяснението в т.27 от преамбюла на Регламента.

В случая е приложима разпоредбата на 91, т.2, изр.2 /ЕО/ № 6/2002г., в хипотеза, в която са образувани и паралелно висящи производство пред националния съд, образувано по искове за защита от нарушение на регистрираните от ищцовото дружество европейски промишлени дизайни, в което е предявен насрещен иск от ответника за недействителност на процесните дизайни, и производства пред Службата на ЕС за интелектуална собственост за обявяване недействителността на регистрираните от ищеца европейски промишлени дизайни. Съгласно посочената разпоредба националният съд притежава компетентност и дискреция да спре образуваното пред него производство, след като изслуша страните.

Не е налице приложното поле на основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Въведените от частния касатор доводи са тъждествени с доводите, с които обосновава незаконосъобразността на обжалваното определение.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: