Определение № 2778 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2030/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Т. Д. и В. Д. Д. чрез техния пълномощник адв. Хр. М. срещу въззивно решение № 18 от 09.01.2024 г. по в.гр.д. № 355/2022 г. на Окръжен съд - Бургас. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че съдът неправилно е тълкувал и приложил разпоредбите на § 4д във вр. с § 4а и 4б, както и § 4з ПЗР на ЗСПЗЗ, и не е взел предвид твърденията им, изложени в пояснението на исковата молба, направено с молба от 12.05.2022 г. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставят следните въпроси, за които твърдят да са от значение за изхода на делото: 1. При условие, че правото на изкупуване по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ поражда съсобственост при условията на СИО, имат ли право съпрузите да придобият заедно общо два имота по същия ред и на същото основание, и нарушава ли се по този начин забраната за придобиване на повече от един имот, доколкото обемът на правата на всеки от придобиващите не надхвърля законовото ограничение. 2. В правомощията ли е на съда, сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване право на собственост, придобито на основание § 4а, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ, да извършва преценка на основанията за възникване на правото на ползвателя да изкупи, доколкото тази преценка е възложена на и извършена от административния орган и правото на ползвателя е признато за възникнало. 3. Следва ли в такъв случай, при условие, че правото на ползвателя на изкупуване е признато с акт на административния орган по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, съдът изрично в мотивите си да установи и да се произнесе на основание чл. 17 ГПК по въпроса за действителността на административния акт, доколкото ищецът черпи права от същия за придобиване на собствеността, поради което не следва да допусне съществуването на акта в правния мир, ако същият е недействителен /нищожен/ и недействителността му е преюдициално определяща възникването на правото на собственост. Във връзка с тези въпроси жалбоподателите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по касация Община Бургас не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 56 от 12.01.2022 г. по гр.д. № 2658/2021 г. на Районен съд- Бургас, с което са отхвърлени предявените от В. Т. Д. и В. Д. Д. против Община Бургас искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание упражнено право на изкупуване по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ на 150 кв.м, съставляващи бивш парцел * в бивш кв. * по плана на м.“Ш.“, от които 12/162 ид. части от имот с идентификатор *** и 138/194 ид. части от имот с идентификатор *** по ПНИ за м. “Ш.-1“, землище на кв. Г. Е., [населено място]. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на ищеца В. Д. са били предоставени за земеделско ползване два имота - бивш парцел * и бивш парцел * в бивш квартал *, всеки с площ от 150 кв.м. Ищецът е упражнил правото си по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ и е изкупил бивш парцел * в кв. * с площ 150 кв.м., за което се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост № 130 от 27.02.1995 г. Изкупуването е осъществено през време на брака на ищците и имотът е придобит от тях в режим на съпружеска имуществена общност. Твърдението на ищците е било, че на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ са придобили в режим на СИО и правото на собственост върху бивш парцел * в бивш квартал * по плана на м.“Ш.“. В подкрепа на твърдението си са се позовали на молба вх. № 395 от 18.08.1993 г., подадена от В. Д. Община Бургас, в която е посочил, че съгласно удостоверение № 55 от 18.09.1984 г. притежава земя от 300 кв.м в м.“Ш.“, получена по министерско постановление. Представили са и оценителен протокол от 20.08.1993 г. на Комисията при Община Бургас, в който е посочено, че е разгледана молбата на В. Д. за оценка на предоставената земя за земеделско ползване, съставляваща парцел * и * в кв.*. С този протокол комисията е определила цена на земята 9 900 лв./ 300 кв.м х33 лв./. Твърдели са, че са заплатили определената цена с две отделни вносни бележки - от 16.09.1993 г. за 4 950 лв. и от 28.10.1993 г. също за 4 950 лв. Отделно са заплатили и по 25 лв. за режийни разноски. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове с твърдение, че по отношение на спорния имот, съставляващ бивш парцел *, не е бил завършен фактическия състав на трансформиране на правото на ползване в право на собственост, доколкото от представените към исковата молба писмени доказателства не може да се направи категоричен извод за плащане на определената цена. Позовал се е и на разпоредбата на § 4д ПЗР на ЗСПЗЗ в приложимата редакция /ДВ бр. 28/1992 г./, която ограничава правото на ползвателите, на които е било предоставено право на ползване върху два и повече имота, да придобият собственост при условията на § 4а и § 4б само върху един от тях по избор. Поддържал е, че ищците са изкупили по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ предоставения за ползване бивш парцел * с площ от 150 кв.м, чиято цена са заплатили и за който са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, поради което не може на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ да придобият правото на собственост и върху втория имот. След анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че не се доказва твърдяното от ищците плащане от В. Т. на сумата 4 950 лв. за закупуване на парцел * в кв. *. Посочил е, че по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че в полза на В. Т. е било предоставено право на ползване на процесния парцел, за да се приеме, че за нея е възникнало правото по § 4а да го закупи. На следващо място е приел, че съгласно § 5, ал.2 ПЗР на ППЗСПЗЗ в действащата към 1993 г. редакция, за да закупи имота, ползвателят следва да представи под страх от наказателна отговорност декларация, че посоченият в удостоверението за предоставено право на ползване имот е единствено жилище или единствена земеделска земя на семейството, включващо съпрузите и ненавършилите пълнолетие техни деца. От тази разпоредба е направил извод, че едно семейство има право да придобие само един имот, предоставен за земеделско ползване, и след като ищците- съпрузи са придобили собствеността върху бивш парцел * в кв.*, те не могат да придобият втория имот по реда на § 4а и 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. В обобщение е заключил, че не са налице предпоставките на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване от ищците на спорния имот на заявеното от тях основание и ищците не се легитимират като негови собственици. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателите правни въпроси. Първият въпрос е свързан с тълкуването и прилагането на разпоредбата на § 4 д ПЗР на ЗСПЗЗ. В приложимата към настоящия казус редакция в ДВ бр. 28/ 1992 г., тя гласи, че гражданите, на които е било предоставено право на ползване върху два или повече имота, могат да придобият право на собственост при условията на § 4а и 4б само върху един от тях по избор. Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване, поради което не може да се приеме, че въпросът осъществява основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ не е предвидено изключение от забраната за придобиване на собственост при условията на § 4а и 4б само върху един имот в случаите, когато предоставеният за ползване имот е под предвидените в § 4з, ал.1 ЗСПЗЗ максимално допустими размери на земята или в зависимост от това дали собствеността се придобива от ползвателя еднолично или в режим на СИО. Отделно от изложеното, по настоящото дело няма каквито и да било доказателства на ищцата В. Т. самостоятелно да е било предоставено ползване върху земеделска земя по силата на постановление на Министерския съвет, каквото твърдение е наведено от ищците с молбата им от 18.10.2021 г. Удостоверение № 55 от 18.09.1984 г. за предоставено ползване на жалбоподателя В. Т. върху парцели * и * в кв.* по плана на м.“Ш.“, също не е представено по делото, но обстоятелството, че той е имал качеството на ползвател на тези два имота с обща площ 300 кв.м не е било спорно. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по следващите два въпроса, свързани с правомощията на гражданския съд да осъществява инцидентно съдебен контрол за валидността и законосъобразността на административни актове, които имат обуславящо значение за изхода по гражданскоправния спор. Тези въпроси не са от значение за изхода на делото. Крайният резултат по него е обусловен от прилагане на императивната правна норма на § 4д от ПЗР на ЗСПЗЗ към установените по делото факти, която съдът е бил длъжен да съобрази. Когато на едно лице са били предоставени за ползване два или повече имота, преценката кой от имотите да изкупи при условията на § 4а или 4 б ПЗР на ЗСПЗЗ, е на ползвателя, а не на общината. Този въпрос е извън предмета на оценителното производство, поради което обстоятелството, че са били оценени от комисията и двата имота, предоставени за ползване, не дава право на ползвателя да придобие в собственост и двата. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите предпоставки на чл. 280, ал.1 ГПК. Водим от гореизложеното съдът