Определение № 217 от 19.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2313/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано e по съвместната касационна жалба с вх. № 15647/15.VІІІ.2019 г. на пернишкото „БГ Билдинг консулт” ООД /ЕИК[ЕИК]/ и Ю. В. И. от София, подадена чрез процесуалния им представител по пълномощие от САК против онези две части от решение № 1643/3.VІІ.2019 г. на Софийския апелативен съд, ТК, 5 с-в, постановено по т. д. № 4823/2018 г., с които: 1./ Настоящите двама касатори са били осъдени - на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ – солидарно за заплатят на „Юробанк България” АД-София /ЕИК[ЕИК]/ сума в размер на 24 446.68 лв., представляваща главница, дължима на погасителни вноски по договор за банков кредит, сключен на 21.ІV.2008 г., с падежи, уговорени за периода от 21.Х.2016 г. до крайния срок на договора /21.ІV.2018 г./ и ведно със законната лихва върху така присъдената сума, считано от 6.ІV.2017 г. и до окончателното й изплащане, както и 2 463.60 лв. разноски за съдебното производство - на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.; 2./ С която само търговското дружество кредитополучател е било осъдено – на същото правно основание - да заплати на „Юробанк България” АД-София разликата над първата сума и до пълния предявен размер на претенцията от 55 944.88 лв., а именно сума в размер на 31 498.20 лв., представляваща главница, дължима на погасителни вноски по договора за банков кредит, сключен на 21.ІV.2008 г., с уговорени падежи за периода от 21.Х.2013 г. до 21.ІХ.2016 г. (вкл.), ведно със законната лихва върху така присъдената сума, считано от 6.ІV.2017 г. и до окончателното й изплащане, както и 3 174.22 лв. разноски за исковото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Оплакванията на двамата касатори са както за недопустимост, така и за неправилност на въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части – предвид твърдяното от тях наличие на пороци по см. на чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК. С оглед всичко това те претендират за неговото обезсилване и прекратяване на производството по осъдителния иск с правно основание по чл. 430, ал. 1 ТЗ, алтернативно - за отмяната на това решение на САС и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдел отхвърлен този осъдителен иск в пълния предявен по делото негов размер, ведно с присъждането на разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата двамата й податели обосновават приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение - предвид наличието на друго, влязло в сила, съдебно решение за съществуването на същите две банкови вземания, което е било постановено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК-във вр. чл. 299, ал. 2 ГПК за директен достъп до касационно обжалване ), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с двете осъдителни части на своя акт по съществото на спора съставът на САС се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/18.VІ.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., както и в ТР № 8/2.ІV.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. /и двете на ОСГТК на ВКС/, по следните осем правни въпроса, явяващи се едновременно и такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Допустим ли е осъдителен иск по реда на чл. 79 ЗЗД във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ при наличието на проведено предходно исково производство по реда на чл. 422 ГПК между същите страни, на същото основание и със същия предмет на делото, в рамките на което претендираната сума е била предявена „като цяло” и съдът е отхвърлил положителния установителен иск за цялата сума?”; 2./ „При положение, че в предходното исково производство по реда на чл. 422 от ГПК не са били предявени исковете, регламентирани в тълкувателни дела 4/2013 г. и 8/17 г. на ОСГТК на ВКС, допустимо ли е в настоящето исково производство те да бъдат допуснати за разглеждане, като се има предвид, че тези права са преклудирани с приключването на първото исково производство по реда на чл. 422 от ГПК?”; 3./ „Предвид обстоятелството, че съобразно разпоредбата на чл. 299, ал. 2 ГПК не е допустимо пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, кой е този законов ред, който основава допускането до разглеждане на нов иск между същите страни, на същото основание и със същия предмет на делото, щом като с влязлото в сила съдебно решение е било установено правното положение на страните и в диспозитива на съдебния акт е посочено, че по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск не е установено ответниците да дължат претендираната сума?”; 4./ „В производството по предявен осъдителен иск по чл. 79 ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, допустимо ли е да се прилагат специфичните правила, регламентирани в т. 18 на тълкувателното решение по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразени със заповедното производство или следва да се прилагат правилата, залегнали в процесния договор за банков кредит?” 5./ „От кой момент настъпва предсрочната изискуемост на спорното вземане – дали от момента на връчването на преписа от исковата молба, поставяща начало на производството по реда на чл. 422 ГПК или по-късно: с връчване на уведомленията за предсрочна изискуемост, съобразно възприетото от въззивната инстанция, тъй като този правен въпрос е релевантен за определяне на преклузивния 6-месечен срок по отношение на поръчителя Ю. В. И.?”; 6./ „В случай, че съдът приеме, че ответниците по иска на банката са били уведомени за настъпване на предсрочната изискуемост с връчване на преписа от исковата й молба, то може ли да се приеме, че е отпаднала отговорността на поръчителя по чл. 147 ЗЗД?”; 7./ „При така предявения осъдителен иск по чл. 79 ЗЗД във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, по кой ред следва да се установи настъпването на предсрочна изискуемост на цялото вземане – съобразно условията на процесния договор за банков кредит или според това, че уведомлението за предсрочната изискуемост на вземането е станало известно на всеки от длъжниците с връчването на преписа от исковата молба по предходното исково производство, развило се по реда на чл. 422 ГПК?”; 8./ „Предвид наличието на клауза в процесния договор за кредит досежно правото на банката да го обяви за предсрочно изискуем и проявеното от нея бездействие в продължение на повече от 7 години, т.е. за период, надхвърлящ общата погасителна давност, настъпва ли погасителен ефект спрямо същото право при неспазване на договореното в чл. 25, б.„ г ” от договора за банков кредит?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Юробанк България” АД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части, претендирайки за потвърждаването му: като правилен /законосъобразен/, валиден и допустим съдебен акт. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата съвместна касационна жалба на софийското „БГ Билдинг консулт” ООД /ЕИК[ЕИК]/ и управителя му Ю. В. И. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Не се констатира вероятност атакуваното решение на САС да е процесуално недопустим съдебен акт, релевирана от двамата касатори като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за неговото директно допускане до касационен контрол. Това произтича пряко от неоснователността на възражението им по чл. 299 ГПК за наличие на друго, влязло в сила при условието на чл. 296, т. 3, предл. 1-во ГПК, въззивно решение за отхвърляне на положителни установителни искове на „Юробанк България” АД срещу тях във връзка със същия договор за банков кредит от 21.ІV.2008 г., водени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК/, предвид липсата на тъждество в техния предмет и предмета на сега уважените срещу им осъдителни искове на кредитната институция с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 in fine ТЗ. Видно от постановеното в касационно производство по чл. 288 ГПК определение № 125/15.ІІ.2017 г. на състав на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. дело № 60275/2016 г., е обстоятелството, че предмет на постановеното от САС решение № 1117/9.VІ.2016 г. по т. д. № 343/2015 г. са били положителни установителни искове на тази банка срещу ответниците настоящи касатори по договора за банков кредит от 21.ІV.2008 г. за съществуването на нейно вземане за главница в размер на 18 055.12 лв., дължима за периода 21.VІ.2010 г. – 10.Х.2013 г., както и за съществуването на вземане по същия кредит за договорна лихва в размер на 57 099 лв. за периода 21.VІІ.2009 г. – 8.Х.2013 г. Докато сега обжалваното осъдително въззивно решение е имало за свой предмет: „само предсрочно изискуемата и непогасена главница, дължима за периода от 21.Х.2013 г. до 3.ІV.2017 г. в размер общо на 55 944.88 лв.”. Видно от данните по конкретното дело, по което е било постановено сега атакуваното въззивно решение, е, че предмет на субективно съединените осъдителни искове е претендирано вземане на „Юробанк България” АД срещу настоящите двама касатори за главница по процесния договор за банков кредит от 21.ІV.2008 г. в размер общо на 55 944.88 лв., формирана като сбор от дължимите погасителни вноски за периода 21.Х.2013 г. – 3.ІV.2017 г. Същевременно в мотивите към атакуваното въззивно решение е било прието, че с оглед установената по делото дата на връчване на нотариалната покана на дружеството кредитополучател /23.ХІІ.2016 г./ за обявяването на процесния кредит за предсрочно изискуем, следвало да се счита, че това е релевантният момент за задълженията с ненастъпил падеж, но също и че „от тази дата следва да се преценява преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД”. Въззивната инстанция е споделила преценката на първостепенния съд досежно „изтекъл преклузивен срок по чл. 147 ЗЗД по отношение на поръчителя – ответникът Ю. И., за падежиралите вноски до 21.Х.2016 г.”, а за останалата част от вземанията на банката срещу поръчителя решаващият извод на САС е, че СГС обосновано бил приел, че не е изтекъл шестмесечния преклузивен срок „ с оглед падежа на всяка вноска”. Горните решаващи изводи на САС в мотивите към атакуваното негово решение, които са обусловили изхода по конкретното дело, се отнасят до включените в предмета на спора по същото материалноправни въпроси с поредни номера 5 и 6 от изложението на двамата касатори по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им жалба. Несъмнена е връзката между произнасянето на състава на САС с атакуваната част от въззивното решение по тези два правни въпроса и правният въпрос, по който е било образувано пред ОСГТК на ВКС тълкувателно дело № 5/2019 г. Наскоро постановеното по него тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. е в смисъл, че: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост“. Следователно налице е обстоятелство по чл. 230, ал. 1 in fine ГПК спряното касационно производство по чл. 288 ГПК да бъде възобновено вкл. и по служебен почин на ВКС. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че формулираните в изложението на двамата касатори към съвместната им жалба въпроси с поредни номера 1-3 се отнасят до първоначалното им твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за директен достъп до касационно обжалване, докато въпросите с номера 4, 7 и 8 от същото изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК се явяват такива с изцяло хипотетичен характер, т.е. нямат характера на обуславящи за изхода по конкретното дело. Ето защо, касационен контрол ще следва да бъде допуснат единствено по отношение атакуваната първа част на постановеното от САС решение, конкретно в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е налице противоречие между произнасянето на този въззивен съд по правните въпроси с поредни номера 5 и 6 от изложението на двамата касатори по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им жалба и задължителната постановка, обективирана в произнасянето на ОСГТК на ВКС с горното ТР от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. Докато по отношение на втората осъдителна част на същото въззивно решение, която е предмет на настоящата съвместна касационна жалба, не се констатира да е налице главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Поради това е безпредметно обсъждането налице ли е някоя от двете релевирани от касаторите допълнителни предпоставки за това – тези по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст. Единствено за пълнота ще следва да се отбележи обаче, че всички допълнителни основания за селектиране на касационните жалби, визирани в текста чл. 280, ал. 1 ГПК, са установени от законодателя алтернативно, а не кумулативно, което означава, че наличието на предпоставката по т. 1 на този законов текст a priori би изключило наличието на допълнителната предпоставка по т. 3. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение