Определение № 1763 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 17/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ж. И. - К. от [населено място] срещу въззивно решение № 261583 от 10.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 13852/2020 г. на Софийския градски съд, в частта по исковете с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗС, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното въззивно решение е отменено частично решение № 43006 от 04.09.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 162292 от 10.07.2019 г., както и решение № 162532 от 10.07.2019 г. по чл. 250 ГПК, постановени по гр. д. № 10219/2009 г. на Софийския районен съд, като касаторката е осъдена на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на В. Ж. И. сумата 14 600 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения им имот, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, ап. 8, в периода 25.09.2013 г. – 26.10.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 11.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и да й заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 2967,57 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането в размер на законната лихва върху обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода 25.10.2013 г. – 10.10.2016 г. По делото е установено, че страните са съсобственици на процесния апартамент, като съгласно влязлото в сила решение за допускане на съдебна делба квотите им са 1/2 ид.част за ищцата и 1/4 ид.част за ответницата. От 2008 г. последната ползва делбения имот, първоначално въз основа на договор за заем за послужване, а след смъртта на единия вещен ползвател на имота на 26.03.2011 г. и отказа на другия вещен ползвател, вписан на 28.08.2013 г., е продължила ползването. С нотариална покана, връчена й на 24.09.2013 г. лично на адреса на делбения имот, ищцата я е поканила, в случай че не й предаде имота, да й заплаща месечно обезщетение за ползване, считано от получаване на поканата, вкл. при забава – да й заплаща обезщетение за забава в размер на законната лихва. С молба от 07.01.2014 г. същата е навела нови твърдения – че след 04.10.2013 г. е констатирала, че на вратата на апартамента е поставено ново заключващо устройство, за което не разполага с ключ, като при следващо посещение ответницата отказала да я допусне в имота. С втора нотариална покана, връчена на 14.01.2014 г. лично на ответницата на адреса на делбения имот, ищцата я поканила, предвид констатираното ново заключващо устройство на вратата на жилището, да се яви на посочена дата и час при нотариус Г., за да й предаде ключ от имота, като на посочената дата и час ответницата не се явила при нотариуса. Обстоятелството, че същата е ползвала делбения имот в процесния период е установено и от обясненията на вещото лице Р. в открито съдебно заседание на 10.03.2014 г., съгласно които ответницата го допуснала за оглед на жилището, извършен на 04.12.2013 г. Твърденията за поставено ново заключващо устройство на апартамента не са оспорени от нея, нито са въведени твърдения, че на ищцата е била предоставена възможност да ползва имота съобразно правата си в съсобствеността след получаване на поканата. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че ответницата е ползвала делбения имот в процесния период и след получаване на нотариалната покана на 24.09.2013 г. не е осигурила достъп и реална възможност на ищцата да го ползва съобразно дела си, поради което е направен извод за основателност на предявения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС. Въз основа на заключението на вещото лице съдът е приел, че средната пазарна наемна цена за собствената на ищцата 1/2 идеална част от имота възлиза на 584 лв., или за периода 25.09.2013 г. – 26.10.2015 г. дължимото обезщетение е в размер на 14 639,04 лв. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава, поради което за основателен е приет и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в плащането на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода 25.10.2013 г. – 11.10.2016 г. в размер на 2 967,57 лв. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, а и казусът е решаван противоречиво от съдилищата. Конкретен правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК не е формулиран. Ответната страна по жалбата В. Ж. И. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като касаторката не е посочила правен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, както и в противоречие с казуалната практика на Върховния касационен съд, нито се позовава на такава практика, което съгласно цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторката се позовава на тях. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,