Определение № 832 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3827/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. В. К., чрез адвокат В. Ч., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №190/15.02.2022г. по в.г.д.№2485/2021г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, постановено в противоречие с формираната съдебна практика. Насрещната страна „ТРАНС ЛИЗИНГ СЕРВИЗ“ ЕООД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат К. М., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил характера на въззивното производство и подадената бланкетна жалба, поради което същото е постановено в съответствие с формираната съдебна практика. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която С. В. К. е осъден да заплати на „ТРАНС ЛИЗИНГ СЕРВИЗ“ ЕООД сумата от 19 080 лв., представляваща обезщетение вместо изпълнение, равняващо се на стойността на л.а. „Т.“ с per. [рег.номер на МПС], както и разноските по делото. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Ищецът „Транс лизинг сервиз“ ЕООД бил собственик на л.а. „Т.“, модел „Л...“, per. [рег.номер на МПС], закупен на 07.01.2011г. за сумата от 41 500 лв. Същият, с нотариално заверено пълномощно, без дата, упълномощил ответника С. В. К. да извършва действия по управление и разпореждане с процесния лек автомобил; представителство пред КАТ и ДАИ във връзка с експлоатация на МПС; представителство пред гранични и митнически власти, пред данъчни органи и институции във връзка със заплащане на данъци и такси по отношение на собствеността и ползването на автомобила, вкл. да подава декларации до данъчната администрация, да получава данъчни, документи, удостоверения и др.; да завежда искове срещу лица нанесли щети на автомобила, включително и кражба. Съдът кредитирал показанията на разпитания пред първостепенния съд свидетел М. И. И., от които приел за установено, че между ищеца и ответника било постигнато съгласие за безвъзмездно ползване на процесния автомобил и за подмяна на маншона и карето му. Същият бил предоставен на ответника С. К. на 10.05.2018г., като било уговорено връщането му на 11.05.2018г. в 10 ч. На посочения ден ответникът бил поканен по телефона от управителя на дружеството да върне автомобила, но той отказал да го стори. Въззивният съд приел за установено и обстоятелството, че на 11.05.2018г. регистрацията на автомобила била прекратена, въз основа на подадено от С. К. заявление №184134089327. Със същото били представени регистрационните табели на превозното средство и декларация, че той ще бъде съхраняван в частен имот. Съдът кредитирал и заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-оценителна експертиза, според което към 10.05.2018г. процесният лек автомобил бил на 9 години и 9 месеца, с пазарна цена в размер на 19 080 лв. Средствата необходими за ремонта му били в размер на 2 643,76 лв., а стойността му след ремонта – 16 436,24 лв. Изложил още, че от обясненията на вещото лице, дадени в откритото съдебно заседание, се установява, че ремонта на дюзата на двигателя /на стойност 2524 лв./ бил регулярен и възможен от техническа гледна точка, който не предполагал сваляне на автомобила от регистрация и бракуване. Съдът констатирал, че по сигнал на Г. А. Усачев за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК по отношение на л.а. марка „Т..“ с per. [рег.номер на МПС] било образувано ДП № 15112/18 г. по описа на 02 РУ – СДВР, пр. пр. № 22484/2018г. на СРП. Съгласно служебно изисканата справка от Софийска районна прокуратура, към 07.10.2021г. производството се намирало на инстанционен контрол пред заместник-главен прокурор при Върховната касационна прокуратура. Предмет на контрола било постановление за спиране на производството на основание чл.244, ал.1, т.2 от НПК. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд посочил, че доколкото е сезиран с бланкетна жалба, дължи проверка за валидността и допустимостта на решението /последната в обжалваната му част/, но не и до неговата правилност. Приел, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като изложил, че споделя изводите, до които е достигнал първостепенния Софийски градски съд, по следните съображения: Приел, че по делото е установен факта на предаване на процесния лек автомобил на ответника К., с оглед признанието на този факт, обективирано в депозирания от него писмен отговор. Изложил, че от свидетелските показания се установява основанието на предаване на вещта – сключен договор заем за послужване, както и неизпълнението на задължението за връщане на автомобила, вместо което същият бил свален от регистрация и поставен в частен имот. Посочил още, че по делото не са събрани доказателства установяващи въведените от ответника възражения, че дерегистрацията е извършена по нареждане на управителя на дружеството ищец и предаването на автомобила на собственика му/заемодател. Изложеното, обосновало извода, че искът за реално изпълнение на договорното задължение за връщане на вещта е доказан, но поради нейната липса претенцията за присъждане на равностойността ѝ към 10.05.2018г. е основателна. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по следните правни въпроси: Поради противоречие на въззивното решение с формираната съдебна практика за задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, обективирана в решение по г.д.№1131/2011г. на ВКС, ІІ г.о. Поставеният въпрос е свързан със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция следи служебно за валидността на обжалваното решение, за неговата допустимост – в обжалваната част, а по останалите въпроси същият е ограничен от посоченото в жалбата. В хипотезата на бланкетна жалба въззивният съд е длъжен да следи служебно единствено за правилното приложение на онези материално правни норми, които имат императивен характер и за интереса на страните в производството, когато е това е предвидено в закон. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, а обжалваното решение е постановено в съответствие със същото. Следва да се посочи, че независимо, че в обжалваното решение съдът е посочил, че доколкото е сезиран с бланкетна жалба, въззивният контрол е ограничен до валидността и допустимостта на оспорения съдебен акт, но не и до неговата правилност, това не е довело до липса на произнасяне по същество на правния спор. Съдът е мотивирал решението като е установил релевантните факти и е направил свои правни изводи въз основа на тях. Обсъдил е всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения – приел е за установени обстоятелствата по предаване на лекия автомобил на ответника, поетите задължения за неговия ремонт и връщането му на дружеството/собственик; свалянето му от отчет и липсата на доказателства за твърденията, че снемането му от регистрация било извършено по възлагане на собственика, както и за връщането на вещта. Въззвният съд се е произнесъл по същество на спора и е обосновал извод за неговия краен резултат, като в случая не е налице нарушаване на императивна правна норма, за спазването на която въззивната инстанция следи служебно. В изложението е поставен и въпросът: „Субективната преценка за справедливо определени суми за подобни, причинени в близък период вреди от деликт, следва да има за коректив формираната обща оценка за пропорционалност, защото справедливостта е елемент от правната реалност.“. Твърди се, че съдът е постановил решението си при несъобразяване с практиката на ВКС, обективирана в решение по г.д.№784/2016г.; решение по г.д.№1332/2015г.; решение по т.д.№748/2015г.; решение по т.д.№823/2010г.; решение по г.д.№34/2013г.; решение по г.д.№826/2009г.; решение по г.д.№1609/2014г.; решение №204/07.11.2016г. по т.д.№3568/2015г. на ВКС, І т.о. Този въпрос е неотносим, тъй като не е обусловил правните изводи на въззвиния съд. Последният е разгледал предявения иск за заплащане на равностойността на предоставена на ответника вещ, която не се намира у него, а не иск за вреди от деликт, поради което въпросът не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение