Определение № 60 от 07.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 372/2020 г.

Производството е по чл. 274 ГПК. Обжалвано е определение от 19.12.2019г. по гр.д.№2905/2019г. на ВКС-ІІІ г.о., с което е оставена без разглеждане касационна жалба с вх. № 68400/ 27.05.2019 г. на А. Б. М. в частта, имаща за предмет постановеното въззивно решение № 2645/11.04.2019 г. по възз.гр.д. № 15786/ 2017 г. на Софийски градски съд по предявения от същата насрещен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди с цена 2 000 лева и е прекратено касационното производство в тази част. Жалбоподателят – А. Б. М., чрез процесуалния си представител моли да бъде отменено определението и да бъде разгледана по същество касационната й жалба. Ответникът П. Б. С. „Райфайзен-България” ЕАД, чрез процесуалния си представител поддържа, че определението е законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., при тези данни, приема за установено следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е допустима. С определение от 19.12.2019г. по гр.д.№2905/2019г. на ВКС-ІІІ г.о. е оставило без разглеждане касационна жалба с вх. № 68400/ 27.05.2019 г. на А. Б. М. в частта, имаща за предмет постановеното въззивно решение № 2645/11.04.2019 г. по възз.гр.д. № 15786/ 2017 г. на Софийски градски съд по предявения от същата насрещен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди с цена 2 000 лева и е прекратено касационното производство в тази част. Съдът, като е взел предвид факта, че е обжалвано въззивно решение № 2645 от 11.04.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 15786/2017 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 20.03.2017г., постановено по гр.д. № 69745/2015 г. на Софийския районен съд, с коeто е уважен предявеният от П. Б. С. иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 6 000 лв. - платен от ищеца задатък по предварителен договор от 30.07.2012 г. за покупко-продажба на недвижим имот, отхвърлено е като неоснователно направеното от жалбоподателката на основание чл.59 ЗЗД възражение за прихващане за сумата 6 000 лева и са отхвърлени предявените от А.М. насрещни искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата 2 000 лв. и имуществени вреди в размер на сумата 14 346 лв, не е допуснал допуснал касационно обжалване по жалба на А. Б. на въззивно решение № 2645 от 11.04.2019 г. и допълнително решение № 3835/29.05.2019 г., постановени по възз.гр.д. № 15786/2017 г. по описа на Софийски градски съд, а касационната й жалба в частта, имаща за предмет постановеното въззивно решение по предявения насрещен иск за сумата 2 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, е счетена за недопустима и е оставена без разглеждане. Съдът е съобразил разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т.1, предл.1-во ГПК,според която не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Прието е, че в случая предявеният насрещен иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт е с цена 2 000 лв., поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на инстанционен контрол пред ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че определението в обжалваната му част е правилно. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК са необжалваеми по реда на касационното обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лева и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лева. Доколкото частта от обжалваното решение, с която е отхвърлен иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт в размер на 2000лева, попада в тази категория и при цена на този от обективно съединените насрещни искове под 5 000 лева, то касационната жалба в тази и част правилно е приета за недопустима. Неоснователно е оплакването на жалбоподателката за това, че не се касае до два обективно съединени иска, а нейният насрещен иск с претенции за заплащане на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди от деликт е единен. В правната теория и съдебната практика безпротиворечиво се приема, че се касае до два самостоятелни иска, които разбира се могат да бъдат разгледани в едно общо производство. Ето защо определението в обжалваната му част е съобразено със закона и следва да бъде потвърдено. Предвид изложените съображения, съдът