Определение № 90 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2760/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Н. В., с адрес в [населено място], приподписана от адв. Г. К., против решение № 1976 от 11 март 2020 г., постановено по в.гр.д. № 6170/2019 г. по описа на Софийския градски съд, в частта му, с която се потвърждава решение № 39202 от 13 февруари 2019 г., постановено по гр.д. № 81595/2017 г. по описа на районния съд в гр. София, за отхвърляне исковете на В. за осъждане на Прокуратурата на Република България да му заплати разликата над сумата от 4000 лева до пълния предявен размер от 6290 лева обезщетение за неимуществени вреди (притеснения, безпокойство, стрес) от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 323, ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила на 11.07.2017 г. присъда по н.о.х.д. № 11438/2015 г. по описа на районния съд в гр. София, и изцяло исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за загубен трудов доход от 14910 лева след уволнението му от „Б. СОД“ О. за периода 01.04.2015 г.-19.09.2017 г., за заплащане на 500 лева разноски за адвокатски хонорар за наказателното производство, и 2000 лева разходи за лекарства за сърце и високо кръвно налягане, както и срещу неприсъждане на направените във въззивната инстанция разноски. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Според касатора, нарушен е принципът на справедливост, като не са присъдени изцяло както обезщетението за неимуществени вреди, така и за имуществените вреди – не са взети предвид всички обстоятелства, обуславящи присъдения размер на обезщетението и не е преценен интензитетът на процесуалната принуда в продължение на три години на наказателното производство, и настъпилите вреди; несправедливото обвинение е довело до обществено злепоставяне, засегнало реализацията на личността в конкретното социално обкръжение. Съдът не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба относно наведените твърдения и обстоятелства в тяхната цялост, като изводите на първата инстанция са потвърдени формално. Необосновани според представените доказателства и превратни са изводите на съда за отхвърляне на исковете; липсва анализ защо едни доказателства се приемат за безспорни, а други са пренебрегнати, и така ищецът е лишен от правото си на защита; съдът се е десезирал от принципа за служебното начало – по почин на страната и дори по свой почин да събере относими и допустими доказателства за изследване на обективната истина; изводите на въззивната инстанция по съществото си разкриват нежелание на съда да изследва в пълен обем възможните и допустими доказателства,които биха довели до постановяване на правилно и обосновано решение. На ищеца се дължат при този изход на спора и разноски за държавни такси и за адвокатско възнаграждение от първа и втора инстанции. В касационната жалба се поддържа, че поставените в изложението към нея правни въпроси подлежат на допускане поради противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът Прокуратура на Република България не представя отговор на касационната жалба. Въззивният съд взема предвид установените по делото обстоятелства: на 07.08.2014 г. е образувано досъдебно производство срещу касатора за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК за това, че на 06.06.2014 г. подменил патрона на бравата на входната врата на жилището и отнел възможността на трето лице да обитава имота, с което деяние осъществил едно оспорено от това лице свое действително право – да получи владението на 1/3 ид.ч. от имота; постановлението за привличане на обвиняем е връчено лично на 11.06.2015 г. и е взета мярка за неотклонение „подписка“; по внесен на 07.07.2015 г. обвинителен акт е образувано н.о.х.д., по което са проведени седем съдебни заседания, като в последното – от 16.09.2016 г., мярката за неотклонение е отменена; с присъда от същата дата подсъдимият е оправдан по повдигнатото обвинение; срещу присъдата са подадени протест и въззивна жалба от частния обвинител; по образуваното в.н.о.х.д. е проведено едно съдебно заседание, и с решение от 11.07.2017 г. оправдателната присъда е потвърдена. Касаторът не е бил привличан в качеството на обвиняем по други досъдебни производства, по които производствата не са приключили. Според заключението на съдебно психиатричната експертиза, касаторът е преживял събитие с негативни психически травми в късна зряла възраст, като преживяното му е причинило субективен дискомфорт, затваряне в себе си, емоционална потиснатост, повишена ситуативна и личностова тревожност и е затруднило ежедневната му адаптация; експертът отрича това преживяване да е довело до патологично състояние у касатора. От преценени при условията на чл. 172 ГПК свидетелски показания е прието за установено, че касаторът е бил притеснен и емоционално разстроен от проблемите с бившата му съпруга, продължение на което се явявало и образуваното и водено срещу него наказателно производство, от които се влошило здравословното му състояние; не са възприети за достоверни показанията, че уволнението на касатора от работа е сторено заради наказателното производство, тъй като няма такива обективни данни по делото, както и за влошеното емоционално състояние на касатора към момента на депозиране на показанията, тъй като тези сведения не кореспондират на заключението на експертизата. От медицинските документи и заключението на съдебно-медицинска експертиза е прието, че стресът, изпитан от касатора от воденото срещу него наказателно производство е оказал незначително влияние на общото му здравословно състояние, а те се дължат на възрастови изменения. Трудовото правоотношение на касатора с „Б. СОД“ О. на длъжността „охранител“ е прекратено от 01.04.2015 г., без да е ясно на какво основание е извършено прекратяването. За правилно е счетено приетото от първата инстанция, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на прокуратурата, както и че справедливото обезщетение за причинените на касатора неимуществени вреди е правилно оценено на сумата от 4000 лева, до който размер, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила. За определяне на паричната оценка на претърпените неимуществени вреди са съобразени претърпените негативни емоции вследствие на воденото наказателно преследване, без да се установява стресът да е бил причинен единствено от процесното наказателно производство, както и да е довел до патологично болестно състояние; наказателното производство е приключило в разумен срок от общо три години за досъдебна и съдебна фаза, макар касаторът да е бил ангажиран в голям брой процесуално следствени действия с негово участие, включително осем съдебни заседания в двете инстанции, като отлаганията в преобладаващата си част са по искане за събиране на доказателства от касатора и в подкрепа на защитната му теза; взета е мярка за неотклонение „подписка“ за период от година и три месеца, което е лека мярка, но правната му сфера е била необосновано засегната; обвинението се е отразило на социалното общуване на касатора и е станало известно на неговия професионален и приятелски кръг, което е довело до накърняване на неговото достойнство и добро име, без да е причинило описаните от него здравословни проблеми; семейните проблеми на касатора са станали достояние на по-широк кръг лица, но това, освен от наказателното производство, е било предпоставено и от предходните граждански дела между съпрузите, установено с експертизите; не е установено кардиологичните му проблеми да са в пряка причинно следствена връзка с наказателното дело, както и твърдения интензитет на отраженията върху психиката му, и задълбочаването му в хода на наказателното производство. Подчертано е, че целта на паричното обезщетение е да се компенсират отрицателните емоции, в т.ч. чрез самия факт на осъждане на виновния, който реабилитиращ ефект спрямо личността на касатора в неговата лична и професионална среща има и самото му публично оправдаване от наказателния съд. При тези съображения е прието, че искът за сумата над 4000 лева до пълния предявен размер от 6290 лева е неоснователен. За правилно е счетено приетото от първата инстанция, че при претендирано обезщетение в размер на неполучено възнаграждение за периода, през който е било висящо наказателното производство, следва да е налице пряка причинна връзка между наказателното преследване и освобождаването от работа на лицето; тъй като липсват категорични доказателства за причината за прекратяване на трудовото правоотношение, а и трудовият договор е бил прекратен още преди привличането на касатора в процесуално качество на обвиняем по делото, не може да се предполага, че е била налице твърдяната от касатора несъвместимост – поради започнато срещу него наказателно преследване би се създала предпоставка да бъде отнето разрешението му за осъществяване на охранителна дейност; отделно от това, дори и при наличие на подобни данни за причинна връзка, не се установява категорично получаваното от касатора трудово възнаграждение да е в претендирания ежемесечен размер. За недоказан е приет искът за заплащане на сумата от 2000 лева разходи за лекарства, тъй като доказателства не са представени както за направени разходи, така и да са били необходими такива заради влошено здравословно състояние вследствие на повдигнатото и поддържано обвинение, за което касаторът е оправдан. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Необходимо е да се отбележи, че касаторът поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Второто от поддържаните основания за допускане на касационното обжалване не се определя от процесуалния закон като такова допълнително основание към момента на подаване на касационната жалба – 29.06.2020 г., поради което съдът ще съобразява само наличието на първото и третото допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. На първо място се отправя въпросът за предпоставките за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и подлежат ли на пълно обезщетяване в гражданския процес неимуществените и имуществените вреди в наказателния процес под формата на заплатени в наказателното производство разходи за адвокатско възнаграждение и пред втора инстанция, тъй като е налице ефективно претърпяна имуществена вреда от жалбоподателя, както в наказателния процес, така и в гражданския такъв. В частта за имуществените вреди в наказателния процес под формата на заплатени в наказателното производство разходи за адвокатско възнаграждение, касационният съд не дължи отговор, тъй като предявеният с исковата молба иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за платено адвокатско възнаграждение (уточнение на исковата молба на л. 12 от гр.д. № 81595/2017 г. на районния съд в гр. София): за заплатени суми от 1000 лева (на дата 19.10.2015 г.), 500 лева (на дата 04.2016 г.) и 300 лева (на дата 12.06.2017 г.), е уважен от първата инстанция за 1300 лева, като за сумата от 500 лева е отречено да е заплатена на посочената от ищеца дата, поради което е счетено, че обезщетение за тези разноски не се претендира. Същата е и констатацията на въззивния съд. За да се подложи на преценка този извод на въззивния съд, от страна на касатора е било необходимо да се отправи конкретен правен въпрос, липсата на който, според задължителните разяснения на ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. По предпоставките за определяне на справедлив размер за неимуществените вреди по чл. 52 ЗЗД и подлежат ли на пълно обезщетяване в гражданския процес неимуществените вреди, в какъвто смисъл е и първата част от втория въпрос на касатора, е налице изобилна и непротиворечива практика на ВКС, възприела и постановките на ППВС № 4/1968 г. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Конкретно са описани от въззивния съд установените претърпени от касатора неимуществени вреди, като подробно са описани основанията за неприемане на част от твърденията му. Не се оправдава виждането на касатора, че съдът е пренебрегнал продължителността и интензитета на процесуалната принуда спрямо касатора, значението на оправдаването му, въздействието на общественото му злепоставяне. Въз основа на данните по делото съдът е формирал извода си за въздействието на незаконното наказателно преследване върху реализацията на личността на касатора, както и върху здравословното му състояние, и е съобразил влиянието и на други фактори, извън наказателния процес, които са допринесли за засягането на личната сфера на касатора. Ето защо не се установява допуснато противоречие с практиката на ВС и ВКС, а наличието на такава, която се споделя и последователно прилага и от настоящия съдебен състав, отрича необходимостта въпросът да бъде разглеждан в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса необходимо ли е жалбоподателят вследствие на преживяното събитие с негативни психически травми в късна зряла възраст, като преживяното събитие му е причинило субективен дискомфорт, затваряне в себе си, емоционална потиснатост, повишена ситуативна и личностова тревожност, която е и затруднила ежедневната му адаптация, задължително да е доведен до патологично състояние, за да подлежи на пълно обезщетяване в гражданския процес, тъй като са налице ефективно претърпени неимуществени вреди от жалбоподателя в наказателния процес, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с вече посочената задължителна съдебна практика. Съдът в случая е подлагал на преценка конкретно установените проявления в психическото и здравословното състояние на касатора като лице, спрямо което е водено незаконно наказателно преследване. Липсва извод, обвързващ непременно формирането на патологично състояние с пълното обезщетяване на претендираните вреди, доколкото при преценката за справедливия размер на обезщетението се вземат предвид комплекс от обстоятелства, включително обстоятелства извън конкретното наказателно производство, като причини за претърпените вреди, респективно – за изменения в психичното и телесното здраве. В случая не се намира причина за даване на ново, различно от трайно приеманото разбиране в съдебната практика за обстоятелствата, които стоят за преценка от съда при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, поради което въпросът не води до допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането на касатора за присъждане на разноски от въззивния съд следва да се разгледа от този съд при условията на чл. 248, ал. 1 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,