Определение № 3283 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1691/2026 г.

ВКСIII гражданско отделение17.06.2026 г.докладчик Емил Томов

Диспозитив

Не допуска касационно обжалване на въззивно определение №170 от 17.03.2026г по ч.гр.дело № 100/2026г на Смолянски окръжен съд ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК Образувано е по частна жалба на Й. И. Й., чрез пълномощник адв. Б. П. срещу въззивно определение №170 от 17.03.2026г по ч.гр.дело № 100/2026г на Смолянски окръжен съд ,с което е потвърдено определение №8/07.01.2026г за прекартено производството по гр.д №417/2025г на Смолянски РС поради недопустимост на иска ,предявен от касатора на основание чл.439, ал.1 ГПК да се признае за установено спрямо НОИ, взискател по изп.д №30/2023г на ДСИ при РС Златоград,преобразувано в изп. дело № 400/2024 г. по описа на ЧСИ П. М. ,че не дължи на НОИ сумата от 12 000лева, представляваща лихва за забава за периода м. октомври 2014г. м. октомври 2017 г., начислена върху всяка изплатена вноска /пенсия/ за периода м. октомври 2014 г. до м. октомври 2017 г., която е предмет на принудително изпълнение. На свой ред въззивният съд е констатирал ,че Изпълнителен лист №36/30.08.2023г е издаден въз основа на Присъда № 2/16.02.2023 г. по НОХД №70/2022 г., като по предявен и разгледан в наказателното производство граждански иск Й. И. Й. е осъден да заплати на НОИ сумата от 41 773, 93 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в неправомерно получени суми за пенсия за осигурителен стаж и възраст и добавки от ДОО за периода 08.09.2014 г. –31.01.2021 г., ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането,който за всяка изплатена сума е деня на постъпване по банковата сметка на подсъдимия,до окончателно изплащане на сумата.В поканата за доброволно изпълнение дължимите лихви са определени в размер на 11 942, 83 лева.,въз основа на горното изпълнително основание.Въззивният съд е изтъкнал ,че с влизането на осъдителната присъда в сила,включително и в гражданската й част,същата става стабилен акт и за ищеца е преклудирана възможността да оспорва вземанията по гражданската й част относно факти и обстоятелства за погасяване на вземането, които е могъл да заяви в процеса. В исковата молба е посочен периода от м. октомври 2014 г. до м. октомври 2019 г. ,за който се твърди настъпило погасяване по давност съгласно чл. 111 ал. 1 б. „в“ от ЗЗД относно начислената лихва Искът по чл. 439 от ГПК, с който се оспорва изпълняемото право обаче следва да се основава на факти, които не са преклудирани със сила на присъдено нещо. Именно в производството по НОХД № 70/22 г. настоящият ищец е следвало да изчерпа възраженията си по така приетия за съвместно разглеждане граждански иск .Към този момент факта на изтичане срока за погасяване по давност на лихвите за периода м. октомври 2014 г. – м. октомври 2019 г. е бил настъпил. Искът не се основава на факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството,по което е издадено изпълнителното основание и поради това е недопустим. Преграждащото определение е обжалвано от касатора с оплакване за неправилност Сочи се защитната възможност за длъжника по чл. 439 ГПК да твърди погасяване по давност В една част касационната частна жалба съдържа изложение, като при изтъкване на основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е формулиран въпрос: Допустим ли е отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за недължимост на вземане ,когато се твърди погасяване по давност на лихви ,настъпило след влизане в сила на осъдителното съдебно решение и в хода на изпълнителното производство.Представено е и отделно изложение, в което въпросът е доразвит в насока (1)дали е допустимо възражение за погасителна давност да бъде релевирано след влизане в сила на осъдително решение ;

представлява ли настъпване на погасителна давност след приключване на съдебното дирене „новонастъпил факт” ;

длъжен ли е съдът да обсъди правната релевантност на такъв факт.Като въпрос, по която е налице противоречие с практика на ВКС се изтъква възприета в установената съдебна практика допустимост на иска по чл.439 ГПК при позоваване на факти,настъпили след приключване на съдебното дирене- реш.№237/2020г по гр.д №694/2019г ІІІ г.о; реш. № 283/2014г по гр.д №1609/2014г ІV г. Изтъква се и основание по чл. 280, ал.2, предл трето ГПК поради очевидна неправилност,съдът е смесил въпросите за допустимост и основателност. Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима.Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по поставените въпроси, като съображенията на Върховен касационен съд ,трето г.о са следните:

–

Съгласно установената практика на ВКС, защитата на длъжника чрез предявяване на иска по чл.439 от ГПК е срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес. Преценката за допустимост на иска по чл.439 ГПК, /аналогичен на иска по чл.255 ГПК, отм./ включва проверката дали отрицателните твърдения, на които искът е основан ,не са вече правно установени от изпълнителното основание ,дали не са преклудирани от него и дали по своето естество са годни да погасят правото на принудително изпълнение, включително да отрекат на материалноправно основание носителството му в лицето на взискателя в следствие на факти,отговарящи на условието в чл.439, ал.2 ГПК. Когато отговорът на първите два въпроса е отрицателен,/ т.е искът не е основан на преклудирани от силата на пресъдено нещо факти и обстоятелства/ и на третия въпрос се отговори положително,касае се за допустим иск и фактите подлежат на доказване и преценка по същество./Решение.№ 101/72 г, по гр.д.№ 95/72 гна ОСГК на ВС, реш. № 5/2012г по гр.д № 658/2011г Трето г.о на ВКС, Реш. №333/2011г по гр.д №1244/2010 ІІІг.о, Опр.№ 313/2009 г. по ч. т. д. № 157/2011 г. на ІІ т.о., Опр.№ 233/.2009 г. по ч. т. д. № 239/2009 г. на ІІ т.о. Опр. № 639/2009 г. по ч. гр. д. № 471/2009 г. на ІV г.о., Решение №6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на І т.о., Опр №653/2015 г. по ч. т. д. № 2032/2015 г. на І т.о, Решение №781/25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ІІІ г.о. Опр. № 64/2022 г. по гр. д. № 2118/2021 г. на ІV г.о. на ВКС Опр.№50402/2022г по ч.гр.д№2515 ІІІг.о на ВКС др.,/ В случая, отговорът на поставените въпроси няма да обоснове друг извод относно проверката на двете отрицателни предпоставки. Разпоредбата на чл.439 ГПК предоставя възможност на длъжника чрез отрицателен установителен иск да оспори съществуването на изпълняемото право ,но само въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо.

–

Така поставени в изложението, въпросите за допустимостта на отрицателен установителен иск основан на давност като правопогасяващ факт при задължение за лихви, след като такива са присъдени с решение, респ влязла в сила присъда в частта по гражданския иск, ще има диференциран отговор в зависимот от твърдението на ищеца. По допустимостта на иска съдът е длъжен да провери / чл 130, във вр чл.439, ал.2 ГПК / дали периодът на олихвяване, сочен като факт на който искът е основан ,е обхванат от присъденото по влязлото в сила съдебно решение/или присъда/,или се касае за погашение по давност на лихви върху съдебно присъдено вземане за лихва, настъпило след постановяване на съдебното изпънително основание,в който случай твърдението е за новонастъпил факт като основание на иска .В първия случай искът е недопустим - твърденията на ищеца са относно период на давността,формиран до присъждането на акцесорното вземане по съдебното решение.Налице е отрицателна предпоставка и недопустимост на иска поради непререшимост на повдигнатия спор и преклудиране на възражение за давност, което не е направено в процеса. Този е разгледаният в обжалваното въззивно определение случай .Във втория случай, ако са налице останалите процесуални условия, искът по чл.349 ГПК ще е допустимо основан на новонастъпили факти. Именно тази хипотеза касаторът повдига за разрешаване с поставянето на правните въпроси ,но без въпросите да кореспондират с фактите по делото, поради това не е удовлетворено общото изискване в чл. 280, ал.1 ГПК въпросите да имат обуславящо за неговия изход правно значение. Следва да се добави,че въззивното определение е съобразено с установените в закона и изяснени в практиката на ВКС насоки за преценка по допустимост на иска ,основан на чл.349 ГПК.

–

Не е налице и предпоставка по чл. 280, л.1 т.3 ГПК. Съдебните решения формират сила на пресъдено нещо и нейното проявление е в следните три насоки: правоустановяващо,праворегулиращо и преклудиращо действие / ТР №6/20.05.2022г по т.д №6/2020г ОСГТК/.Не липсва съдебна практика по въпроса за невъзможността за страна, обвързана от силата на пресъдено нещо,да я преодолява с иск по чл.439,ал.2 ГПК,тази съдебна практика е последователна и не се нуждае от промяна.

–

От съдържанието на въззивното определение не може да се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Смолянски окръжен съд не е смесил въпросите по допустимостта на иска с тези по основателността,както касаторът необосновано поддържа.

–

По изложените съображения, Върховен касационен съд ,състав на ІІІ г.о.

Диспозитив

Мотиви

Цитирани разпоредби