Определение № 668 от 08.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1020/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. И. И. срещу определение №192/11.05.2023г. по ч.т.д.№286/23г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено протоколно определение от 22.02.2023г. по т.д.№724/21г. на Пловдивски окръжен съд, с което И. не е допуснат да встъпи главно в процеса по реда на чл.225 ГПК. В частната касационна жалба се навеждат общи оплаквания за неправилност на определението на апелативния съд, поради противоречието му с материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Поддържа се,че частният касатор има и правен, и материален интерес от встъпването му в процеса като ищец, доколкото е кредитор на ищците.Като такъв счита,че има самостоятелни права върху предмета на спора, тъй като, чрез предявения от него иск за нищожност на сключения между първоначалните страни по делото предварителен договор, поради неговата привидност, цели да се удовлетвори директно от сумата, която последните претендират да им бъде върната от ответника. Направено е искане за допускане на въззивното определение до касационен контрол и за неговата отмяна с връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. Искането за допускане на определението на апелативния съд е обосновано с предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която частният касатор счита за осъществена по отношение на значимия за изхода на делото въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд: Може ли при осъдителен иск при условията на главно встъпване третото лице, което има самостоятелни права върху предмета на спора, да встъпи с установителен иск против двете страни? Писмен отговор на частната касационна жалба е подаден от ищците Б. Б. Н., Пресиана Б. Н. и Б. Б. Н., действащи чрез тяхната майка и законен представител Аена П. Д., в който е изложено становище за липса на предпоставки за допускането ѝ до касационен контрол, както и за нейната неоснователност. „Захарен комбинат П.“АД,в качеството му на ответна страна по исковата молба, не се е възползвал от правото си на отговор. Върховният касационен съд, в състав на Второ търговско отделение, намира частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК и насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди постановеното в открито съдебно заседание определение от 22.02.2023г. на Пловдивски окръжен съд, с което съдът е отказал да допусне главно встъпване на третото лице Й. И. И. в процеса по т.д.№724/21г. по описа на съда, съставът на въззивния съд е констатирал,че това дело е образувано по предявени от ищците, чрез законния им представител, осъдителни искове за връщане на даденото по развален предварителен договор от 14.08.18г. /евентуално – при начална липса на основание, поради нищожност на същия договор, като противоречащ на закона/ в общ размер 3 064 500 лв.; че в молбата си с отправено към съда искане за главно встъпване И. е твърдял,че е кредитор на ищците, а сключеният от тях с ответника предварителен договор от 14.08.18г. е привиден, с оглед на което с нея предявява иск за прогласяване неговата нищожност, като това бил единственият му начин да защити интереса си на кредитор, с оглед удовлетворяването му, тъй като ищците не разполагат със средства и имущество, с които да му изплатят дълга си. При тези твърдения апелативният съд е приел,че претендираните с установителния иск от И. права не конкурират правата на ищците, като възможността да се удовлетвори от сумите, които ищците биха получили при евентуално уважаване на предявените от тях искове, би могла да се реализира чрез обезпечение или по друг начин – с други процесуални способи, но не и чрез главно встъпване, доколкото същият не претендира да е носител на правата, които са предмет на предявените по висящото дело искове. Посочил е,че твърденията на самия молител са,че сумите са дължими на ищците, а не на него, противно на смисъла на процесуалния способ „главно встъпване“, но въпреки това иска да ги получи, без да сочи конкретно правно основание за дължимостта им към него, след като и не претендира да има вземания от „Захарен комбинат П.“АД. Аргументирано е от състава, че, за да са налице законовите предпоставки за главно встъпване, е необходимо третото лице да има интерес да бъдат отхвърлени исковете на първоначалните ищци, т.е. да помага на ответника по главните искове и в същото време да претендира претендираните от тях права за себе си /да се плати не на тях, а на него/. Тъй като тези законови предпоставки не се установява да са осъществени с твърденията на третото лице, съдът е приел,че липсва основание за уважаването на молбата на И. за главно встъпване в процеса, поради което и е потвърдил първоинстанционното определение, постановено по аналогични съображения и при същия краен извод. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на така постановеното определение на Софийски апелативен съд. Поставеният от частния касатор единствен въпрос не осъществява общата предпоставка за допустимост на обжалването, предвидена с разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, чийто смисъл е разтълкуван в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Въпросът може ли при предявен осъдителен иск третото лице да встъпи главно с установителен такъв, от една страна е поставен хипотетично и принципен отговор не би могъл да бъде даден, тъй като преценката дали са налице предпоставките главното встъпване да бъде допуснато при заявените твърдения и претенции, се извършва във всеки отделен случай с оглед спецификата на конкретните обстоятелства в даденото производство. От друга страна въпросът като цяло и не кореспондира с решаващите изводи на въззивния състав, който е отрекъл съдържащото се в него твърдение,че в случая третото лице притежава самостоятелни права върху предмета на спора /една от предпоставките за допускането на встъпването/. Не отговаря на мотивите на състава на апелативната инстанция твърдението, в чиято подкрепа е цитирано определение на ВКС ІІІ г.о. по ч.гр.д.№4967/15г. /без обаче да се сочи предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/,че частният касатор не разполага с друг установен ред за защита, тъй като в определението на ПАС е прието точно обратното – че И. може да защити правото си на вземане от ищците чрез други процесуални способи, но не и като главно встъпващо лице, предвид липсата на наведени от него твърдения да е носител на самостоятелно право, изключващо правата на страните по спора, т.е. правото му да е несъвместимо с правата, чиято защита се търси с главните искове,уважаването на първоначалните искове и да обуслови отхвърлянето им /в който смисъл е константната практика на ВКС по приложението на чл.225 ГПК/. Независимо,че липсата на въпрос, осъществяващ характеристиките на обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание да бъде отказан достъпът до касация, настоящият състав на ВКС констатира и факта,че частният касатор не е обосновал приложимост на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Законовият текст на разпоредбата е цитиран в изложението формално, без да е обоснована необходимост от тълкуване на нормата на чл.225 ГПК /или евентуално друга законова разпоредба/ по причините и с целите, посочени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС /съществуване на противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена или съществуваща погрешна такава, нуждаеща се от промяна; необходимост от корективно тълкуване на закона с цел отстраняване на негово несъвършенство или необходимост от изоставяне на вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап/. Липсата на обосновани предпоставки за извършване на селекцията на частната касационна жалба обосновава отказ за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение