Определение № 50199 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1798/2022 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 4067 от 15.02.2022 г., подадена по пощата на 14.02.2022 г. от „Дженерали застраховане“ АД, чрез юрисконсулт В. Т., срещу въззивно Решение № 773 от 22.12.2021 г. по в.гр.д.№ 2534/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІІІ състав.

Ответницата по касационната жалба В. Д. Т. е депозирал отговор чрез адвокат Т. И. от АК - П., в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба „Автотранс-2000“ ООД е депозирал отговор чрез адвокат Ц. Ч. от АК - П., в който заявява, че се солидаризира с доводите на касатора за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон при преценката за осъществен фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Оспорва възражението срещу редовното предявяване на обратния иск. Претендира разноски.

По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 261569 от 26.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 21292/2019 г. по описа на Районен съд - Пловдив, в частта, с която „Автотранс-2000“ ООД е осъдено да заплати на В. Д. Т. сумата 7 500 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди – болки и страдания от съчетано счупване на долни краища на лява лакътна и лъчева кост при инцидент, настъпил на 12.07.2017 г. в гр. Пловдив при движение в автобус марка „Исузу“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законна лихва, върху главницата от 12.07.2017 г. до изплащане на сумата, както и в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на „Автотранс-2000“ ООД сумата 7 500 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, обективиран в полица № 117001432401, ведно със законната лихва, считано от 02.03.2020 г. до окончателното погасяване, както и да заплати присъдените в полза на В. Д. Т. разноски в размер на 944 лв. - при условие, че тези суми бъдат платени от „Автотранс-2000“ ООД на увреденото лице. В отхвърлителната му част - до пълния предявен размер от 15 000 лв., първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

От фактическа страна е прието, че на 12.07.2017 г. В. Д. Т. е пътувала в автобус „Исузу“ с рег. [рег.номер на МПС] по линия № 99 по булевард „Шести септември“ в гр. Пловдив. Преди кръстовището на булевардите „Шести септември“ и „Руски“ шофьорът на автобуса задействал рязко спирачната система, от което ищцата паднала на земята и търкаляйки се през целия автобус се спряла до вратата при шофьора. При падането й е причинено съчетано счупване на долни краища на лакътна и лъчева кост на лява ръка. Травматичното увреждане е наложило да бъдат извършени две операции в интервал от един месец: първата – за открито наместване на фрактурата, а втората – за премахване на външния фиксатор. Непосредствено след получаване на травмата болката е била най-силна, отшумяла в рамките на три седмици и отново била провокирана от втората операция. Лявата ръка била обездвижена повече от 2 месеца, след което е проведена рехабилитация. В периода на възстановяване пострадалата е изпитвала затруднения да се обслужва сама, имала е нужда от помощ. Инцидентът се отразил на емоционалното й състояние – станала затворена и изнервена, страхувала се да пътува с автобус. Травмата й попречила да работи три месеца, а след това изпитвала затруднения, тъй като работи на поточна линия в предприятие за производство на препарати за почистване. Безспорно е, че водачът на автобуса – Г. И. А. е нает по трудово правоотношение на длъжност „шофьор“ в „Автотранс-2000“ ООД.

Спорът между страните е концентриран върху въпроса противоправно ли е поведението на водача на автобуса, а при положителен отговор - допринесла ли е пострадалата и в какво съотношение за настъпване на увреждането, в резултат от което са претърпени претендираните за обезщетяване болки и страдания.

Въззивният съд е изложил, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна - за чужди виновни противоправни действия. Тя възниква при следните предпоставки: осъществено противоправно поведение от лице (делинквент) при или по повод изпълнението на работа, възложена от ответника; настъпили вреди за пострадалия ищец; вина у делинквента; причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпването на вредите. Прието е, че в случая са установени всички елементи от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД.

Оплакванията във въззивните жалби, подадени от „Автотранс-2000“ ООД и от „Дженерали застраховане“ АД, че деянието на водача на МПС не е неправомерно, са намерени за неоснователни. Действително съгласно чл. 24, ал. 1 ЗДвП е допустимо водачът на ППС да намали скоростта рязко, когато това е необходимо за предотвратяване на пътнотранспортно произшествие. Безспорно е, че водачът на автобуса е задействал рязко спирачната система. Спорно е дали е предприел това поведение, за да избегне настъпването на ПТП, както и дали евентуалното му установяване е достатъчно, за да обоснове извод за правомерност, т.е. - липса на елемент от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД. Прието е, че в случая не е установено рязкото спиране на автобуса да е било действително нужно, за да се избегне настъпване на ПТП. Свидетелите А. и Ч., установяват, че таксиметров автомобил, движещ се отдясно на автобуса, е предприел внезапна маневра за извършване на ляв завой, като ускорил и при преминаване в крайна лява лента препречил пътя на автобуса, движещ се в лентата направо. Не са установени обаче скоростта на движение на таксиметровия автомобил и разстоянието между него и автобуса при началото на маневрата, което от своя страна е пречка при изследване въпроса за наложителността от екстремното задействане на спирачната система на автобуса. В съдебно заседание от 19.11.2020 г. (л. 306, гръб от делото на РС) вещото лице М. е категоричен, че данните от свидетелските показания не са достатъчни, за да отговори дали водачът е могъл да спре плавно в изследваната ситуация. От друга страна, дори и да беше установено по несъмнен начин, че рязкото задействане на спирачната система е предотвратило настъпването на ПТП, това само по себе си не води до извод за правомерност на изследваното поведение на водача на автобуса. Разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗДвП не изключва и не се намира в противоречие със специалните правила за дължимо поведение на водачите, превозващи пътници, поместени в раздел XXIV, озаглавен „Особени правила при превоз на пътници и товари“. Съгласно чл. 132, т. 2 ЗДвП водачът е длъжен по време на движение да осигури всички условия за безопасното превозване на пътниците. Изключение от това изискване не е предвидено, като задължението на водача е конкретно насочено към пътниците в управляваното от него ППС, а не към останалите участници в движението. Целта на законодателя, с оглед обществения интерес (гарантиране сигурността на пътници при осъществяване на обществен превоз като дейност, поставена под разрешителен режим) е да осигури защита, чрез поставяне на допълнителни изисквания при осъществяването й. В конкретния случай водачът на автобуса не е изпълнил това задължение, което от своя страна представлява неправомерно поведение.

Посочено е, че относно останалите елементи от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД двете въззивни жалби не съдържат конкретни оспорвания във връзка с установеното от РС. За пълнота на изложението е посочено, че по категоричен начин е установено, че изследваното поведение на водача на МПС е във връзка с изпълняваната от него работа като шофьор при ответното дружество, възложена му по съществуващо помежду им трудово правоотношение; налице са вреди за пострадалата – болки и страдания от две оперативни интервенции, дискомфорт, продължително обездвижване, като същите са последица от травматично увреждане - съчетано счупване на долни краища на лакътна и лъчева кост на лява ръка, което е в пряка причинно-следствена връзка с рязкото спиране на автобуса.

На следващо място - съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД при непозволено увреждане вината се предполага. Поради това тя не подлежи на доказване, а вместо това следва да бъде установена липсата на вина от лицето, което се позовава на възражение в този смисъл. Презумпцията за вина у делинквента не е оборена. Конкретни обстоятелства, които да я изключват не се и твърдят. Относно нейната липса двете дружества са се позовали на данните по приложената към делото пр.пр.№ 5921/2017 г. по описа на РП Пловдив и по-конкретно – на издаденото по нея постановление за прекратяване на наказателното производство. Направените в него фактически и правни изводи нямат обвързваща за съда сила, като липсата на престъпление само по себе си не изключва наличието на граждански деликт като основание за ангажиране отговорността на „Автотранс-2000“ ООД.

При условията на чл. 52 ЗЗД е прието, че сумата 7 500 лв. се явява справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Определянето й е резултат от установените обстоятелства относно характера и степента на увреждане при въззиваемата – счупване на лявата ръка на две места, първоначално съпроводено с интензивна болка; претърпени две оперативни намеси, съпроводени с болнично пролежаване; възстановителен период около три месеца, в който е затруднено самостоятелното обслужване, съпроводен с обездвижване на ръката за повече от два месеца и последвала рехабилитация, търпените физически болки и психическите страдания, активната трудоспособна възраст към момента на злополуката – 44 години, както и разясненията за съдържанието на понятието „справедливост“, направени с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.

Като неоснователни са определени и оплакванията, че е налице съпричиняване на вредите от страна на пострадалата. Изводът за съпричиняване на вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предпоставен от пълно и главно доказване на принос от страна на пострадалия - конкретни действия или бездействия, чрез които обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Изводът за съпричиняване не може да почива на предположения.

Основният аргумент на дружествата е, че пострадалата е била права в момента на инцидента, като не се е държала за предназначените за това места в автобуса. В тази посока са показанията на свидетелите А. и Ч., които са кредитирани от съда, включително при съобразяване с разпоредбата на чл. 172 ГПК относно свидетеля А. (водачът на автобуса при настъпване на инцидента). Дори и установено, въззивната инстанция не е намерила така посоченото поведение на пострадалата като достатъчно за наличието на безспорен извод, че с него тя е създала условия или улеснила увреждането си. Акцентът е поставен върху обстоятелството, че пострадалата е пътувала в автобуса седнала и се е изправила, за да се подготви за слизане на приближаващата спирка, в момент преди инцидента. Дори и да е била захваната обаче, тя е можела да полети напред. Извод за това следва от заключението на вещо лице М. по допусната АТЕ, относно механизма на падане на пътничката. Посочено е, че при спиране на автобуса, краката на пострадалата са получили отрицателно ускорение - назад спрямо автобуса. При извеждане на тялото й от покой и за да се противопостави на силата, насочена напред, пострадалата е трябвало да се наведе назад. Само по себе си задържането с ръка не е достатъчно да противодейства на изместване на центъра на тежестта на пострадалата, за да се предотврати падането. Вещото лице е уточнило в съдебно заседание, че вероятността да падне при посочените условия се определя от индивидуалните, субективни възможности на пострадалата за реакция. Поради това, от факта, че няма други паднали или пострадали пътници при инцидента, като само пострадалата е била права и не се е държала в момента на инцидента с ръка на обозначените за това места, не може да бъде изведено, че тя обективно е способствала за настъпване на вредоносния резултат. Неоснователно е позоваването на обяснения, дадени в съдебно заседание на 20.11.2020 г. от в.л. П. (според които пострадалата е нямало въобще да политне и да се удари, в случай, че бе седнала или се е държала на обособените за това места), доколкото този експерт е работил по съдебномедицинската експертиза и поставените към него въпроси не са имали за предмет установяване на механизма на ПТП. Наред с това, посочените обяснения не опровергават изводите на автотехническата експертиза по задачата за изясняване на механизма на ПТП, който е релевантен за преценката дали е налице причинна връзка между поведението на пострадалата и настъпването на вредоносния резултат.

С оглед основателността на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху присъденото обезщетение за времето от датата на увреждането (12.07.2017 г.) до окончателното изплащане. За поставянето в забава на длъжника в хипотезите на непозволено увреждане покана не се изисква (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Обсъдено е възражението на „Дженерали застраховане“ АД, че не е съобразена разпоредбата на чл. 6 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, а в този смисъл - за недължимост на законна лихва за забава за времето от 13.03.2020 г. до 09.04.2020 г. (когато разпоредбата е изменена). За посочения времеви период разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. гласи „До отмяната на извънредното положение не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, включително лихви и неустойки за забава, както и непаричните последици като предсрочна изискуемост, разваляне на договор и изземване на вещи.“. В конкретния случай обаче присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск (за обезщетението), като не е предявен самостоятелен иск за лихвата и няма конкретно посочен размер. Поради това силата на пресъдено нещо се разпростира върху главния иск, но не и върху размера на законната лихва. Размерът на законната лихва ще подлежи на установяване в изпълнителното производство (така: Определение № 406 от 15.07.2009 г. по ч.т.д.№ 300/2009 г. на ВКС, I т.о.), където следва да бъде съобразено действието на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., в редакцията, действащата към релевантния период.

С уважаването на главния иск е сбъднато условието и е разгледан обратния иск, предявен от ответника работодател против привлеченото от него като помагач застрахователното дружество. Ангажирането на отговорността на застрахователя се претендира на договорно основание – наличие на застрахователно правоотношение между страните по обратния иск. Същото не е спорно, а и се установява от представената полица за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите от дата 16.05.2017 г. при „Дженерали Застраховане“ АД. Към датата на процесния инцидент превозното средство, в което е пътувала пострадалата, е било валидно застраховано по задължителната застраховка от ответника по обратния иск, с оглед на което е уважен и обратния иск, като изпълнението по него е предпоставено от условието застрахованото дружество да удовлетвори увреденото лице, включително за разноските по делото в размер на 944 лв. (чл. 429 КЗ). Обсъдени са доводите на „Дженерали застраховане“ АД за ненадлежно предявяване на претенцията по обратния иск, водещо и до неговата недопустимост. Същите са приети за неоснователни. Спорното право по обратния иск е индивидуализирано чрез посочване на неговите страни, фактически твърдения, от които може да се извлече основанието, както и съответно искане, конкретизирано по размер, като уточняващата молба с вх.№ 29899 от 05.06.2020 г. е неразделна част от първоначалната такава, с която обратният иск е предявен. Останалите възражения, касаещи основателността на обратния иск (липсата на предпоставки за ангажиране гражданската отговорност на водача на МПС и незачитане на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС), са обсъдени при произнасянето по главния иск, поради което не са преповторени съображенията за тяхната неоснователност.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните ?

2. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в т. 11 и др. на ППВС № 4/1968 г. ?

3. Разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно първоначалната редакция на която, от датата на извънредното положение (13.03.2020 г.) до датата на влизане в сила на изменението на разпоредбата (09.04.2020 г.), не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, с която съдът следва да се съобрази ли е ?

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д.№ 2366/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение от 22.02.2011 г. по гр.д.№ 1863/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение от 09.05.2011 г. по гр.д.№ 421/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. По втория въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС (Решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008 г. на ІІ т.о., Решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д.№ 916/2011 г. на І т.о., Решение № 154 от 30.10.2012 г. по т.д.№ 807/2011 г. на ІІ т.о., Решение № 142 от 15.10.2015 г. по т.д.№ 2766/2014 г. на І т.о. и др.). Счита също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Във връзка с въпрос № 1 следва да се има предвид, че оплакванията за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение (поставени в основата на обосновката към питането) представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК. Преценката им изисква преценка на правилността на въззивното решение, а извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо. Наред с това поставянето на въпроса не кореспондира с данните по делото, доколкото въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства (писмени, гласни, експертизи), относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, както и е дал отговор на заявените доводи. В този смисъл отсъства противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по правния проблем за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт в съответствие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

На следващо място - с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на фактите, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.

Поставеният въпрос № 3 не обективира общо основание за допускане на обжалването по смисъла на разясненията, направени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивният съд не е обсъждал характера на нормата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС, като не е отрекъл тя да е императивна. Същественото е, че приложението й е възложено в обхвата на правомощията на съдебния изпълнител, доколкото решението по акцесорната претенция за законна лихва не формира сила на пресъдено нещо за размера на тази лихва, в който смисъл произнасянето е съобразено с цитираната от въззивния съд практика на ВКС.

В случая отсъстват и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Не съществува вероятност въззивният акт да е нищожен. Доводът за нередовност на сезирането с обратния иск (и в този смисъл – за недопустимо произнасяне по този иск) не намира опора в данните по делото. В случая обратният иск е инкорпориран в отговора на исковата молба на „Автотранс-2000“ ООД, наред с искането по чл. 219, ал. 1 ГПК. След констатация за нередовност и дадени указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, с молба вх. № 29899 от 05.06.2020 г. (л.л. 107 и 108 от делото на РС) ищецът по обратния иск е изложил обстоятелствата, от които извежда претенцията си и е формулирал искане по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК. Съобразно чл. 129, ал. 5 ГПК поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването й, поради което както първата, така и въззивната инстанция са се произнесли по надлежно предявена претенция. Атакуваното решение не е и очевидно неправилно, доколкото обективира точно приложение на закона и практиката по приложението му.

Предвид изхода от настоящото произнасяне, на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация „Автотранс-2000“ ООД сумата 1 000 лева, представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС (л. 16).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение