Определение № 1736 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 497/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. Б., чрез процесуален представител, против Решение № 1054 от 31.07.2023 г. по в. гр. д. № 253/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е било потвърдено Решение № 262793 от 23.08.2022 г. по гр. д. № 14315/2018 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която предявеният от настоящия касатор против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е бил отхвърлен за разликата над присъдените 55 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. – частичен от 300 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и присъждане на сторените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, които според касатора са обосновали изводите на въззивният съд и които са решение от него в противоречие с практиката на ВС и ВКС:

1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти ?;

2. Следва ли съдът при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди да съобразява и лимитите на застрахователно покритие, както и социално-икономическата обстановка в страната ?;

3. Длъжен ли е въззивният съд в постановеното от него решение при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди да обсъди в съвкупност и вземе предвид всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните ?;

4. Налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд не е допуснал до разпит свидетели, а при преценката си е установил, че разпитаните вече такива не са установили твърдените болки и страдания в пълен обем при предявен пряк иск срещу застраховател ?;

5. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд е приел за недоказан твърдян от страната факт, за който са налице свидетелски показания, но липсват експертни такива, ако не е назначил служебно експертиза за установяването на този факт, нито е дал указания на страната, че са необходими специални знания за установяването му, а заключението ще има значение за решаващата воля на съда ?

Допълнителнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументиран с твърдението, че обжалваното въззивно решение противоречи на следните актове на касационната инстанция: по въпрос № 1 - ППВС № 4/1968 г.; Решение № 108 от 30.06.2017 г. по т. д. № 60323/2016 г.; Решение 112 от 21.06.2017г. по т.д. 60334/2016г.; Решение № 114 от 03.11.2014г. по т. д. № 1053/2012г.; Решение № 302 от 04.10.2011г. по гр.д. № 78/2011г., III г. о.; Решение № 51 от 13.02.2012г. по гр.д. № 465/2011г. на IV г.о.; Решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г., II т.о. и Решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008г. на II т. о.; по въпрос № 2 - Решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на II т. о.; Решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на II т. о. и Решение от 08.02.2006 г. по гр.д. № 1575/2003г. на III г. о.; по въпрос № 3 - Решение № 88 от 09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011г. на II т.о.; Решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на II т.о.; Решение № 114 от 03.11.2014г. по т.д. № 1053/2012г.; Решение № 302 от 04.10.2011г. по гр.д. № 78/201г. на III г. о.; Решение № 51 от 13.02.2012г. по гр.д. № 465/2011г. на IV г.о.; Решение № 271 от 30.01.2018г. по дело № 341/2017г.; Решение № 553 от 27.06.2013г. по гр.д. № 196/2012г.; Решение № 59 от 15.03.2012г. по гр. д. № 434/2011г.; Решение № 28 от 02.02.2018г. по гр.д. № 1639/2017г.; Решение № 157 от 11.02.2016г. по т. д. № 3638/2014г. и Решение № 134 от 19.11.2015 г. по т.д. № 3495/2014г. на II т.о.; по въпрос № 4 - т. 7 от ППВС № 6/1968 г. и Решение № 165 от 18.05.2013. по гр. д. № 1008/2013 г. на IV г. о.; по въпрос № 5 - ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 10 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Поддържаното при евентуалност самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с твърдение за очевидна неправилност на решението по въпросите за приетия от съда справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Ответникът – „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция.

Третото лице-помагач на страната на ответника – ЗД „ЕВРОИНС“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Сезиран с жалба на ищеца, за да потвърди обжалваната част на първоинстанционното решение, с която е отхвърлен предявеният от А. С. Б. против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 03.07.2016 г. по вина на водач на застрахован при ответника автомобил, за разликата над присъдените 55 000 лв. до 100 000 лв. (частично от 300 000 лв.), по спорния въпрос за справедливия размер на обезщетението, който е и единственият спорен въпрос в касационното производство, Апелативен съд – София е приел, че от заключенията по възложените съдебно-медицински и психиатрична експертизи, свидетелските показания и събраните писмени доказателства се установява, че в резултат на процесното ПТП ищецът е получил: увреждания, изразяващи се в счупване на лявата раменна кост, контузия с кръвонасядания и оток на гръдния кош със счупване на II, III, IV и V ребра, счупване на долната челюст на две места с разместване на тялото между втори и трети зъби долу и в областта на ставния израстък, както и посттравматично стресово разстройство; Преживяванията на ищеца през периода на възстановяване били установени чрез събраните по делото свидетелски показания; За лечение счупването на раменната кост била извършена операция с открито наместване и фиксиране с пирон, а счупването на челюстта било наместено и фиксирано с метални шини на двете челюсти и междучелюстна фиксация; Болничният престой на ищеца бил 19 дни, в продължение на 60 дни носил шини, фиксацията на челюстите била премахната след 90-тия ден, а временната му нетрудоспособност обхващала периода от 20.10.2016г. до 16.06.2017г.; Общият период на възстановяване бил около 5-6 месеца — за функционалното възстановяване на ръката, в този период до 2,5 месеца се възстановили счупванията на ребрата и на челюстта, като не били представени медицински документи, установяващи извършени контролни прегледи, нито други данни, от които да се направи извод за настъпили усложнения или недобро възстановяване; Свидетелските показания установили понесените от ищеца силни болки, принудителното хранене само с течни храни и необходимостта от чужда помощ в обслужването; два месеца след операцията на ръката А. Б. започнал да я раздвижва с гиричка, като се оплаквал от болки и невъзможност да натоварва ръката си, както преди; имал подутина на лявата ключица, от която се притеснявал, изпитвал страх при пътуване с автомобил и бил психически потиснат, затворен в себе си и променен.

По спорния въпрос за справедливия размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди Апелативен съд – София е съобразил броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания — счупване на лявата раменна кост, контузия с кръвонасядания и оток на гръдния кош със счупване на II, III, IV и V ребра, счупване на долната челюст на две места с разместване на тялото между втори и трети зъби долу и в областта на ставния израстък, посттравматично стресово разстройство, получен от ищеца диабет от първи тип, чиито симптоми се проявили една година преди ПТП, както и стресът от катастрофата и преживените травми и болки, които влошили гликемичния контрол, поради което се наложило корекция на дозите инсулин. Отчетени са също продължителността на лечебния и възстановителния период, наложилата се оперативна интервенция на раменната кост, необходимостта от шиниране на челюстите, общият период на възстановяване от 5-6 м., изпитваните неудобства (в продължение на три месеца приемал течна храна), необходимостта от чужда помощ при обслужване, извършената рехабилитация в домашни условия, възрастта на ищеца към датата на настъпване на инцидента - 41 г., последиците за здравето му (счупванията зараснали, настъпило пълно възстановяването от физическите увреди, функциите на зъбите не била засегната, но изпитвал дискомфорт и умора при дъвчене), полученото посттравматично стресово разстройство, изразено в емоционална потиснатост и лабилност — понижено настроение, песимистична нагласа и нарушение на съня; били отчетени и обществено-икономическите условия в страната към датата на настъпване на застрахователното събитие – м. март 2016 г.

За да не уважи жалбата на ищеца, определяйки по-висок размер на обезщетението от този, присъден с първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че от ангажираните по делото експертизи и гласни доказателства не следва, че продължителността и интензитета на търпените от А. Б. болки и страдания установяват вреди в по-висок размер, с оглед на което и присъждането на по-високо обезщетение би довело до неоснователното му обогатяване. Като неоснователни са преценени оплакванията на ищеца, че първата инстанция не е оценила в достатъчна степен броя и характера на причинените увреждания, като в тази връзка решаващият въззивен състав е подчертал, че обезщетение се дължи не поотделно за получените различни вреди, а общо за изпитваните болки, страдания и неудобства. За неустановено е прието загрозяване или променен до неузнаваемост външен вид – последиците от счупването на челюстта според вещото лице са несъществено разместване на захапката и загуба на 34 зъб, създаващо дискомфорт и умора при дъвчене; ищецът не е бил обездвижен на легло, макар и да е имал нужда от грижи; не били представени медицински данни за невъзстановена сила на ръката; дори и да е имало подуване на лявата ключица, липсвали доказателства за причинна връзка с процесното ПТП, предвид липсата на данни за травма на ключицата, която е различна кост от раменната кост. За недоказано е прието и твърдението за тежки преживявания от непосредственото възприемане смъртта на Л. Я., близък на ищеца, доколкото последният в показанията си от 10.03.2016г. по наказателното производство сочел, че спял по време на ПТП и не помнел катастрофата. В заключение решаващият съд е приел, че сумата от 55 000 лв. в конкретния случай представлява адекватно справедливо обезщетение, както за физическите болки от травмите и неудобствата по време на възстановителния период, така и за отражението върху психиката и влиянието върху наличното автоимунно заболяване захарен диабет, което няма травматичен произход.

Настоящият съдебен състав намира за основателно искането за допускане на касационно обжалване в обжалваната част по обобщен и конкретизиран правен въпрос, свързан с приложение на визирания в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ. Този въпрос удовлетворява основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Касационното разглеждане на делото следва да се допусне за извършаване на проверка за съответствие на възприетото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в ППВС № 4/1968г., доразвита в част от решенията на ВКС, на които се позовава жалбоподателят. По останалите въпроси настоящият състав ще се произнесе при постановяване на решението по чл.290 ГПК.

Жалбоподателят не дължи държавна такса на основание чл.83, ал.1,т.4 ГПК, поради което такава не следва да се събира за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК