Определение № 1123 от 23.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 188/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ДЪРЖАВЕН ФОНД “ЗЕМЕДЕЛИЕ” против решение № 377 от 11.11.2022 г. по в.гр.д. № 542/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, I граждански състав, с което е обезсилено решение по гр.д. № 1290/2021 г. по описа на Районен съд – Пазарджик в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от ДЪРЖАВЕН ФОНД “ЗЕМЕДЕЛИЕ” срещу Н. Г. В. за признаване за установено, че ответникът дължи лихва за забава върху главницата – плащане по първи транш, за периода от 14.02.2013 г. до 30.09.2013 г. в размер 1 036,64 лева, и е прекратено производството по делото в тази част, и е потвърдено решението на Районен съд – Пазарджик в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от ДЪРЖАВЕН ФОНД “ЗЕМЕДЕЛИЕ” срещу Н. Г. В. за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 24 175,20 лева - главница, представляваща невърната сума по сключения между страните договор от 14.11.2008 г. за отпускане на финансова помощ по мярка “Създаване на стопанства на млади фермери” по Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г., и законната лихва върху главницата, считано от 01.10.2013 г. до изплащане на вземането - задължение по заповед за изпълнение № 2408/04.10.2013 г., издадена по ч.гр.д. № 3731/2013 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения при преценката на доказателствата и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК. Твърди се, че на ответника Н. Г. В. е указано да докаже, че му е отказано приемането на заявката за второ плащане по договора, както и че е изпълнил останалите си задължения по договора – по бизнес плана, но по делото са ангажирани доказателства само за неприетата заявка. Твърди се, че неправилно е прието от въззивния състав, че срокът за подаване на заявката до 12.12.2012 г. не превръща договора във фикс-сделка, доколкото се сочи този срок да е преклузивен. Твърди се, че съдът е игнорирал и факта, че доказателствената тежест относно изпълнението на договорните задължения е възложена на бенефициера, и че в случая е налице неизпълнение на три задължения по договора: неподаване в срок на заявката за второ плащане; неизпълнение на задължението за своевременно снабдяване със становище от БАБХ; неизпълнение на задължението за закупуване на земя в размер на 57 дка. Твърди се, че доколкото са закупени само 43,8 дка, бенефициерът не е постигал основната цел на мярката - необходимото увеличение на икономическия размер на стопанството, като последното представлява предпоставка за изискуемост на полученото първо плащане по договора и неплащане на второто такова. Твърди се, че договорът е надлежно развален поради неподадена в срок заявка за второ плащане с връчването на нотариалната покана и заповедта за отказа за второто плащане, а останалите основания за разваляне могат да бъдат наведени впоследствие, тъй като е важно само волеизявлението за разваляне, а дали посоченото основание за разваляне на договора е “малозначително” и/или достатъчно, следва да се оценява съобразно всички доказателства по делото. Твърди се, че въззивният съд е отрекъл формалната доказателствена сила на извлечението от сметка относно лихвата, която е определена от датата на крайния срок за доброволно плащане, когато длъжникът изпада в забава, до датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, т.е. същата е определяема и е посочена в документа по чл. 417 от ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че поради непълнота и неяснота на приложимата правна уредба и липса на утвърдена съдебна практика по поставените три въпроса се създава опасност от формиране на противоречива практика поради неточно тълкуване. Поставени са следните въпроси:

1. При проведено производство по чл. 417 и сл. от ГПК, допустимо ли е в съдебна фаза да се навеждат и нови основания за разваляне на договора, извън посочените такива в заявлението, иницииращо заповедното производство?

2. Допустимо ли е изрично договорен между страните преклузивен срок да бъде определян като малозначителен и да не може да послужи като основание за разваляне на договора?

3. Дали уговорен между страните по сделката преклузивен срок за изпълнение на задължение на длъжника представлява част от нейния предмет?

Ответникът по касационната жалба Н. Г. В. в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.

В случая въззивният съд, за да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото в частта, с която е отхвърлен положителният установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, предявен от ДЪРЖАВЕН ФОНД “ЗЕМЕДЕЛИЕ” срещу Н. Г. В., за сумата от 1 036,64 лева - лихва за забава върху главницата за периода от 14.02.2013 г. до 30.09.2013 г., е приел, че съгласно задължителните постановски в т. 4а от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за законната лихва върху главното вземане за периода от датата на падежа до подаване на заявлението е недопустимо, тъй като това вземане не е установено с формалната доказателствена сила на документа по чл. 417, т. 2 от ГПК - извлечението от сметка на заявителя, поради което недопустими се явяват искът за установяване на вземането и съдебното решение по такъв иск. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в останалата част, въззивният съд е приел, че действително не е нужно в отправеното до ответника известие за разваляне на договора да бъдат посочени всички основания, но е било необходимо те да бъдат изчерпани при излагане на обстоятелствата в заповедното производство, а в случая това е направено едва в първото съдебно заседание по делото. Приел е, че ответникът е неизправна страна по договора относно спазването на срока за подаване на заявлението за второ плащане. Приел е, че изискването за срочно изпълнение на задължението за подаване на заявка за второ плащане от ползвателя не превръща договора във фикс-сделка и реализираната забава за подаване на същата не прави изпълнението по договора безполезно за кредитора. Приел е, че доводите за “същинското” неизпълнение не са въведени надлежно от жалбоподателя – ищец, поради което и не следва да бъдат обсъждани в производството. Въззивният съд е приел също, че първоинстанционният съд е обсъдил всички изложени доводи от страните и е стигнал до извод, че връщане на извършеното плащане по договора не се дължи поради това, че същият не е развален на основанието, на което ищецът претендира, и при условията на чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Според разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, което се сочи от касатора, предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В разглеждания случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за представяне към касационната жалба на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото по отношение на посочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не са изложени твърдения, от които да се направи извод, че така поставените въпроси са обуславящи за изхода на спора, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поставеният от касатора първи правен въпрос е общ и не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. В обжалваното решение въззивният съд изрично е подчертал, че исковото производство по чл. 422 от ГПК е продължение на заповедното производство, поради което то следва да бъде проведено за същото искане на същото основание. Приел е, че в случая в заповедното производство претенцията си ищецът е мотивирал с неизпълнение на договора от страна на ответника, изразяващо се в неподаване в срок на заявка за второ плащане, а едва в първото заседание в производството по чл. 422 от ГПК представителят на ДФЗ е изложил и допълнителни доводи за неизпълнение на договора. В допълнение, следва да се посочи, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е зададен от касатора процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по същество, поради което дори и хипотетично да се приеме за обуславящ така поставеният въпрос, то не може да се обвърже с твърдени нарушения на въззивния съд относно неуважаване на искането за допускане на съдебно-техническа експертиза съгласно чл. 266, ал. 3 от ГПК. Поради горното по така поставения от касатора първи въпрос не е налице общият селективен критерий за допуск до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Независимо от липсата на обоснованост в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият състав намира, че поставените от касатора втори и трети материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК са неоснователни. Във формираната казуална практика на ВКС, обективирана в решение № 240/09.02.2018 г. по т.д. № 8838/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 2/06.02.2020 г. по т. д. № 855/2019 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., и др., е прието, че въведеното с договора за отпускане на финансова помощ по мярка “Създаване на стопанства на млади фермери” от Програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г., какъвто е и процесният договор, и с Наредба № 9/03.04.2007 г. изискване за срочно изпълнение на задължението на ползвателя за подаване на заявка за второ плащане, не превръща договора във фиск-сделка, по която посоченото задължение следва непременно да се извърши в уговореното време по смисъла на чл. 87, ал. 2, предл. последно от ЗЗД, както и че неизпълнението на задължението за подаване на заявка не представлява задължение, чието неизпълнение би обусловило право за Фонда да развали договора без предизвестие. В първото от цитираните по-горе решения се акцентира също, че значението на основното задължение на ползвателя по договора е да изпълни в срок всички договорени и одобрени инвестиции, както и инвестиционни цели, като се приема, че реализираната забава за подаване на втората заявка не прави изпълнението по договора безполезно за кредитора. Поради наличието на формираната казуална практика на ВКС по така поставените въпроси не се обосновава наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая въззивният съд, в съответствие с така цитираната практика на ВКС, е приел, че реализираната забава за подаване на втората заявка не води до безполезност на договора за кредитора и не е налице основание за развалянето му. С оглед на горното по така поставените правни въпроси не може да бъде обоснован достъп до касационен контрол и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Пазарджик.

По разноските:

С оглед неоснователността на искането за достъп до касация ответникът по касационната жалба има право на разноски, но такива не са претендирани и не се присъждат пред касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,