Определение № 246 от 07.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 643/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 371296/22.12.2021 г., подадена от Столична община, чрез адвокат А. Д., срещу решение № 266533 от 12.11.2021 г. по гр. д. № 7163/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 11689 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 33673/2019 г. на Софийски районен съд за осъждане на Столична община да заплати на Т. В. М., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата от 5000 лв., представляваща стойността на неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и страдания, силен емоционален и психически дискомфорт, претърпени от ищцата вследствие на ухапване от бездомно куче на 22.04.2019 г., около 16.30 ч., в [населено място],[жк], на [улица], в близост до № 21г, ведно със законната лихва от 22.04.2019 г. до окончателното плащане. Въззивният съд е изложил, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на работата, като възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на извършителя на работата и зависи изцяло от обема на отговорността на причинителя, която е лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възложителят на работата отговаря по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови работници и служещи при или по повод на възложената им работа, и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. За да възникне притезателното право на увредения от нападение от безстопанствени кучета срещу Столична община за обезвреда на неимуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата - арг. от чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и 2) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа от Столична община чрез своето действие или бездействие. Приел е, че по делото ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване, в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че получените вследствие на инцидента от 22.04.2019 г., около 16.30 ч., в [населено място],[жк], [улица], наранявания на дясната подбедрица са в резултат на ухапване от безстопанствено куче. По този въпрос е кредитирал показанията на свидетелите Е. М.-С. и С. М., като изходящи от очевидци на инцидента и явяващи се последователни, конкретни и обективно дадени. Съгласно тези показания ищцата била на пазар с мъжа си и дъщеря си. Докато сваляли багаж пред къщата, майката на свидетелката М.-С. отишла до тяхната кола, за да си вземе цигарите, и кучето изскочило ненадейно и я захапало по крака. Т. М. пищяла и течало кръв от крака й. Завели я в болница, където обработили раната и направили инжекция против тетанус. Дъщеря й споделя, че майка й започнала да страда от безсъние, изпитвала панически страх и не излизала сама навън, което се потвърждава и от съпруга й. Свидетелката М. изтъква, че се обадила на „Екоравновесие“ и те хванали на следващия ден кучето. Никой не го хранел, но имало многократни проблеми с него, дори е нападало децата на свидетелката. Софийски градски съд е възприел изцяло, като компетентно и обективно дадено, и заключението на назначената по делото съдебномедицинска експертиза. Съгласно същото, от медицинската документация се установява, че ищцата е била ухапана от куче на 22.04.2019 г. Получила е общо пет рани по задната част на дясната подбедрица, две от които са с кръгла форма и диаметри 0.3 и 0.5 см, и три - с линейна форма и дължина, съответно, 1, 1.5 и 2 см; установена е и оточност на цялата подбедрица с размер 18/10 см. Според заключението описаните кожни рани като механизъм се получават от действието на тьпоръбести предмети и могат да се получат от ухапване от куче. Медико-биологичната характеристика на процесните рани по дясната подбедрица на ищцата е временно разстройство на здравето, неопасно за живота. При навременно и адекватно лечение и липса на усложнения имат прогноза за зарастване до 15 дни и след това лицето следва да е възстановено напълно, с изключение на описаните кожни белези, които имат траен характер. Според вещото лице понесените болки и страдания са били интензивни за няколко часа, като след направения тоалет и поставяне на превръзката, същите би трябвало да са умерени с изостряния за срока на възстановяването 15 дни и след това да затихнат. С оглед така изложеното въззивният съд е заключил, че по делото е безспорно установено, че на 22.04.2019 г. ищцата е била ухапана от безстопанствено куче. Посочил е, че съгласно чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗЗЖ общинските съвети приемат програми за овладяване популацията на безстопанствените кучета и предвиждат средства за изпълнението им, като кметовете на общини организират изпълнението на тези програми и ежегодно внасят отчет за тяхното изпълнение пред изпълнителния директор на БАБХ. Следователно надзорът и грижите по отношение на безстопанствените кучета са възложени на общините чрез техния изпълнителен орган - кмета. Приел е, че макар и общината да е създала стройна система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета, намиращи се на нейна територия, те не са приложени адекватно, съответно на популацията от бездомни кучета, като по столичните улици са останали агресивни кучета, които нападат хора, причинявайки им телесни увреждания и психически стрес. Ето защо съдът е намерил за доказано виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение Столична община чрез своите служители да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, поради което е заключил, че е установен фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечително-гаранционната отговорност на ответника по исковата молба по чл. 49 ЗЗД за противоправното бездействие на негови служители. В тази връзка е отбелязал, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите възражения, поради което установяването на положителния факт, че кучето има стопанин, е в тежест на Столична община, която обаче не е провела такова доказване. Относно размера на присъденото обезщетение от първоинстанционния съд – 5000 лв., въззивният съд е намерил оплакването във възивната жалба на Столична община за неоснователно. Визирал е, че съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за претърпени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Неимуществените вреди се изразяват в неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, които не могат да бъдат възстановени, поради което предвиденото в закона обезщетение има заместващо предназначение и се определя съобразно критериите, установени в посочената разпоредба. Понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При произнасянето по въпроса за размера на обезщетението, Софийски градски съд е съобразил следното, съгласно задължителните предписания, установени в ППВС № 4/1968 г.: момента на настъпване на увреждането, икономическата обстановка в страната към този момент, възрастта на пострадалия, данните от съдебномедицинската експертиза относно вида, характера и степента на получената от лицето травма, времетраенето на оздравителния процес, начина и степента на възстановяване. При определяне на заместващото обезщетение е взел предвид обстоятелството, че от процесния деликт на ищцата е била причинена телесна повреда, изразяваща се в разкъсна рана на дясната подбедрица, следствие на което се наложило поставянето на превръзка, а в последствие и честата й смяна, поставяне на ваксина за тетанус и противобясна ваксина. Приел е, че при преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед продължителността на възстановителния период - 15 дни, поставените ваксини против тетанус и бяс, възрастта на пострадалата - 62 години към момента на инцидента, обстоятелството, че в резултат на полученото травматично увреждане са останали трайни загрозяващи белези, както и преживения стрес, съпроводен с продължително състояние на безсъние, страх от излизане сама от вкъщи, неудобство в нормалната деятелност на ищцата, сумата от 5000 лв. се явява справедливо заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди. Изложил е, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от него морални вреди (болки и страдания), поради което и така определеният размер на обезщетение е в съответствие с принципа за справедливост и в най-пълна степен репарира търпените от ищцата неимуществени вреди. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора и са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), решени са в противоречие с други влезли в сила решения на съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК) и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). На първо място, в изложението е формулиран въпросът: Адекватността на самите законови мерки за овладяването на популацията на безстопанствените кучета и адекватността на тяхното приложение представлява ли критерий, който да обоснове извод за виновно неизпълнение и да обуслови възникването на обезпечително-гаранционната отговорност на общината. Визира се противоречие с постановените по реда на чл. 290 ГПК р ешение № 279/28.09.2011 г. по гр. д. № 1533/2010 г., ІІІ г. о. и решение № 262/11.05.2010 г. по гр. д. № 1155/2009 г., ІV г. о., в които е прието, че отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД следва да бъде ангажирана при доказано бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка със задълженията им за изолиране на безстопанствените кучета в определените за целта места. Жалбоподателят сочи, че отговорността му не може да бъде ангажирана при наличие на безспорно установеното по делото изпълнение на вменените задължения и мерки по ЗЗЖ и ЗВМД; в случая няма доказано бездействие, а доколко са адекватни и ефективни предвидените в закона мерки и предприетите от общината такива е въпрос, който е ирелевантен за спора. Позовава се и на противоречие с приетото в решение № 488/ 7. 02 .2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 368/18.11.2015 г. по гр. д. № 2045/2015 г. на ВКС, IV г. о. Столична община намира, че по отношение на горния въпрос са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На второ място е формулиран въпросът: В какво се изразява противоправността на деянието като предпоставка за уважаване на иска по чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД. Визира се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: ППВС № 7/29.12.1958 г., ППВС № 9/28.12.1966 г., решение № 488/7.08.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г., ІV г. о. По третия въпрос (въпроси) от изложението: Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца, че кучето е безстопанствено; подлежи ли на доказване обстоятелството, че кучето има стопанин, жалбоподателят се позовава на противоречие с решения на Софийски районен съд и Софийски градски съд по съществения въпрос за възлагане доказателствената тежест върху ищеца досежно установяване на безстопанствения характер на кучето. По последния въпрос от изложението: Приложението на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД и неговата обусловеност от задължителната преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства за конкретния казус при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, се твърди противоречие на атакуваното решение с ППВС № 4/1968 г. Т. М. е депозирала отговор, в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Относно първия въпрос от изложението към касационната жалба следва да се отбележи, че въззивният съд не е разсъждавал върху адекватността на самите законови мерки за овладяване популацията на безстопанствените кучета и не е формирал решаващи изводи в тази насока. Следователно в първата му част въпросът не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Втората част от въпроса е относима към решаващите мотиви на Софийски градски съд, но по отношение на нея въззивното решение изцяло съответства на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, включително визираната от жалбоподателя такава, а именно, че общината може да опровергае твърденията за противоправно бездействие, като докаже осъществяването на предписаните от закона действия за овладяване популацията на безстопанствените кучета, както и да екскулпира своите служители, като докаже, че предписаните от закона действия са осъществени с дължимата грижа – изпълнените мерки за овладяване на популацията на безстопанствени кучета са адекватни на проблема и съответстват на финансовите, организационни и други възможности на общината. Ако общината не докаже, че е предприела с дължимата грижа предписаното от закона действие, тя дължи обезщетение по чл. 49 ЗЗД. Следващият въпрос от изложението е общо теоретичен въпрос, а не такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е свързан с конкретните мотиви на въззивния съд. Третият въпрос в първата си част също не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е по съществото на спора, като на него може да се даде отговор при постановяване на решение, след преценка на доводите на страните и събраните доказателства по делото. Относно това дали подлежи на доказване обстоятелството, че кучето има стопанин, атакуваното решение на Софийски градски съд е съобразено с практиката на ВКС (напр. решение № 308/3.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г., ІV г. о.), съгласно която ищецът следва да докаже твърдения от него положителен факт – в случая, че кучето е безстопанствено. Ако насрещната страна оспорва това и твърди, че кучето има стопанин, тя носи доказателствената тежест за соченото от нея обстоятелство. Допълнително следва да се посочи, че жалбоподателят се е позовал на противоречие със съдебни актове на Софийски районен съд и Софийски градски съд, като не е съобразил изменението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последния въпрос от изложението. Въззивното решение е съобразено с ППВС № 4/23.12.1968 г., т. ІІ и с установената трайна практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Във визираното постановление е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика и е постановил решението си, като е съобразил вида, тежестта и продължителността на преживените от ищцата физически и душевни болки, други страдания и неудобства, намиращи се в пряка причинна връзка с увреждането; същият е отчел и всички други фактори и обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението. Присъдената сума е близка по размер до тези, присъждани от ВКС по сходни казуси. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Горното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,