Определение № 1406 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4199/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. М. и С. Д. М. против решение № 855 от 01.07.2022 г. по гр.д.№ 935/2022 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение №468/25.02.2022г. по гр. д. № 9761/2021г. на РС-Варна. С последното е отхвърлен предявеният от тях иск за делба против Н. Х. Г. и Г. С. Г. на шест земеделски имота в землището на [населено място], [община] обл. Варна, възстановени с решение № А-02 от 24.09.1999 г. на Г. Г. П.. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с чл.79, ал.1 ЗС и прилагане на неотносимото към спора ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, защото ответницата не е била наследник на общия наследодател, респективно съсобственик на делбените шест имота. Противоречие с този текст се твърди и защото Н. Х. Г. не е своила имотите. Оплакването за нарушение на съдпроизводсвените правила се свързва с три нарушения: 1.на чл. 142, ал.2 ГПК, защото съдът е приел, че заболяването от Ковид-19 за пълномощникът на страната и поставянето му под карантина не е било препятствие и за страната, която живее в С., да се яви по делото; 2.на чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 154 ГПК, защото съдът не е обсъдил писмените доказателства; 3.Защото не е обсъдил свидетелските показания в съвкупност с писмените доказателства. Молят решението да се отмени и да се допусне делба при равни права – по 1/4 за всеки от съделителите. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 5109/2013 г. на ВКС, ІІ гр.о. по въпроса: Какво е значението на отдаване под аренда на наследствени имоти от трето лице – ненаследник за протичане в негова полза на явно и несъмнено давностно владение на тези имоти и дали това действие обективира спрямо собствениците на имота намерение за завладяване на наследствените имоти. Същото основание е наведено и поради противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и същото Решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 5109/2013 г. на ВКС, ІІ гр.о. по въпроса: чия е доказателствената тежест при наличие на документи в спорещите страни, доказващи правото им на собственост по отношение на един и същ имот. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК поради нарушение принципа на състезателност и на равнопоставеност на страните поради неуважаване на молбата за отлагане на делото, разпит на свидетелите в същото съдебно заседание и обявяване на делото за решаване. Ответниците по касация Н. Х. Г. и Г. С. Г. оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като решението е съобразено с всички събрани доказателства и цитираните в жалбата правни норми и не противоречи на съдебната практика, а посочената такава е неотносима към спора, защото владението върху спорните шест имота е предадено приживе от наследодателя на страните. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Касаторите Д. Д. М. и С. Д. М. са предявили иск за делба на шест земеделски имота в землището на [населено място], [община] обл. Варна, възстановени с решение № А-02 от 24.09.1999 г. на Г. Г. П., който е въведен във владение на същите от ОС „Земеделие“ на 04.10.1999 г. Той е починал на 24.04.2003 г. и е наследен от двете си деца – дъщерята К., починала на 28.10.2010 г., чийто наследници са ищците и от сина си С. Г. Г., починал на 01.09.2019 г., чийто наследници са ответниците Н. Х. Г. и Г. С. Г.. С н.а. № *** г. Н. Г. е призната за собственик на основание давност на шестте процесни имота. В отговора на исковата молба тя твърди, че наследодателя приживе, в знак на благодарност за грижите, които полагала за него, й е предал владението на процесните имоти, които тя обработвала лично, а в периоди от време отдавала и под аренда. Не е посочила периодите, в които е отдавала под наем и аренда земите. За първото и единствено съдебно заседание пред първата инстанция, пълномощникът на ищците, които оспорили изцяло твърденията в отговора, поискал отлагане на делото поради това, че заболял от Ковид-19 и бил поставен в карантина за периода 22.01-31.01.2022 г., като представил и доказателства – болничен лист и изследвания за установеното заболяване. С молбата посочил, че и упълномощителката му не може да се яви, тъй като е от С.. Адвокат К. представил и становище по иска в случай, че съдът не уважи искането му за отлагане на делото. В проведеното открито съдебно заседание са разпитани допуснатите от ответницата свидетели. Според показанията им, наследодателят Г. заболял 2001 г. и преди да почине оставил нивите на Н., а не на съпруга й – негов син, защото тя се оправяла по-добре – разправяла се с поземлената комисия, търсела кой да оре нивите, засявала ги с царевица и пшеница, дори напуснала работа поради това. В някакви периоди ги отдавала и под аренда, но за това не са представени никакви доказателства по делото. Никой в селото не е виждал ищците. Тяхната майка била дъщеря на наследодателя Г., но напуснала дома и [населено място] много от отдавна и не е идвала, а баща й заявявал, че се отказва от нея поради това. Първата инстанция е отхвърлила иска, като е приела, че владението е предадено приживе – през 2001 г. от наследодателя на Н. Г. и тя е завладяла възстановените му ниви явно и необезпокоявано от ищците в достатъчно дълъг период от време, за да ги придобие по давност. Въззивната инстанция е възприела този извод. Въз основа на свидетелските показания е приела от фактическа страна, че първоначално Н. Г. е стопанисвала нивите лично, като наемала агротехника и хора, с чиято помощ е обработвала нивите, а след като се разболял съпругът й С., започнала да ги отдава под аренда или наем. Затова е прието от правна страна, че са налице признаците на владението - било непрекъснато, защото няма данни да е изгубвано за повече от 6 месеца; било е постоянно, защото тя си служила с нивите по всяко време. В подкрепа на този извод, съдът се е позовал на това, че според свидетелите, след като се разболял наследодателя Г. П. /неин свекър/ тя се преместила да живее от [населено място] в [населено място]. Съдът е приел, че е манифестирала намерение за своене по отношение на сина й Г. Г., който не оспорва възражението за придобивна давност на майка си. По отношение на ищците е прието, че Н. Г. е била в обективната невъзможност да манифестира владението си, предвид общоизвестните в селото факти, че К. М. е напуснала А. преди много години, не идвала при родителите си, не е присъствала на погребението на майка си и никой не знаел за нея и нейните деца – ищците. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, че договорите за аренда доказват само управителни действия, е посочено, че такива не са приети като доказателство. В отговора на исковата молба ответницата посочвала, че е отдавала под наем и аредна имотите в определени периоди, но в съдебно заседание не е представила договори за това, а ако ищците са имали интерес от представянето им, тежестта за доказване сключването на такива, съгл. чл.154 ГПК била тяхна и е могло да поискат представянето им. Тъй като такива договори не били представени и не е ясно за какъв период са били сключвани, въззивната инстанция е приела, че е извън предмета на спора обсъждането дали същите са действие на обикновено управление и какви са правните последици за еднолично сключилият ги съсобственик. Затова е прието, че възражението за придобивна давност от ответницата е доказано и основателно, поради което иска за делба правилно е отхвърлен от РС. Поради това, че не са опровергани констатациите на нотариуса в нотариалният акт, издаден по обстоятелствена проверка, той не е отменен. Тъй като не е установено дали всеки от шестте имота е отдаван под наем или аренда и дали това е ставало в периода на владение, първия поставен въпрос не е определящ за изхода от спора. Поради това не се констатира и противоречие с Решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 5109/2013 г. на ВКС, ІІ гр.о., в което е разгледан въпроса: достатъчно ли е отдаване на съсобствен имот под аренда от съделителя, за да се приеме, че той манифестира пред останалите съсобственици намерение да го владее като свой при уредбата в чл.3, ал.4 от Закона за арендата в земеделието, която дава възможност само някои от съсобствениците да сключват договор за аренда. По вторият въпрос - чия е доказателствената тежест при наличие на документи в спорещите страни, доказващи правото им на собственост по отношение на един и същ имот, се твърди противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Така зададен въпроса не кореспондира на доказателствата. Ищците се позовават на решението на ПК за възстановяване на процесните шест имота, но то ползва и ответниците. Така по делото не са представени документи, легитимиращи и двете страни като собственици на едни и същи имоти и водещи до кулизия на права, която се разрешава по общото правило на чл. 154 ГПК - всяка страна следва да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си изводи и права. Ответницата Н. Г. се позовава на легитимиращото действие на констативен нот. акт по обстоятелствена проверка, издаден 2021 г.. С цитираното ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС се приема, че тези констативни нотариални актове не се ползват с материална доказателствена сила, но имат легитимиращо действие, поради което в тежест на оспорващата ги страна е да опровергае изводите на нотариуса, материализирани в тях. Съдът е приел, че не са опровергани изводите на нотариуса, че ответницата се легитимира като собственик, поради което е отхвърли иска за делба. Така мотивите на въззивното решение не са в противоречие с цитираният тълкувателен акт относно това, че доказателствената тежест за опровергаване изводите на нотариуса в констативният нот. акт е за оспорващата го страна. Съдът намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК, тъй като констатира очевидна неправилност на решението поради неприлагане на императивна правна норма. От доказателствата по делото е видно, че общия наследодател, на когото са възстановени през 1999 г. процесните шест земеделски имота е починал 2003 г. Към този момент възстановените му земи, са останали съсобствени между сина и дъщеря му. Н. Г. е съпруга на сина С. Г.. Съгласно чл. 115, ал.1 б. „в“ ЗЗД, приложима и за придобивната давност, съгл. чл. 84 ЗС, давност не тече между съпрузи. Така Н. Г. не е могла да владее идеалната част, придобита по наследство от съпруга й до неговата смърт през 2019 г. Приложението на тази норма не зависи от волята на страните, защото тя е императивна, поради което е без значение дали ответникът Г. Г. оспорва владението на майка си. За преценка правилността на изводите на въззивния съд за това, че са доказани елементите и признаците на владението, на което се е позовала ответницата, при съобразяване приложението на императивната правна норма на чл. 115, ал.1 б. „в“ ЗЗД във вр. с чл.84 ЗС и на извода, че не са опровергани изводите на нотариуса в констативния нот акт от 16.04.2021 г., издаден по обстоятелствена проверка, следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение