Определение № 3007 от 19.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1222/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. А. срещу решение №63/07.02.2024г. по в.гр.д. № 1010/2023г. на Великотърновски окръжен съд, в частта, с която е отменено решение №1432/22.11.2023г. по гр.д. №805/2023г. на Великотърновски районен съд, ГК, 16 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. В. Воинская против М. Й. А. иск по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.535 от ТЗ и вместо това е прието за установено, че ответницата дължи на ищцата сумите от 1800 лв., 6000 евро и 6000 щатски долара, на основание запис на заповед от 03.01.2013г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 03.02.2023г. до окончателното им изплащане, както и разноски от 3285 лв., за които суми на осн. чл.417 от ГПК е издадена заповед за незабавно изпълнение № 146/06.02.2023г. по ч.гр.д. № 413/2023г. на РС-Велико Търново. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателката счита, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и нейните обяснения, дадени в съдебните заседания. Счита за необоснован извода на съда за дължимост на процесните суми, като изтъква, че по делото не са представени доказателства, установяващи, че ищцата й е предоставила сумите във връзка със сключен договор за заем. Твърди, че са налице съществени противоречия и нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е съобразил липсата на доказателства за превеждането на процесните суми в общ размер над 10 000 лева по банков път от ищцата в полза на ответницата. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поставят следните правни въпроси: 1/ Идентични ли са правните основания и регламентираните в Търговския закон разпоредби за сключване на запис на заповед и договор за заем?; 2/ Допустимо ли е да е договорено в запис на заповед предаването на сумата да е в брой, а в същото време да е представено писмено доказателство за извършване на превод по банков път? Касационната жалбоподателка въвежда, без никаква аргументация, и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Позовава се също на недопустимост и на очевидна неправилност на обжалваното решение. В изложението са въведени и твърдения за нарушение на съдопроизводствените правила, като се твърди противоречие с ППВС №1/10.11.1985г., решение №324/22.04.2010г. по гр.д. №1413/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение №237/24.06.2010г. по гр.д. №826/2009г. на ВКС, IV г.о., съставляващо допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Ответникът по касация М. В. Воинская не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че със запис на заповед от 03.01.2023г. М. Й. А. безусловно и неотменимо се е задължила да заплати на М. В. Воинская сумата от 1800 лв., сумата от 6000 евро и сумата от 6000 щатски долара /без разноски и без протест/, с място на плащане – [населено място] и с падеж – 28.01.2023г. Намерил е, че задължението е ликвидно и изискуемо, тъй като към датата на депозиране от М. В. Воинская на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК – 03.02.2023г., падежът по менителничния ефект е настъпил. Намерил е още, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу М. Й. А., като ответницата се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, при въведено възражение за нищожност на записа на заповед поради липса на съгласие. Въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – графическа експертиза и е приел, че оспорването по реда на чл.193 и сл. от ГПК на авторството на менителничния ефект не е успешно проведено, тъй като е категорично установено, че М. Й. А. е автор на ръкописния текст в записа на заповед и в частта на положилия подпис на „издател“. Отчел е наведеното в исковата молба и впоследствие изоставено с въззивната жалба твърдение за наличието на договор за заем като каузално правоотношение и е приел, че от ангажираните от страните доказателства не може категорично да се изведе, че записът на заповед е издаден във връзка с този договор. Изложил е съображения, че доказването на каузата е необходимо само в случай на обвързаност на записа на заповед с каузалното правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед, поради което в производството по чл.422 от ГПК ищецът носи тежестта да установи редовен от външна страна запис на заповед, като интерес, но не и задължение, да установи каузата за издаване на менителничния ефект ще има само с цел преодоляване на защитата на ответника. Изтъкнал е, че за посочването на кауза и недоказването й ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска, освен ако ответникът не докаже въведените от него възражения. Изтъкнал е още, че при поето задължение за плащане по менителничния ефект каузата, дори и да съществува, е извън съдържанието на документа, поради което кредиторът е освободен от необходимостта да доказва основанието на вземането си. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че редовен от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузалното правоотношение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според задължителните указания на т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. При служебната проверка настоящият състав не констатира данни за вероятна недопустимост на въззивния акт, който е постановен при наличие на всички положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки. Въведените от касационната жалбоподателка доводи, че съдът не е обсъдил целия доказателствен материал, както и обясненията на страната касаят правилността, а не допустимостта на въззивното решение. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол – „очевидна неправилност“. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. В случая касационната жалбоподателка не е изложила конкретни доводи, попадащи в хипотезите на очевидната неправилност на съдебния акт. Въведените от нея доводи за очевидна неправилност съставляват оплаквания за необоснованост на изводите на въззивния съд поради неправилна преценка на фактите и обстоятелствата по делото. Тези оплаквания са основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не обосновават извод за очевидна неправилност, която може да бъде установена от мотивите на обжалваното решение, без да се анализират събраните по делото доказателства. Въпросите от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Първият въпрос е теоретичен и е без връзка с решаващите изводи на въззивния съд, докато вторият въпрос не е коректно поставен и не отговаря на данните по делото. Въпросите съдържат защитната теза на касационната жалбоподателка, обективирана в касационната жалба, за липсата на сключен договор за заем като кауза на записа на заповед, обосноваващ дължимост на претендираните вземания. По въпроса дали поемателят следва да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, е налице константна и еднозначна практика на ВКС, в това число и задължителна тълкувателна практика, в съответствие с която е постановено обжалваното въззивно решение. В т.17 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предмет на делото по иск по чл.422 от ГПК е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението на което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. В този смисъл са и решение № 12/30.01.2015г. по т.д. № 2714/2013г. на ВКС, I т.о., решение №248/23.01.2015г. по т.д. № 3437/2013г. на ВКС, I т.о., решение №87/11.07.2016г. по т.д. № 1093/2015г. на ВКС, II т.о., решение №69/09.05.2016г. по т.д. № 1185/2015г. на ВКС, II т.о., решение №15/16.06.2017г. по т.д. № 1484/2015г. на ВКС, I т.о., решение №59/29.05.2019г. по т.д. № 1680/2018г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно които дори тогава, когато ищецът – кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо конкретно каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект – редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника. За посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл.422, ал.1 от ГПК ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка. В случая, въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при предявен иск за съществуване на вземане, основано на редовен запис на заповед, и направено от ответника общо оспорване на вземането, е приел, че ищцата не е длъжна да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между нея и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Поради това, дори и по поставените въпроси да е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, не са доказани поддържаните от касационната жалбоподателка допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Въведените с изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК доводи за неизпълнение на задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички заявени от страните възражения, не са обвързани с конкретно поставен процесуалноправен въпрос. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Твърденията, че съдът, при постановяване на решението си, не е изложил мотиви по всички заявени от страните възражения, сами по себе си не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Не е налице и отклонение от цитираната от касационната жалбоподателка практика на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд