Определение № 3 от 06.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3441/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. И. Б. и Ц. И. М. срещу въззивно решение № 134 от 08.04.2021г., постановено по в.гр.д.№ 1392/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд, след отстраняване на констатирани от него нередовности на исковата молба, е отменил решение № 503398 от 17.08.2020 г. по гр.д.№ 667/2019 г. на Разложкия районен съд и вместо него е признал за установено по отношение на касаторите, че В. З. М. е собственик на основание наследствено правоприемство, дарение и покупко-продажба, на реална част с площ от 24 кв.м, разположена в западната част на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], Б. област, одобрени със заповед № РД-18-53/01.04.2008 г., погрешно отразена в кадастралната карта като част от съседния поземлен имот с идентификатор ***, поради несъобразяване с регулационната граница между двата имота по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 2041/21.06.1962 г., която реална част е тонирана в сиво на скицата-приложение № 17 към заключението на вещото лице В. Ю., намираща се на лист 147 от гр. д. № 667/2019г. на Разложкия районен съд, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението. По делото е установено, че по силата на наследствено правоприемство и правни сделки ищецът в първинстанционното производство В. З. М. се легитимира като собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], а ответниците Я. И. Б. и Ц. И. М. притежават съседен поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] на основание наследство и давностно владение съгласно нот. акт № 146/2002г., издаден по обстоятелствена проверка. Двата поземлени имота са отразени в кадастралните и регулационни планове на населеното място от 1927г. и от 1962г.; в кадастралния план от 2001г.; в кадастралната карта и кадастралните регистри от 2008г. и в подробния устройствен план от 2011г. Регулацията от 1927г. е предвиждала придаваеми части между парцелите, за които липсват данни да са били заплатени и заети. По регулационния план от 1962г. регулационната линия между процесните имоти минава по имотната им граница, правейки чупка навътре в имота на ответниците, като придаваеми части не се предвиждат. В кадастралния план от 2001г. вече е показана права линия между имотите, пренесена и в следващите планове - КК от 2008г. и ПУП от 2011г. Спорната площ е именно тази, заключена между границата по РП от 1962 г., и границата по КК от 2008г., като възлиза на претендираните 24 кв.м и се ползва от ответниците. При тези фактически данни окръжният съд е приел, че е приложен регулационният план от 1962г., по който не се предвиждат придаваеми части между двата имота и не се е налагало такива части да се заемат и да се заплащат. Посочено е, че регулацията между тези два имота се е приложила с влизането в сила на самия план, за който няма данни да е бил обжалван и отменен в частта досежно процесните имоти, като по този начин регулационната линия е станала и имотна граница. Прието е, че не е приложена последваща регулация, а подробният устройствен план от 2011г., одобрен при действието на ЗУТ, няма вещноправно действие. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че е налице грешка в кадастралната карта от 2008 г., тъй като границата между имотите, отразена в нея, се различава от вярната такава, фигурираща в приложения регулационен план от 1962 г. Площта, предмет на грешката, е 24 кв.м и същата попада между линията, изобразяваща границата по КК от 2008г., и линията, показваща границата според РП от 1962г. Изложени са съображения, че спорната площ от 24 кв.м. се ползва от ответниците, но те не са нейни собственици и не са я придобили на основание давностно владение, тъй като отменените ЗПИНМ и ЗТСУ забраняват придобиването на реални части от парцели по давност, а съгласно действащия ЗУТ е допустимо придобиването на реални части от поземлени имоти, но само в строго ограничени хипотези, които в настоящия случай не са налице. Независимо от обстоятелството, че изводите на двете инстанции са съвпаднали, решението на районния съд е отменено, тъй като е било постановено при нередовна искова молба. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса за придобиване по давност на реално обособена част от УПИ в хипотезата на чл.200 ЗУТ, когато са налице изискванията на чл.19 ЗУТ, като предвиденото в чл.200, ал.2 ЗУТ изключение намира приложение в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата В. З. М. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес задължение на касатора е да посочи правния въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира и уточни формулирания от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК или на касационната жалба /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставеният от касаторите правен въпрос е формулиран според техните твърдения и не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение и на данните по делото. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, а и по отношение на него не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като липсва противоречие с решение № 102 от 30.05.2016г. по гр.д.№ 5728/2015г. на ВКС, І г.о., отнасящо се до различна от настоящата хипотеза, а и самите касатори не сочат конкретно в какво се изразява то, нито са изложили някакви доводи за наличието на визираните в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които относно поставения въпрос липсват. В останалата част на изложението не са формулирани конкретни правни въпроси, като вместо това са направени общи касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че липсва противоречие на въззивното решение с посочената от касаторите многобройна практика на ВКС, с която е прието, че съдът е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона, тъй като в случая посочените изисквания са спазени от въззивния съд, който е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Липсва противоречие и с т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с която е разяснено, че когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд следва да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, тъй като в случая допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото не са констатирани и такива не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,